На мястото на Целестин V дошъл Бонифаций VIII, който побързал да прояви нетърпимостта си към спиритуалите и просещите монаси. Към края на века той подписал булата Firma cautela, с която осъждал всички и просяците, и францисканците, които обикаляли и събирали дарения, и самите спиритуали, — тоест всички, които отказвали да следват правилата на ордена и ставали отшелници.

По-късно спиритуалите се опитали да спечелят подкрепата на други папи, като Климент V, за да могат да се отделят мирно и тихо от ордена. Според мен те са щели да успеят, ала възкачването на Йоан XXII на Светия престол им отнело всякаква надежда. След като бил избран през 1316 г., Йоан XXII писал на краля на Сицилия да изгони от кралството си тия монаси, защото мнозина от тях се били приютили именно там; после хвърлил в окови Анджело Кларено и спиритуалите от Прованс.

Това не ще да е станало толкова лесно, защото мнозина от курията се противопоставяли. Факт е, че Убертино и Кларено успели да си извоюват правото да излязат от ордена, като единият бил приет от бенедиктинците, а другият — от целестинците. Но Йоан бил безмилостен към тия, които продължили свободния си живот, наредил да бъдат преследвани от Инквизицията и мнозина от тях били изгорени на кладите.

Ала той проумял, че за да изтръгне от корен бурена на просешките ордени, които подронвали из основи властта на църквата, било необходимо да се осъдят и основните положения от тяхната вяра. Те поддържали, че Христос и апостолите не притежавали никаква собственост — нито лична, нито обща, — и папата осъдил това като ерес. Решение, достойно за учудване, защото не е понятно как е възможно един папа да тълкува като неправилно твърдението, че Христос е бил беден; но там е работата, че година преди това в Перуджа бил свикан капитулът на францисканците, който подкрепил това твърдение; като осъдил спиритуалите, папата осъдил и решението на капитула. Както вече споменах, капитулът нанасял голяма вреда на борбата му срещу императора — ето каква била работата. И така, оттогава мнозина просещи монаси, които си нямали понятие нито от империята, нито от Перуджа, били изгорени на кладите.

Ето за какво си мислех, докато наблюдавах Убертино — този легендарен човек. Моят учител ме представи и старецът ме погали по бузата с топлата си, почти пареща ръка. При докосването на тази ръка разбрах много от онова, което бях чувал за този свят човек, и много от онова, което бях чел в „Arbor vitae“; разбрах защо е бил обзет от такъв мистичен плам още на младини, когато, докато учел в Париж, се бе отказал от теологичните размисли и си бе въобразил, че се е превърнал в каещата се Магдалина 42; разбрах защо е имал толкова тесни връзки със света Анджела от Фолиньо, която го бе въвела в съкровищницата на мистичния живот и в обожанието на кръста; и разбрах защо най-сетне неговите ръководители, обезпокоени от пламенната му проповед, го бяха пратили в отшелничество във Верна.

Оглеждах нежните черти на лицето му, също като чертите на светицата, с която е бил свързан от братската връзка на най-духовни и чисти чувства. Долавях, че това лице е могло да изглежда много по-сурово, когато през 1311 година съборът във Виен с декреталията Exivi de paradiso бе елиминирал висшите францискански духовници, противници на спиритуалите, но бе наложил на последните да живеят мирно и тихо в рамките на ордена; но този сторонник на лишенията не бе приел споменатия далновиден компромис и бе повел борба за учредяването на независим орден, който да се отличава с най-голяма скромност и строгост. Този голям боец беше загубил своята битка, защото по същото време Йоан XXII призовал към кръстоносен поход против последователите на Пиер Оливи (сред които бил и самият той) и осъдил монасите от Нарбон и Безиер. Но Убертино не се поколебал да защити пред папата паметта на своя приятел, и папата, покорен от неговата светост, не посмял да го осъди (въпреки че след това осъдил другите). Нещо повече — тогава му посочил изход да се спаси, като отначало го посъветвал, а след това му наредил да влезе в клюнийския орден. Убертино (наглед толкова беззащитен и крехък), който сигурно е умеел да печели закрила и съюзници в папския двор, се съгласил да постъпи в манастира „Гемблах“ във Фландрия, но аз мисля, че изобщо не е стъпвал там, а е останал в Авиньон като служител на кардинал Орсини, за да защитава каузата на францисканците.

