Смитбек беше притеснен, но все още не беше изгубил способността си да разсъждава трезво. Вече беше изпитал истински ужас, осъзнавайки, че всички тези слухове за музейния звяр отговарят на истината. Сега вече — изтощен и мокър — се страхуваше по-скоро да не умре, преди да напише книгата си, отколкото от самата смърт. Запита се дали това е проява на смелост, на славолюбие или просто на глупост. Така или иначе, беше убеден, че случващото се с него из подземието е невероятен късмет. Представяне в „Арената“, „Добро утро, Америка“, „Днешното шоу“, „Донъхю“ и „Опра.“

Никой не можеше да опише събитията като него. Никой не можеше да ги разкаже като пряк участник. Беше истински герой. Той, Уилям Смитбек младши, насочи лъча на фенерчето срещу чудовището, когато Д’Агоста се върна да разбие с изстрел катинара. Той, Смитбек, се досети да използват фенерчето за залостване на вратата. Той беше дясната ръка на лейтенант Д’Агоста.

— Насочи светлината вляво — прекъсна мислите му Д’Агоста и младежът моментално се подчини.

— Стори ми се, че видях нещо в тъмното — измърмори лейтенантът. — Предполагам, че е било някаква сянка.

Господи, помисли си Смитбек, само да доживее да се наслади на успеха си!

— Въобразявам ли си, или водата действително става по-дълбока? — попита той.

— По-дълбока и по-бърза — отговори Д’Агоста. — Пендергаст не каза накъде да вървим от тук нататък.

— Не каза ли?

Смитбек усети, че му прималява.

— Трябваше да му се обадя щом достигнем второто разклонение — продължи Д’Агоста, — но изгубих радиостанцията някъде около вратата.

Смитбек усети нов тласък по краката си — доста силен. Чу се вик и плисък на вода.

— Всичко е наред — извика кметът, осветен от насоченото от Смитбек фенерче. — Някой падна. Течението се засилва.

— Не можем да им кажем, че сме изгубени — прошепна Смитбек на Д’Агоста.

Марго отвори вратата на зоната за сигурност, надникна вътре и кимна на Пендергаст. Агентът влезе, влачейки вързопа след себе си.

— Затворете го в хранилището със сандъците на Уитлеси — обади се Фрок. — Трябва да задържим вътре звяра достатъчно дълго време, за да затворим вратата.

Марго отключи хранилището, докато Пендергаст рисуваше някакви сложни следи по пода. Оставиха вътре вързопа, затвориха и заключиха вратата на хранилището.

— Бързо — каза Марго. — По коридора.

Оставиха централната врата към зоната за сигурност отворена и тръгнаха по коридора към хранилището с кости от слонове. Малкото прозорче на вратата беше счупено и отворът беше запушен с парче картон. Марго отключи вратата с ключа на Фрок и Пендергаст избута количката в помещението. Тя включи фенерчето на Пендергаст на най-ниската степен и го закрепи над вратата с насочен към зоната за сигурност лъч. Накрая проби с химикалка малка дупка в картона и след като огледа още веднъж коридора, пристъпи навътре.

Хранилището беше просторно, задушно и пълно със слонски кости. Повечето скелети бяха разчленени и огромните призрачни кости бяха подредени по лавиците като гигантски струни. В един отдалечен ъгъл се извисяваше цял скелет — мрачна клетка от кости с два извити бивника, които блещукаха на слабата светлина.

Пендергаст затвори вратата и изключи миньорската си лампа.

Марго надникна през дупката в картона. Виждаше ясно коридора и отворената врата на зоната за сигурност.

— Погледнете — каза тя на Пендергаст и отстъпи от вратата.

Пендергаст се приближи.

— Отлично — каза след малко той. — Идеално прикритие, поне докато издържат батериите. — Той се отдалечи от вратата и попита учуден: — Как успяхте да запомните това помещение?

Марго се засмя тихичко.

— Когато ни доведохте тук в сряда, запомних тази врата с надпис „ДЕБЕЛОКОЖИ“, защото се запитах как може да се вкара череп на слон през толкова тесен вход. — Тя пристъпи напред: — Ще наблюдавам през дупката. Бъдете готов да се втурнете и да го залостите в зоната за сигурност.

