— Допада ли ви малката ми художествена галерия? — попита операторът с непристойна усмивка.
Беше около шейсетгодишен и носеше оранжева перука.
— Приятно е да срещнеш човек, който проявява интерес към естествената история — саркастично отвърна Смитбек.
Щом излезе от асансьора, в носа го удари още по-силна воня на гнила плът.
— Как я понасяш? — едва поемайки си въздух, запита той оператора.
— Какво да понасям? — отвърна мъжът, докато спускаше вертикалната решетка.
— Добре дошъл! — долетя жизнерадостно подвикване откъм коридора.
Надвиквайки шума на климатичната инсталация, застаряващият мъж стисна ръката на Смитбек.
— Днес има готвено само от зебра. Пропуснал носорога. Влизай все пак, влизай!
Смитбек знаеше, че силният му акцент е австрийски.
Джост фон Остер завеждаше препарационния отдел по остеология, в чиято лаборатория от животинските туловища оставаха само кости. Беше над осемдесет, но заради розовичкия му, жизнерадостен и закръглен външен вид много хора го смятаха за доста по-млад.
Фон Остер беше в музея от края на двайсетте години. Работата му се състоеше в препарация и демонстриране на скелети на изложби. Върховното му постижение от онова време беше серия конски скелети ходом, в тръс и в галоп. Говореше се, че тези скелети предизвикали истинска революция в начина на показването на животни. През четиридесетте години Фон Остер се беше заел с пресъздаването на естествената среда и външния облик на различни видове, постигайки абсолютно правдоподобие и в най-незначителния детайл — чак до провисналата от устата лига.
Но „ерата на естествената среда“ беше отминала и заточиха Фон Остер в Залата на бръмбарите. Отхвърляйки с презрение всички предложения за пенсиониране, той с въодушевление беше поел ръководството на лабораторията по остеология, в която всевъзможни животни — предимно от зоологическите паркове — бяха превръщани в чистички белезникави кости за всевъзможни изследвания или изложби. Така или иначе, уменията му като майстор ваятел си оставаха ненадминати и затова го бяха поканили да разработи специална шаманска серия за изложбата „Суеверие“. Смитбек искаше да посвети цяла глава от книгата си тъкмо на тези негови усилия.
В отговор на поканата Смитбек влезе в препарационната зала. До този момент не беше пристъпвал в това прочуто помещение.
— Толкова се радва, че можеш видя моя работилница — каза Фон Остер. — Сега тук не много хора заради тез ужасни убийства. Наистина много се радва!
Работилницата приличаше по-скоро на странна готварница. Покрай една от стените бяха подредени дълбоки цистерни от неръждаема стомана. От тавана близо до цистерните висяха огромни макари, вериги и куки за по-едрите туловища. В средата на пода имаше канализационна скара, в която се беше заклещила дребна строшена кост. В един отдалечен ъгъл на работилницата се мъдреше носилка на колела от неръждаема стомана с едро животно върху нея. Ако не беше завързаната за крака му голяма табела с надпис с ръкописни букви, Смитбек изобщо нямаше да се досети, че вече почти напълно разложената пихтия някога е била „Морска крава от Саргасово море“. Около нея лежаха шила, щипци и малки ножове.
— Благодаря, че ми отдели време — каза Смитбек.
— Няма за какво! — гръмогласно възкликна Фон Остер. — Бих искал да е отворено за туристи, но ти знаеш, че тази зона затворена за тях, което жалко. Трябваше да видиш носорог. Gott4, била голяма работа!
Прекосявайки с бързи крачки помещението, той показа на Смитбек цистерната с трупа на зебрата. Независимо от абсорбатора, който изсмукваше изпаренията, миризмата беше много силна. Фон Остер повдигна капака и се дръпна горделиво встрани.
— Какво каже за това!
Смитбек погледна пихтиестата кафеникава течност, с която беше пълна цистерната. Под мътната повърхност лежеше подпухналото туловище на зебрата, чиято плът и меки тъкани бяха започнали да се втечняват.
— Малко е подута — измърмори тихо Смитбек.