Едва напоследък (слуховете, които чувах, бяха доста смътни) щастието му бе изменило в папския двор и му се бе наложило да напусне Авиньон, докато папата бе наредил да преследват като еретик този неукротим мъж, който бродеше по света като скитник. Разправяха, че изобщо не знаели къде е. Но същия следобед от разговора между Уилям и абата разбрах, че се криеше в манастира, А сега беше пред мен. Той казваше:

— Уилям, знаеш ли, канеха се да ме убият. Наложи се да бягам посред нощ.

— Кой искаше да те убие? Йоан ли?

— Не. Йоан никога не ме е обичал, но винаги ме е уважавал. Та нали той преди десет години измисли как да избегна процеса, като ми наложи да вляза в ордена на бенедиктинците, с което затвори устата на моите врагове. Те дълго приказваха, надсмиваха се, че такъв защитник на бедността е приел да постъпи в такъв богат орден и да живее сред свитата на кардинал Орсини… Уилям, ти знаеш много Добре колко ме интересуват земните работи! Но това беше начин да остана в Авиньон и да защитавам моите събратя. Папата се бои от Орсини, и косъм нямаше да падне от главата ми. Преди три години ме изпрати с мисия при Арагонския крал.

— Тогава кой ти е желаел злото?

— Всички. Курията. На два пъти се опитаха да ме убият. Опитаха се да ме накарат да млъкна. Знаеш какво стана преди пет години. Бяха изминали две години, откакто осъдиха бигардите от Нарбона, а Беренгарий Талони, който при това беше съдия, се беше обърнал към папата. Бяха трудни времена, Йоан вече бе издал две були против спиритуалите и самият Микеле Чезена бе отстъпил — добре, че стана дума, кога ще пристигне?

— Ще бъде тук след два дни.

— Микеле… Колко отдавна не съм го виждал. Сега се оправи, разбрал е какво искахме тогава, капитулът в Перуджа ни подкрепи. Но тогава, през 1318 година, той отстъпи пред папата и му предаде петима спиритуали от Прованс, които не искаха да се подчинят. Те бяха изгорени, Уилям… Страшна работа! — И захлупи лицето си с ръце.

— Какво точно стана след призива на Талони? — попита Уилям.

— Йоан трябваше да поднови дискусията, разбираш ли? Трябваше, защото и в курията имаше хора, които се съмняваха, и францисканците от курията — тия фарисеи, тия варосани гробници, дето са готови да се продадат за някаква облага, и те бяха обзети от съмнение. Тогава Йоан поиска да напиша една паметна бележка за бедността. Стана много хубава, Уилям, Бог да ми прости самохвалството…

— Четох я, Микеле ми я показа.

— Някои от нашите се колебаеха, като например ръководителя на ордена от провинция Аахен, кардинал Сан Витале, епископа на Кафа…

— Той бе глупак — прекъсна го Уилям.

— Мир на праха му, отлетя при Господ преди две години.

— Бог не е чак толкоз милостив. Това бе лъжлива вест, дошла от Константинопол. Той е още жив, казаха ми, че щял да бъде в делегацията. Бог да ни е на помощ!

— Но той подкрепяше капитула в Перуджа — рече Убертино.

— Точно така. Той е от тия хора, дето подкрепят най-енергично собствените си противници.

— Вярно е — каза Убертино, — че и тогава той не ни помогна кой знае колко. На практика нищо не излезе, но поне бе установено, че идеите ни не са еретични, а това бе от значение. Затова другите никога няма да ми простят. Опитаха се да ми навредят с какво ли не, разправяха, че преди три години, когато Лудвиг обяви папата за еретик, аз съм бил в Заксенхаузен. А всички знаеха много добре, че през месец юли бях в Авиньон при Орсини… Били установили, че някои откъси от декларацията на императора били отражение на моите идеи. Каква лудост!