— Ах, колко е жестоко, боже мой!

Той падна на колене до леглото й.

— Продумай! Какво си яла? Отговори, за бога!

И я гледаше с такава нежност в очите, каквато тя никога не бе виждала.

— Е, добре, там… там… — каза тя с отпаднал глас.

Той скочи към масичката й, счупи печата на писмото и прочете високо:

— „Нека никого не обвиняват…“

Той спря, прокара ръка по очите си и препрочете.

— Как! На помощ! Насам!

И можеше само да повтаря: „Отровена! Отровена!“ Фелисите отърча у Оме, който се развика на площада; в „Златен лъв“ госпожа Льофрансоа го чу; неколцина станаха да съобщят на съседите си и през цялата нощ градчето беше будно.

Обезумял, бъбрещ, залитащ, Шарл се въртеше из стаята. Блъскаше се в мебелите, скубеше коси и аптекарят никога не бе помислял, че може да има толкова страшно зрелище.

Той си отиде в къщи, за да пише на г. Каниве и на доктор Ларивиер. Беше се объркал: направи повече от петнадесет черновки. Иполит тръгна за Ньошател, а Жюстен пришпорваше тъй силно коня на Бовари, че го остави на склона Боа-Гийом съсипан и почти умрял.

Шарл поиска да прелисти медицинския си речник, но не виждаше, редовете скачаха.

— Спокойствие! — каза аптекарят. — Важно е да се предпише някое силно противоядие. Каква е отровата?

Шарл показа писмото. Беше арсеник.

— Е, добре — поде Оме, — ще трябва да се направи анализ.

Защото той знаеше, че при всички отравяния трябва да се прави анализ, а другият, който не проумяваше, отговори:

— Ах, направете! Направете! Спасете я!…

Сетне, като отиде пак при нея, той се отпусна на земята върху килима и остана да ридае, подпрял глава о ръба на леглото.

— Недей плака! — каза му тя. — Още малко и няма да те измъчвам вече!

— Защо? Кой те принуди?

Тя отвърна:

— Трябваше, приятелю мой.

— Не беше ли щастлива? Аз ли съм крив? А пък аз правех всичко каквото можех!

— Да… вярно е… ти, ти си добър!

И тя поглади бавно с ръка косите му. Сладостта на това усещане преля неговата скръб; той почувства, че цялото му същество рухна от отчаяние при мисълта, че трябва да я загуби тъкмо сега, когато тя проявяваше към него повече любов от всякога; и не намираше нищо; не знаеше, не се решаваше и наложителността от незабавно решение окончателно го съкрушаваше.

Свърши се вече, мислеше тя, с всички измени, низости и с безбройните въжделения, които я изтезаваха. Сега тя не мразеше никого; смътна дрезгавина падаше над ума й и от всички земни шумове Ема чуваше само пресечената жалба на това клето сърце, нежна и неясна като сетно ехо на глъхнеща симфония.

— Доведете ми малката — каза тя, като се приповдигна на лакът.

— Не ти е зле, нали? — попита Шарл.

— Не! Не!

Бавачката донесе детето в дългата му нощница, изпод която се подаваха босите му крачка, сериозно и още почти спящо. То гледаше учудено стаята, цяла в безредие, и примигваше, заслепено от свещите, които горяха по всички мебели. Те му припомниха навярно утрините на Нова година или на микарем, когато, също тъй събудено рано при светлината на свещи, то се пъхаше в леглото на майка си, за да получи подаръците си, защото попита:

— Но де е то, мамо?

И тъй като всички мълчаха, продължи:

— Не виждам обувчето си43.

Фелисите го поведе към леглото, но то все гледаше към камината.

— Да не го е взела дойката? — попита то.

И при тая дума, която призова в паметта й нейните измени и катастрофи, госпожа Бовари извърна глава като погнусена от друга, по-силна отрова, която възлизаше до устата й. През това време Берта бе седнала на леглото.

— О, колко са големи очите ти, мамо, колко си бледа, колко се потиш!…

Майка й я гледаше.

— Страх ме е! — каза детето, като се дръпна.

Ема взе ръката й да я целуне; Берта се дърпаше.

— Стига! Отведете я! — извика Шарл, който ридаеше до леглото.

След това болезнените признаци спряха за миг; тя като че ли се поуспокои; и при всяка незначителна дума, при всеки по-уталожен дъх на гърдите й неговата надежда се възвръщаше. Най-сетне, когато влезе Каниве, той се хвърли плачещ в прегръдките му.

— А! Вие ли сте! Благодаря! Вие сте добър! Но всичко сега е подобре. Ето, вижте я…

Ала събратът съвсем не споделяше това мнение и понеже, както сам казваше, много не обичаше да мъдрува, предписа лекарство за повръщане, за да изчисти съвсем стомаха.

Не мина много и тя повърна кръв. Устните й още повече се стиснаха. Ръцете и нозете й се сгърчиха, по тялото се появиха тъмни петна, а пулсът й биеше като изопнат конец, като струна на арфа, близо до скъсване.

Сетне тя почваше да вика ужасно. Проклинаше отровата, ругаеше я, умоляваше я да побърза и отблъскваше с изпънати ръце всичко, което Шарл, по-умиращ от нея, я караше да пие. Той се бе изправил с кърпичка на устните, хъркащ, плачещ, задавен от ридания, които го разтърсваха до петите; Фелисите тичаше насам-натам из стаята. Оме, неподвижен, въздишащ дълбоко, а г. Каниве, пазещ все така своята самоувереност, начеваше все пак да се чувства смутен.

— Дявол да го вземе!… Но… Тя е изчистена и щом причината престане…

— Резултатът трябва да престане — каза Оме, — това е очевидно.

— Спасете я! — възклицаваше Бовари.

Но без да слуша аптекаря, който още допускаше хипотезата: „Може би това е спасителен пароксизъм“, Каниве се канеше да предпише териак44, когато чуха плясъка на камшик; всички стъкла потрепериха и една затворена пощенска кола, запрегната с три коня, окаляни до ушите, спря изведнъж до ъгъла на халите. Беше доктор Ларивиер.

Появяването на някой бог не би произвело по-силно вълнение. Бовари дигна ръце. Каниве изведнъж се спря, а Оме свали гръцката си шапчица, преди още докторът да е влязъл.

Той беше от великата хирургическа школа, произлизаща от Биша, от онова поколение, изчезнало днес, на лекари-практици, философи, които скъпяха изкуството си с фанатична обич, упражняваха го с възторг и с проницателност! Когато той се ядосваше в болницата си, всичко трепереше, а учениците му толкова го почитаха, че щом се установяха, мъчеха се да му подражават, доколкото е възможно; така че в околните градове виждаха учениците му облечени като него в дълго, подплатено с вата палто и в широк фрак, разкопчаните ръкави на който покриваха само донякъде неговите пълни ръце, много хубави ръце, които никога не бяха в ръкавици, сякаш за да бъдат винаги готови да се потопят в страданията. Презиращ ордените, титлите и академиите, гостоприемен, либерал, гледайки бедните като баща и проявявайки добродетели, без да вярва в добродетелта, той би могъл да мине почти за светец, ако изтънчеността на духа му не караше хората да се страхуват от него като от демон. Погледът му, по-пронизващ от хирургически нож, слизаше право в душата и отделяше всяка лъжа между доводите и недомлъвките от стеснителност. И той шестваше тъй, изпълнен с онова добродушно величие, което се създава от съзнанието за голямото дарование, от късмета и от четиридесетгодишно трудолюбиво и безукорно съществуване.

Още от вратата, като видя мъртвешкото лице на Ема, простряна по гръб, с отворена уста, той сбърчи вежди. Сетне, като се правеше, че слуша Каниве, потърка ноздри с показалеца си, повтаряйки:

— Добре, добре.

Но мръдна бавно рамене. Бовари го следеше; те се погледнаха и тоя човек, свикнал все пак толкова с гледката на страданията, не можа да удържи една сълза, която се отрони върху жабото му.

Той пожела да се отдели с Каниве в съседната стая. Шарл тръгна подире му.

— Тя е много зле, нали? Да й сложим ли синап? Знам ли какво! Намерете нещо, вие сте спасили толкова хора!

Шарл обгръщаше с две ръце снагата му и го гледаше тъй загубено, умолително, полуприпаднал на гърдите му.

— Хайде, смелост, мое момче! Нищо повече не може да се направи.

И доктор Ларивиер се обърна.

— Заминавате ли?

— Ще се върна.

Той излезе, за да заповяда уж нещо на кочияша, заедно с господин Каниве, който също нямаше никакво желание да види как Ема умира в ръцете му.