За него бях чувал да говорят, и то много, още преди да дойда в Италия и най-вече от францисканците в императорския двор. Някой дори ми беше казал, че най-големият поет от това време, Данте Алигиери от Флоренция, умрял преди няколко години, бил написал поема (която аз не можах да прочета, понеже бе писана на тоскански простонароден език), в която бяха намерили място и небето, и земята, и че много стихове в нея не били друго освен парафраза на откъси, писани от Убертино в неговата „Arbor vitae cruxifixae“ 39. Това не бе единствената заслуга на този прочут човек. Но за да може читателят да разбере по-добре значението на тази среща, ще трябва да се опитам да припомня събитията през ония години така, както ги бях доловил от отделни думи на моя учител и по време на краткия ми престой в Средна Италия и слушайки многобройните разговори, които Уилям водеше с абати и монаси по време на нашето пътешествие.

Ще се опитам да разкажа какво бях разбрал, макар и да не съм уверен, че ще го обясня правилно. Моите учители в Мелк често ми казваха, че за един северняк е много трудно да има ясна представа за религиозния и политическия живот в Италия.

На полуострова, където могъществото на духовенството биеше на очи повече откъдето и да е другаде, където повече от която и да е друга страна духовенството имаше и сила, и богатство, най-малко отпреди два века се бяха зародили движения на хора, стремящи се към по-беден живот в противовес на покварените свещеници, от които отказваха дори да приемат църковните тайнства; те образуваха самостоятелни братства, гледани с лошо око и от благородниците, и от империята, и от градските власти.

После се бе появил свети Франциск и бе започнал да призовава към бедност, която не противоречеше на учението на църквата; благодарение на него църквата бе откликнала на призива за строгост на нравите, присъщ на тези стари движения, и ги бе пречистила от съдържащите се в тях елементи, подтикващи към безредици. След всичко това би трябвало да настане време на благочестиви и свети дела, но тъй като францисканският орден се разраствал и привличал най-добрите, той започнал да става твърде могъщ и да се свързва със земните дела; затова мнозина францисканци бяха пожелали да го върнат към чистотата от неговото начало. Твърде трудна задача за орден, който до времето, когато бях в манастира, наброяваше повече от трийсет хиляди членове, пръснати из целия свят. Но така си беше и мнозина от монасите францисканци се противопоставяха на положението, което орденът си беше създал, като твърдяха, че орденът е заприличал на същите църковни институции, за чието обновление бе създаден. И че това било станало още приживе на свети Франциск, че то означавало измяна на неговите проповеди и намерения. Тогава мнозина от тях открили наново книгата на един цистерциански монах на име Йоахим 40, написана в началото на XII век от нашата ера, на когото приписвали пророчески дар. И наистина, той предсказвал, че ще настъпи нова ера, когато духът на Христос, отдавна изопачен от неговите лъжеапостоли, отново щял да зацари на земята. При това той оповестявал такива срокове, та всички си помислили, че макар и без да знаел, имал предвид именно францисканците. Мнозина францисканци се възрадвали доста, дори повече, отколкото трябвало, та към средата на века учените от Сорбоната в Париж осъдили проповедите на абат Йоахим; но, изглежда, постъпили така, защото францисканците (и доминиканците) започвали да стават и твърде силни, и твърде знаещи във френския университет, та се наканили да ги премахнат като еретици. Но това не било сторено и било много добре за църквата, защото позволило да се разпространяват съчиненията на Тома Аквински и на Бонавентура от Баньореджо 41, които в никакъв случай не били еретици. От което става ясно, че и в Париж царяло голямо объркване или пък че някой искал да го причини за собствени цели. Ето каква злина носи ереста за християнския народ — причинява объркване и кара всички да станат инквизитори заради лични облаги. Пък и това, което видях по-късно в манастира (и за което ще разкажа по-нататък), ме накара да мисля, че често именно инквизиторите създават еретиците. И то не само в смисъл, че си ги измислят, когато няма такива, ами преследват с такава ярост еретичната язва, че принуждават мнозина от омраза към тях да станат съпричастни на нея. Същински дяволски кръг, Бог да ни е на помощ.

