И тя хвърли надалеч двете копчета, златната верижка на които се скъса, като се удари в стената.

— А пък аз, аз бих ти дала всичко, бих продала всичко, бих работила с ръцете си, бих просила по пътищата за една усмивка, за един поглед, за да чуя да ми кажеш: „Благодаря!“ А ти седиш спокойно в креслото си, като че ли досега не си ме карал достатъчно да страдам? Без тебе, знаеш ли това, аз бих могла да живея щастлива? Кой те караше? Не беше ли това някой облог? Но ти все пак ме обичаше, ти го казваше… И дори преди малко… Ах! Подобре да ме изгонеше! Ръцете ми са още топли от твоите целувки и ето на това място, върху килима, до коленете ми, ти ми се кле във вечна любов. Ти ме караше да повярвам в това: две години ме разхожда в най-великолепната и най-сладостна мечта!… Е? Спомняш ли си? Нашите планове за пътуване! О, твоето писмо, твоето писмо! То разкъса сърцето ми! И после, когато се връщам при него, при него — богат, щастлив, свободен, за да изпрося помощ, която първият срещнат човек би ми дал, умоляваща и носеща му цялата своя нежност, той ме отблъсва, защото това би му струвало три хиляди франка!

— Нямам! — отговори Родолф с онова пълно спокойствие, с което се прикрива като с щит примирения гняв.

Тя излезе. Стените трепереха, потонът я смазваше; и тя мина по дългата алея, спъвайки се в купищата сухи листа, които вятърът разпръсваше. Най-сетне стигна до защитния ров пред желязната ограда; изпочупи ноктите си в ключалката, толкова бързаше да отвори. После сто крачки по-нататък, запъхтяна, готова да падне, тя се спря. И тогава, като се обърна, тя видя още веднъж равнодушния замък с парка, градините, трите двора и всичките прозорци на фасадата.

Тя остана вцепенена, без никакво усещане в себе си, освен биенето на артериите, което й се струваше, че излиза от нея като някаква заглушаваща музика, която заливаше полето. Земята под нозете й беше по-мека от вода, а браздите й се струваха като гигантски тъмни вълни, които се разбиват. Всичко, което имаше в главата й — възпоминания, мисли, — изхвръкваше наведнъж, само с едно избликване, както хилядите огньове на фойерверк. Тя видя баща си, кабинета на Льорьо, тяхната стая там, друг пейзаж. Обземаше я лудост, тя се уплаши и успя да се овладее, доста несигурно наистина; защото съвсем не си спомняше причината на ужасното си състояние, тоест паричния въпрос. Тя страдаше само от любовта си и усещаше от тоя спомен, че душата й я напуска, както ранените, които, умирайки, чувстват, че животът си отива през раната им, от която тече кръв.

Нощта падаше; прехвърчаха гарвани.

Изведнъж й се стори, че във въздуха избухваха огнени топчици като светещи куршуми, сплескваха се и се въртяха, докато най-сетне се стопяваха в снега между клоните на дървесата. Всред всяка от тях се проявяваше образът на Родолф. Те се множаха и се приближаваха, проникваха в нея; и всичко изчезна. Тя позна светлините на къщите, които блещукаха далеч в мъглата.

Тогаз нейното положение й се разкри като същинска пропаст. Тя се задъхваше до пръсване на гърдите. Сетне в изблик на героизъм, от който стана почти радостна, се спусна тичешком от възвишението, мина по дъската за кравите, из пътеката, по алеята, край халите и стигна пред дюкяна на аптекаря.

Там нямаше никой. Тя понечи да влезе; но при звука на звънеца можеха да дойдат; и като се промъкна през вратника, сдържайки дъх, пипайки стените, тя отиде до прага на кухнята, дето гореше свещ, сложена върху печката. Жюстен по риза бе понесъл някакво ястие.

„А, те вечерят. Ще почакам.“

Той се върна. Тя чукна на прозореца. Той излезе.

— Ключа! Отгоре… дето са…

— Как!

Той я гледаше съвсем учуден от бледността на лицето й, което се изрязваше бяло върху черния фон на нощта. Тя му се видя необикновено хубава и величава като видение; без да разбира какво искаше тя, той предчувстваше нещо ужасно.

Ала Ема каза бързо, с тих, нежен, със съблазняващ глас:

— Искам! Дай ми го!

Понеже стената беше тънка, от трапезарията се чуваше тракането на чиниите.

Тя каза, че й е нужно да изтреби плъховете, които й пречели да спи.