— Какво искаш да кажеш е това подута? Прекрасна е! Отдолу е нагревателят. Поддържа постоянна температура на водата деветдесет и пет градуса. Виж, първо изкормваме труп и го пускаме в цистерната. След това накисва и след това издърпваме тапа и всичко изтича в шахта. Остават само тази голяма купчина мазни кокали. Тогава отново напълваме цистерната, добавяме малко стипца и сваряваме тези кокали. Не бива да вариш дълго, защото омекват. — Фон Остер спря да си поеме свеж въздух. — Нали знаеш, също както свари пиле много дълго. Пфу! Лошо! Но тези кокали още мазни, затова измива mit5 бензин. Това прави чисто бели.
— Господин Фон Остер… — започна Смитбек. Ако не сменеше веднага темата, никога нямаше да се отърве. А и надали би могъл да понесе миризмата още дълго време. — Питах се дали бихте могъл да ми разкажете нещо за шаманската група, над която работехте. Пиша книга за „Суеверие“. Помните ли разговора ни?
— Ja, ja!6 — Разбира се!
Той се втурна към едно бюро и измъкна някакви рисунки. Смитбек включи портативния си касетофон.
— Първо рисува фон на двойно извита повърхност, за да няма ъгли, разбира? Искаш илюзия за дълбочина.
Фон Остер започна да описва процеса, почти викайки от въодушевление.
„Това ще свърши работа — помисли си Смитбек. — Този симпатяга е мечтата на писателя.“
Фон Остер продължи да говори дълго време, промушвайки въздуха, размахвайки неочаквано ръце, поемайки дълбоко въздух между изричаните със силен акцент изречения. Когато приключи, тържествуващо погледна Смитбек.
— Сега искаш види бръмбари? — попита той.
Смитбек не можеше да откаже. Бръмбарите бяха прочути. Процедурата беше изобретение на самия Фон Остер и сега се прилагаше във всички значителни музеи за естествена история в страната: бръмбарите оглозгваха малки трупове, като оставяха изчистени, съвършено запазени скелети.
„Хранилището“, в което се помещаваха бръмбарите, беше горещо и влажно и малко по-голямо от шкаф. Бръмбарите се казваха дерместиди, бяха от Африка и живееха в бели порцеланови вани с мазни стени, покрити със стъклени плочи. Те бавно пълзяха върху редици от умрели животни с одрана кожа.
— Какви са тези неща? — попита Смитбек, вторачен в покритите с бръмбари трупове във ваните.
— Прилепи! — отвърна Фон Остер. — Прилепи за доктор Хайсманс. Ще трябва десетина дни, за да изчисти тези прилепи.
Той произнесе „дез брилеби“.
Миризмите и бръмбарите му дойдоха в повече. Смитбек се изправи и протегна ръка към стария учен.
— Трябва да вървя. Благодаря за интервюто. Тези бръмбари наистина са интересни.
— Винаги добре дошъл! — възкликна Фон Остер. — Я почака. Интервю, казва. За кого пише тази книга?
Едва сега беше разбрал, че го интервюират.
— За музея — отговори Смитбек. — Рикман отговаря за нея.
— Рикман?
Фон Остер внезапно присви очи.
— Да. Защо? — попита Смитбек.
— Ти работи за Рикман? — повиши глас Фон Остер.
— Не точно. Просто тя най-много се бърка — отговори му Смитбек.
Устата на Фон Остер разцъфна в широка усмивка.
— Ах, тя отрова, таз жена! Защо работи за нея?
— Просто така се случи — добави Смитбек, доволен, че е намерил съюзник. — Няма да повярвате какви неприятности ми създава. О, Господи!
Фон Остер плесна с ръце.
— Аз вярва! Аз вярва! Тя прави навсякъде неприятности! Тази изложба тя прави всякакви неприятности!
На Смитбек му стана интересно.
— Как така? — попита той.
— Тя всеки ден там и казва това добро, това не добро. Gott, тази жена!
— Способна е на това — потвърди Смитбек с мрачна усмивка. — И какво не одобрява?
— Това, което ти нарича племе котога. Вчера следобед аз бях там и тя разкрещяла: „Всички да напусне изложба! Ние внася статуетка на котога!“ Всички прекъснали работа и излезли.