Но думата беше за йоахимитската ерес (ако наистина е била такава). В Тоскана един францискански монах, Джерардо от Борго Сан Донино, започнал да разгласява предсказанията на Йоахим, които намерили широк отклик сред миноритите. Така мнозина измежду тях започнали да поддържат старите правила на ордена и се обявили против преустройството му, което се опитал да извърши Бонавентура, който по-късно станал генерал на ордена. През последното тридесетилетие на миналия век, след като Лионският събор, защищавайки францисканския орден срещу тези, които искали той да бъде разпуснат, утвърдил правото му на собственост над всички блага, които използвал, както вече станало закон за по-старите ордени, неколцина монаси от провинцията Марке се възбунтували, защото смятали, че това означавало окончателна измяна на духа на правилата — нали францисканците не трябвало да притежават нищо — нито лично, нито като членове на манастирите, нито като орден. Осъдили ги на доживотен затвор. Не мисля, че са проповядвали неща, противоречащи на Евангелието, но когато става дума за притежание на земните блага, хората трудно могат да отсъждат справедливо. Разправяха ми, че години след това новият генерал на ордена, Раймондо Гауфреди, открил тези затворници в Анкона, пуснал ги на свобода и им казал: „Де Бог да бе пожелал всички ние и целият орден да се опетним с подобна вина.“ Това показва, че не всичко, което говорят еретиците, е вярно и че в църквата все още се срещат люде с големи добродетели.

Сред освободените затворници бил и Анджело Кларено, който по-късно срещнал един монах от Прованс, на име Пиер Оливи, проповядващ предсказанията на Йоахим; после се срещнал и с Убертино от Казале и така възникнало движението на спиритуалите По това време на папския престол се възкачил един свят отшелник Пиетро Мороне, станал папа под името Целестин V; спиритуалите посрещнали неговия избор с облекчение; нали било казано: „Ще се появи светец и ще спазва учението Христово, и ще води ангелски живот; треперете, покварени свещенослужители.“

Или Целестин е водел прекалено нравствен живот, или духовниците около него са били прекомерно покварени, или той не е могъл да издържи на напрежението от продължителната война с императора и другите европейски крале, но, така или иначе, Целестин се отказал от сана си и станал отшелник. За краткия му престой на Светия престол обаче — по-малко от година — всички очаквания на спиритуалите били задоволени; те отишли при Целестин, който заедно с тях основал братството, наречено с името „Монаси и бедни отшелници на Целестин“. От друга страна, докато папата трябвало да посредничи между най-могъщите римски кардинали, неколцина от тях, като Колона и Орсини, подкрепяли тайно новите стремежи към бедност; едно твърде любопитно становище на могъщи люде, живеещи в прекомерно охолство и разкош, и аз така и не можах да разбера дали те са използвали спиритуалите за своите стремежи към власт, или пък са смятали, че като подкрепят духовни стремежи, изкупват плътския си живот, съдейки от малкото, което знам за нравите в Италия, възможно е да е било вярно и едното, и другото. Но за да дам пример, ще кажа, че кардинал Орсини приел при себе си като капелан Убертино именно в момента, когато над този човек — станал най-известен от спиритуалите — надвиснала опасност да бъде обвинен в ерес. А кардиналът го защитил в Авиньон.

Но както става в подобни случаи, от една страна, Анджело и Убертино проповядвали съгласно учението, а от друга — мнозина най-обикновени монаси подемали техните проповеди и се пръскали из страната, изплъзвайки се от всякакъв контрол. Така Италия била наводнена от тези монаси бедняци или просяци, които на мнозина се сторили опасни. Започнало да става все по-трудно да отличават учителите спиритуали, които поддържали връзка с църковните власти, от техните по-прости следовници, които на практика не били свързани с ордена, просели и живеели ден за ден от собствения си труд, без да притежават нищо. Именно тези хора, които не се различавали от френските бигарди и се позовавали на Пиер Оливи, започнали да наричат просещи монаси.