Мориарти се приближи бавно до стола и седна, оглеждайки най-напред Смитбек, след това Марго и накрая отново Смитбек.

— Предполагам, че искате да прегледам записите с ограничен достъп — каза той.

— Ако нямаш нищо против — отвърна тихо Марго.

Присъствието на Смитбек създаваше впечатление на нагласеност.

— Добре, Марго. — Мориарти постави ръце върху клавиатурата. — Смитбек, обърни се. Заради паролата.

Базата данни на музея съдържаше информация за милиони картотекирани предмети в музейните колекции. Първоначално тя беше достъпна за всички служители, но някой на петия етаж се беше притеснил, че подробните описания и местата за съхранение са на разположение на всички и сега достъпът беше ограничен в рамките на старшите служители — от помощник-уредници като Мориарти нагоре.

Начумереният Мориарти зашава с пръсти по клавишите.

— Нали знаете, че мога да получа порицание за това? — измърмори той. — Доктор Кътбърт е много стриктен. Защо не накарахте Фрок?

— Вече ти казах, че не мога да се свържа с него — отвърна Марго.

Накрая Мориарти чукна клавиша „Enter“.

— Ето — каза той. — Прегледайте набързо, защото нямам намерение да влизам втори път.

Марго и Смитбек застанаха пред екрана, по който бяха започнали да текат зелени букви:

— Видяхте ли това? — възкликна Смитбек. — Чудя се защо картотекирането така и не е било довършено.

— Шшт! — изсъска Марго. — Опитвам се да го прочета.

— Какво означават всички тези кодове? — попита Смитбек.

— Описват настоящото състояние на предметите — отвърна Мориарти. — „С“ означава, че все още са в сандъците и не са обработени. „ИЗЛ.“ означава, че са в изложбата. „В. П.“ означава „временно преместени“. Има и други…

— Временно преместени? — попита Марго. — Достатъчно ли е да се отбележи само толкова? Нищо чудно че дневникът е изчезнал.

— Разбира се, че не е достатъчно — отговори Мориарти. — Всеки, който премества даден предмет, трябва да отбележи. Данните в базата са степенувани. Можем да видим повече подробности за всеки пункт, като слезем едно ниво по-надолу. Ето, ще ви покажа.

Той чукна няколко клавиша.

Изражението му се промени.

— Странно.

На екрана изникна текст:

Мориарти се намръщи.

— Няма никаква добавка към регистрацията за дневника на Уитлеси. — Той изчисти екрана и отново зашари по клавишите. — С другите всичко е наред. Виждате ли? Ето подробностите за статуетката.

Марго заби поглед в екрана.

— И какво означава това? Знаем, че дневникът е изгубен — каза Марго.

— Дори да е изгубен, пак би трябвало да има подробен регистър за него — отвърна Мориарти.

— Има ли ограничителен флаг на регистъра?

Мориарти тръсна глава и чукна още няколко клавиши.

— Ето причината — каза накрая той, сочейки екрана. — Подробният регистър е изтрит.

— Искаш да кажеш, че информацията за местонахождението на дневника е заличена? — попита Смитбек. — Имат ли право?

Мориарти помръдна рамене.

— Само с най-високо ниво на допуск.

— По-важното е защо някой го е направил — настоя Марго. — Дали тазсутрешният проблем с централния компютър има нещо общо с това?

— Не — отвърна Мориарти. — Проверката, която направих, сочи, че файлът е заличен преди това. Не мога да кажа нищо по-конкретно.

— Заличен, а? — възкликна Смитбек. Изтрит завинаги. Колко чистичко, колко изискано! И колко навреме. Започвам да подозирам закономерност в това — доста гадничка.

Мориарти изключи компютъра и се отблъсна от бюрото.

— Конспиративните ти теории не ме интересуват — отсече той.

— Възможно ли е да е случайност? Или повреда? — попита Марго.

— Едва ли. В базата данни са вградени голям брой справочни защити. Щях да открия съобщение за грешка.

— Тогава какво? — не се отказваше Смитбек.

— Нямам отговор. — Мориарти повдигна рамене. — Но е някакъв незначителен проблем.

— Това ли е всичко, което можеш да направиш? — изсумтя Смитбек. — И това ми било компютърен гений!

Засегнат, Мориарти вдигна очилата на челото си и се изправи.

— Изобщо не ме интересува — каза той. — Мисля да хапна нещо. — Той тръгна към вратата. — Марго, ще прегледам тази кръстословица.