Фрок се изкашля в мрака зад тях.

— Господин Пендергаст?

— Моля?

— Простете, че ви питам, но до каква степен владеете това оръжие?

— Преди да почине съпругата ми, всяка зима ловувахме по няколко седмици в източна Африка. Тя беше страстен ловец.

— Аха! — каза Фрок и Марго долови нотка на облекчение в гласа му. — Това същество вероятно трудно може да бъде убито, но се надявам, че не е невъзможно. Логично е да се предположи, че никога не съм бил кой знае какъв ловец. Но с общи усилия може би ще успеем.

Пендергаст кимна.

— За съжаление този пистолет ме поставя в затруднено положение. Мощно оръжие е, но не може да се сравни с калибър .375 за африкански лов. Ако можете да ми посочите най-уязвимото място на съществото, това ще е от полза.

— От разпечатката — бавно отвърна Фрок — можем да предположим, че има здрави кости. Както сам установихте, не бихте могъл да го убиете с изстрел в главата. Масивните кости и здравата мускулатура в раменната област или в сърдечната област върху гърдите почти сигурно ще отклонят куршума. Ако успеете да го улучите странично зад предния крайник, куршумът би могъл да проникне в сърцето. Но по всяка вероятност ребрата притежават якостта на стоманена клетка. Сега като се замисля, не вярвам някой от жизненоважните органи на звяра да е лесноуязвим. Изстрел в коремната област би могъл да се окаже фатален, но не и преди звярът да си отмъсти.

— Перспективата не е твърде обнадеждаваща — измърмори Пендергаст.

Фрок се размърда неспокойно в мрака.

— Това ни поставя в твърде голямо затруднение.

Известно време никой не каза нищо.

— Вероятно все пак има някакъв начин — обади се най-после агентът.

— Например? — попита нетърпеливо Фрок.

— Преди няколко години двамата със съпругата ми ловувахме елени в Танзания. Предпочитахме да бъдем сами — без оръженосци — и разполагахме единствено с пушки 30–30. Намирахме се в някакъв порутен заслон край реката, когато ни нападна един бизон. Очевидно някой бракониер го беше ранил преди няколко дни. Бизоните са като мулета — изключително злопаметни — и за тях всички въоръжени хора са еднакви.

Заобиколена от дрезгав полумрак в очакване на някакво кошмарно създание и заслушана в ловната история на Пендергаст, която той разказваше с типичния си провлечен маниер, Марго изпита странно усещане за нереалност.

— Обикновено при лов на бизон — продължаваше Пендергаст — човек се опитва да уцели главата точно под роговите изпъкналости или сърцето. В този случай обаче не разполагахме с необходимия калибър оръжие. Съпругата ми, която беше по-точен стрелец от мен, приложи единствената подходяща тактика в подобна ситуация. Приклекна и стреля срещу животното така, че да го подкоси.

— Да го подкоси?

— Не се опитваш да го раниш смъртоносно. Просто правиш всичко възможно да възпрепятстваш придвижването му напред. Целиш предните крака, глезените, колената. Всъщност раздробяваш възможно повече кости, докато престане да се придвижва напред.

— Разбирам — каза Фрок.

— Съществува един-единствен проблем при такъв подход — добави Пендергаст.

— Който е…

— Трябва да си безпогрешно точен стрелец. Всичко зависи от точността. Трябва да запазиш съвършено хладнокръвие и неподвижност, да спреш дъх и да стреляш между два удара на сърцето си срещу връхлитащия освирепял звяр. Всеки от нас разполагаше с време за по четири изстрела. Допуснах грешката да се целя в гърдите и улучих два пъти, преди да осъзная, че куршумите засядат в мускулатурата. Тогава се прицелих в краката. Първия път не улучих, а втория само го одрасках, без да успея да счупя кост. — Той тръсна глава. — Изключително слабо постижение.

— И какво стана? — попита Фрок.

— Три от четирите изстрела на съпругата ми бяха точни. Раздроби двата предни пищяла и счупи единия преден крак. Бизонът заби глава в земята и спря на няколко метра от мястото, където клечахме. Все още беше жив, но не можеше да помръдне. Така че „платих застраховката“, както би се изразил професионален ловец.