— Трябва да кажа на господаря.

— Не! Чакай!

Сетне каза с безразличен вид:

— Ех! Не си струва трудът, подир малко аз ще му кажа. Хайде, свети ми!

Тя влезе в коридора, дето беше вратата на лабораторията. На стената имаше ключ с надпис: „Килер“.

— Жюстен! — извика аптекарят, който губеше търпение.

— Да се качим!

И той тръгна след нея.

Ключът се завъртя в бравата и тя отиде право към третата полица — тъй сигурно я водеше паметта й, — взе синята стъкленица, измъкна запушалката, пъхна вътре ръката си и като я извади пълна с бял прах, почна да го гълта направо.

— Спрете! — извика той, като се хвърли към нея.

— Мълчи! Ще дойдат…

Той беше в отчаяние, той искаше да вика другите.

— Не казвай нищо, всичко би се струпало върху господаря ти!

После си тръгна обратно, внезапно усмирена и почти със спокойно и светло съзнание за изпълнен дълг.

Когато Шарл се върна в къщи, потресен от вестта за описа, Ема току-що бе излязла. Той вика, плака, падна в несвяст, но тя не се връщаше. Де можеше да бъде? Той праща Фелисите у Оме, у Тюваш, у Льорьо, в „Златен лъв“; и в паузите на мъката си виждаше името си погубено, състоянието — разсипано, бъдещето на Берта — разбито! По каква причина?… Ни думица! Той чака до шест часа вечерта. Най-сетне не можеше повече да се сдържа и като си въобрази, че е заминала за Руан, той тръгна по Големия път, вървя половин левга, не срещна никого, почака още и се върна.

Тя си бе дошла.

— Какво имаше?… Защо?… Обясни ми…

Тя седна при масичката си и написа писмо, което бавно запечати, прибавяйки датата на деня и часа. Сетне каза с тържествен тон:

— Ще го прочетеш утре; сега, моля те, не ми задавай повече ни един въпрос!… Не, нито един!

— Но…

— Ох, остави ме!

И се простря цяла на леглото си.

Събуди я някакъв тръпчив вкус в устата. Видя Шарл и затвори очи.

Тя с любопитство се наблюдаваше, за да разбере дали не се мъчи! Но не! Още нищо. Чуваше тракането на часовника, шума на огъня и дишането на Шарл, изправен до възглавницата й.

„Ах! Смъртта не била голяма работа! — мислеше тя! — Ще заспя и всичко ще свърши!“

Пи глътка вода и се обърна към стената.

Тоя противен вкус на мастило продължаваше.

— Жадна съм!… Ох! Много съм жадна!…

— Но какво ти е? — каза Шарл, като й подаваше чашата.

— Нищо!… Отвори прозореца… Задушавам се!

Дойде й повръщане, толкова ненадейно, че едва успя да вземе кърпичката си под възглавницата.

— Махни я! — каза бързо тя. — Хвърли я!

Той й зададе въпроси; тя не отговори. Лежеше неподвижно от страх, че най-малкото движение ще й причини повръщане. Но сега усети студ, който се качваше от нозете до сърцето й.

— Ах! Ето че почва! — промълви тя.

— Какво казваш?

Тя въртеше глава с кротко, пълно с мъка движение, като в същото време отваряше челюсти, сякаш на езика й имаше нещо много тежко. В осем часа повръщането започна отново.

Шарл забеляза, че в дъното на легена имаше нещо като бели зрънца, полепени о стените на порцелановия съд.

— Това е необикновено! Странно! — повтори той.

Ала тя с твърд глас каза:

— Не, лъжеш се!

Тогава внимателно и едва ли не като че я галеше, той пъхна ръката си под стомаха й. Тя извика остро. Той се дръпна съвсем изплашен.

После тя почна да стене, отначало тихо. Силна тръпка разтърси раменете й и тя стана по-бяла от чаршафа, в който се вкопчваха сгърчените й пръсти. Неравният й пулс сега почти не се усещаше.

Капчици пот се стичаха по синкавото й лице, което сякаш се беше съсирило в някакви металически изпарения. Зъбите й тракаха, разширените очи гледаха неопределено наоколо и на всички въпроси тя отговаряше само с поклащане на глава; дори два-три пъти се усмихна. Постепенно стенанията й се засилиха. Тя изпусна глух вой; казваше, че сега й е подобре и че след малко ще стане. Но гърченията наново почнаха; тя извика: