Чу се някакъв шум — потракване — зад вратата, сякаш някой натисна дръжката на бравата, после я пусна.

Кътбърт скочи и стисна пистолета. Приближи се до вратата и се ослуша.

— Чувам нещо — прошепна той. — Иди в Залата на динозаврите, Лавиния.

— Страх ме е — тихо отвърна тя. — Моля те, не ме карай да ходя сама там.

— Направи, каквото ти казах.

Рикман се приближи до вратата в дъното и я отвори, но остана на мястото си.

— Върви.

— Ян… — умолително промълви Рикман.

От мястото си Кътбърт виждаше огромните скелети на динозаврите, които се извисяваха в мрака. Масивните черни ребра и зейнали челюсти внезапно проблеснаха, осветени от синкавата светлина на светкавица.

— Влизай вътре, проклета жено!

Кътбърт се извърна и отново се ослуша. Нещо като че ли се търкаше по вратата. Той се наведе и прилепи ухо към гладкото дърво. Може би полъх на вятъра.

Нещо го блъсна с колосална сила навътре в стаята. Чу писъка на Рикман откъм Залата на динозаврите.

Райт се надигна неуверено.

— Какво беше това? — измърмори той.

Превъзмогнал болката в главата си, Кътбърт грабна пистолета от пода, изправи се и хукна към един отдалечен ъгъл, изкрещявайки на Райт:

— Бягай в Залата на динозаврите!

Райт тежко се стовари върху стола си.

— Каква е тази отвратителна воня? — попита той.

Вратата се разтресе от нов мощен удар и трясъкът на разцепено дърво отекна като изстрел. Кътбърт инстинктивно натисна спусъка, пистолетът изтрещя и от тавана се посипа мазилка. Мигновено наведе дулото с разтреперана ръка. „Глупак, изхабих един куршум!“ Искаше му се повече да разбира от оръжия. Повдигна пистолета и се опита да се прицели, но ръцете му се тресяха неконтролируемо. „Трябва да се успокоя — мина му през ума. — Поеми няколко пъти дълбоко въздух. Прицели се точно. Четири изстрела.“

В стаята отново се възцари тишина. Райт не помръдваше, сякаш се беше вкаменил върху стола.

— Уинстън, идиот такъв! — изсъска Кътбърт. — Върви в залата!

— Щом настояваш — измърмори Райт и се затътри към вратата.

Изглежда най-после се беше уплашил достатъчно, за да се размърда.

Кътбърт отново чу тихо шумолене зад вратата и проскърцване на дърво. Онова нещо отвън я натискаше. Разнесе се оглушителен трясък и вратата се разцепи, а едно парче дърво полетя към средата на стаята. Масата отскочи встрани. През зейналия отвор откъм мрачния коридор се протегна някаква лапа с три нокътя и сграбчи разцепеното дърво. Чу се нов трясък и останалата част от вратата изчезна в тъмнината. Кътбърт забеляза тъмен силует на входа.

Райт залитна през вратата на Залата на динозаврите и връхлетя върху застаналата на входа Рикман, която хлипаше неудържимо.

— Застреляй го, Ян, моля те, убий го! — изпищя тя.

Кътбърт изчака, насочи дулото, задържа дъх. „Четири изстрела.“

Командирът на спецекипа лазеше като котка по покрива на фона на черното като индиго небе и следваше напътствията на застаналия на улицата под него инструктор. Кофи стоеше до него под една брезентова мушама. И двамата държаха гумирани водонепромокаеми радиостанции.

— Дъгаут до Червен. Придвижи се още метър и половина на изток — каза по радиото инструкторът, взирайки се нагоре през телескопа за нощно виждане. — Почти стигна.

Той оглеждаше разстланата върху масата и покрита с плексигласово стъкло скица на музея, върху която с червена линия беше отбелязан маршрутът на спецекипа.

Тъмният силует се придвижи внимателно по покрития с плочи покрив на фона на потрепващите светлинки на Горен Уест Сайд. Отдолу върху водното огледало на река Хъдсън проблясваха като редици от ярки кристали отраженията от фаровете на линейките по алеята към музея и на високите жилищни сгради по Ривърсайд Драйв.

— Точно там — каза инструкторът. — Това е мястото, Червен.

Кофи видя, че командирът приклекна и бързо започна да нагласява взривовете. Екипът му чакаше на стотина метра зад него, а непосредствено зад тях бяха застанали медицинските работници. Наблизо зави сирена.

„Готово“ — докладва командирът. Изправи се и внимателно запристъпва назад, размотавайки кабела.

— Взривявай, когато си готов — обади се Кофи.

Видя, че всички на покрива залегнаха. Блесна кратък взрив и миг по-късно чу трясъка. Командирът изчака още малко и пристъпи напред.

„Червен до Дъгаут. Имаме отвор.“

— Влизайте — разпореди Кофи.

Спецекипът се спусна през дупката на покрива, последван от медицински екип.

„Вътре сме — докладва командирът. — Намираме се в коридора на петия етаж и продължаваме според указанията.“

Кофи зачака нетърпеливо. Погледна часовника си: девет и петнайсет. Стояха заклещени и безпомощни тук — най-дългите деветдесет минути в живота му. Натрапчивото привидение на мъртвия и изкормен кмет не го оставяше на мира.

„Намираме се пред аварийната врата на пети етаж, сектор четиринайсет. Готови сме да поставим взрива.“

— Действайте — каза Кофи.

„Поставяме взривовете.“

Д’Агоста и групата му не бяха се обаждали повече от час и половина. Господи, ако нещо се случи с кмета, никой няма да се интересува чия е вината! Ще стоварят всичко върху него. В този град постъпваха по този начин. Беше положил такива усилия, за да стигне дотук, беше внимавал за всяка своя крачка, а сега копелетата щяха да му отнемат абсолютно всичко. Пендергаст е виновен. Ако не се бъркаше в работата на другите…

„Взривовете са поставени.“

— Взривявай, когато си готов — повтори Кофи.

Пендергаст беше оплескал всичко, не той. Пое командването едва вчера! Може би все пак няма да обвинят него. Особено ако Пендергаст не е наоколо. Този кучи син можеше да надприказва всеки.

Тишината се проточи. Под подгизналия брезент Кофи не чу никакъв взрив.

„Червен до Дъгаут. Имаме проход“ — докладва командирът.

— Продължавайте. Влезте и убийте кучия син!

„Както вече обсъдихме, сър, първата ни задача е да евакуираме ранените“ — отвърна с категоричен тон командирът.

— Знам! Само побързайте, за Бога!

Кофи яростно удари бутона на радиостанцията.

Командирът слезе от последното стъпало и се огледа внимателно, преди да даде знак на екипите да го последват. Мрачните силуети закрачиха един след друг, вдигнали газовите маски над челата си. Тъмните им униформи се сливаха с околния мрак. Оръжията на всички бяха с натъкнати ножове. Най-отзад нисък набит полицай носеше 40-милиметров гранатомет, обемисто оръжие, което приличаше на бременен автомат.

— Достигнахме четвъртия етаж — предаде командирът. — Включваме инфрачервен прожектор. Точно пред нас е Залата на дребните маймуни.

Инструкторът подаде указания:

„Продължете на юг през залата и след тринайсет метра завийте на запад — след още седем метра ще стигнете до врата.“

Командирът извади малка черна кутия от колана си и натисна един бутон. Рубинен лазерен лъч с дебелина на молив прониза мрака. Зашари наоколо с лъча, докато на екранчето се появи необходимото разстояние. Придвижи се напред, после повтори процедурата, насочвайки лазерния лъч към западната стена.

— Червен до Дъгаут. Виждам врата.

„Добре. Продължавайте.“

Командирът се приближи до вратата и подаде знак на останалите да го последват.

— Вратата е заключена. Поставяме взрив.

Няколко души светкавично прикрепиха две пластмасови устройства към бравата и отстъпиха назад, размотавайки кабел.

— Взривът е поставен.

Чу се глух тътен и вратата зейна отворена.

„Люкът би трябвало да е точно пред вас в средата на помещението“ — насочи го инструкторът.

Хората от екипа отместиха няколко кулиси и люкът се показа. Командирът отключи закопчалките, хвана желязната халка и повдигна капака. Облъхна го спарен въздух. Той се наведе напред. В Небесната зала отдолу цареше абсолютно спокойствие.