— Ама че постижение! — рекох, привеждайки се напред. Хеликоптерът полетя над нея, направи завой и се върна.

— Смятаме, че е задоволителна — отвърна Олестрия. — Хубаво е, че я одобрявате.

— Кажи му да се върне миля назад, после да подходи, искам да видя спускането.

Олестрия заговори с пилота.

Сега бях готов и когато отново подходихме, прецених как трябва да го направи Бърни. Реших, че няма да представлява проблем за пилот с неговия опит.

— Чудесно. Сега да хвърлим поглед на контролната кула.

Приземихме се до нея и аз си облякох найлоновите дрехи. Все още валеше като из ведро.

Олестрия ме изведе от вертолета и после по едни стълби влязохме в кулата. Прекарах повече от час, проверявайки приборите, радара и всички останали нещица, които бяха необходими, за да се приземи един самолет. Не можех да си позволя да пропусна нещо.

Онова, което ме безпокоеше, беше персоналът, работещ в кулата. Всички те ми приличаха на бандити, извадени от някой уестърн: истински гангстери, които ме наблюдаваха със змийски погледи и носеха 45-калиброви револвери на хълбоците си.

— Искате ли да разгледате пистата, мистър Крейн, или мистър О’Касиди ви е убедил, че е построил нещо стабилно? — попита Олестрия.

— Няма да я разглеждам.

— Тогава мога да ви отведа обратно в хотела?

— Точно така.

Той ме поведе към малък офис с климатична инсталация.

— Ще си поговорим ли? — Той седна зад бюрото и ми махна към един стол. — Доволен ли сте?

— Да. Можем да приземим самолета.

— Добре. — Погледна ме със скритите си зад слънчевите очила очи. — Сега нека бъдем реални, мистър Крейн. Този самолет е много сложен. Имаме трима пилоти. Естествено, те трябва да бъдат обучени да го управляват. Предполагам, че вашите пилоти ще свършат тази работа?

— Това трябва да решат те.

— Няма да има смисъл да приемаме самолета, ако нашите хора не се научат да го управляват. Бях останал с впечатлението, че посредникът го е уредил.

— Той не ни е казвал нищо за това.

— Тогава ще го проверите ли вие, мистър Крейн? Хората ми трябва да бъдат обучени от вашите пилоти, иначе сделката се разваля.

— Ще проверя. Колко добри са пилотите ви?

— Прекрасни. Един от тях летеше на „747“.

— Тогава не виждам проблеми.

— Хубаво. — Той стана на крака. — Има полет до Перъдайс Сити след три часа. Колкото по-бързо уредим това, толкова по-добре. Кога ще бъде доставен самолетът?

— След два месеца. Може и по-рано.

— Пратете ми телеграма: само с датата и времето, по което вероятно ще пристигнете. Това ще е достатъчно.

— Ще го направя.

Той тръгна към вратата и спря.

— Мистър Крейн, не ми зададохте въпроса защо ни е необходим този самолет и това ми харесва. Давам си сметка, че О’Касиди е разговарял с вас и вероятно ви е казал какво мисли той по въпроса. Забравете всичко, което е споделил с вас. За това не бива да се говори. Добре ли ме разбрахте?

С безизразно лице отвърнах:

— Нямам нищо против.

— Надявам се, че е така. — После ме поведе през дъжда към хеликоптера.

Заради онова, което е познато като технически затруднения, полетът ми до Перъдайс Сити се забави с два часа. Пристигнах там едва в 20:25 ч. Взех алфата, която бях оставил в гаража на летището, и подкарах към брега. Реших тази нощ да не се връщам в бунгалото си. Не исках да се натъквам на Пам, докато Бърни го нямаше. Паркирах алфата и се регистрирах в скромен хотел.

Взех набързо душ и излязох да хапна. Избрах малко, но добро на вид ресторантче за морска храна, спрях се на скариди с къри и се зачетох във вестника, докато чаках да ми ги донесат. Току-що бях привършил с храненето, когато влязоха мисис Виктория Есекс и Уес Джексън.

Тя ме видя веднага и ми се усмихна. Джексън също направи гримаса, която наричаше усмивка. Тя се запъти към мен, така че станах.

Изглеждаше великолепно в семплата си бяла рокля, която сигурно струваше цяло състояние, а големите й теменужени очи така ме погледнаха, че веднага ме подлудиха.

— Е, мистър Крейн, мислех си, че съм ви изгубила — рече тя. — Къде бяхте?

— Насам-натам — отвърнах. — Радвам се, че вече сте се оправили от падането.

— Сега се чувствам чудесно. — Тя ме гледаше втренчено, после се завъртя и погледна Джексън така, сякаш го виждаше за първи път. Щракна с пръсти към него. — О’кей, Джексън, не ме чакай.

— Да, мисис Есекс. — И той извлече едрото си тяло от ресторанта.

— Мога ли да седна при вас? — попита.

Издърпах един стол и тя седна. Върнах се на мястото си.

Сервитьорът дойде и тя си поръча кафе.

— Исках да ви поканя да яздите с мен тази сутрин. Казаха ми, че сте заминали. — Големите й теменужени очи се плъзнаха по мен. — Така ли е?

— Точно така. Бях в Мексико през последните два дни. Една авиокомпания ми предложи работа. Реших да ида да видя какво е положението.

— Мексико? Сигурно не искате да живеете в онази дупка, нали?

— Мисля, че не.

— Тогава защо отидохте?

— Да се поразходя. Тук започна да ми доскучава.

Кафето й пристигна.

— Божичко! Да! Мога да ви разбера! И на мен ми доскучава. — Тя разбърка кафето си. — Съпругът ми е ревнив. Когато пътува, или трябва да си стоя вкъщи, или, ако реша да изляза, трябва да вземам Джексън със себе си. Очаква се той да бъде моят придружител и шпионин.

— Очаква се?

Тя се усмихна, отпи от кафето и рече:

— Страхува се повече от мен, отколкото от съпруга ми.

Допих кафето си.

— Имате ли някакви планове за тази вечер? — попита тя.

— Никакви.

— Имате ли кола?

— Паркирана е отсреща.

— Ще ви заведа на едно място. Можем да се позабавляваме.

— Колата е само с две седалки. Няма да има място за Джексън.

Тя се изсмя.

— Не се безпокойте за него. Да вървим.

— Не искате ли да хапнете?

— Ям само когато ми е скучно. — Тя ме погледна и в очите й отново се появи онова нещо. — Сега не ми е скучно.

— Един момент. Разбрах, че мистър Есекс трябва да се върне тази вечер.

— Страх ли ви е от него?

— От никого не ме е страх, но реших да го спомена.

— Днес следобед получих телекс. Ще остане в Лос Анджелис и ще се върне едва утре.

Изправих се, платих сметката и й се усмихнах.

— Тогава какво чакаме?

Излязохме навън под лунната светлина. Под една лампа беше паркиран мерцедес и зад волана седеше Джексън. Тя отиде при него, каза му нещо, той кимна и потегли.

Отидохме заедно до алфата и тя седна зад волана.

— Аз ще ви закарам — рече.

Настаних се до нея и тя подкара встрани от брега. Караше професионално, бързо, имаше добър контрол над колата и аз се отпуснах назад в седалката, наслаждавайки се на това, че ме возеха.

Стигнахме някакъв път, който се извиваше нагоре по хълма, и карахме бързо в продължение на три или четири мили, после тя сви по черен път и накрая спря пред направено от бор бунгало.

— Това е моето убежище — рече, измъквайки се от колата. — Тук се отдавам на хобито си.

Докато отключваше вратата, си спомних думите на Бърни за Хари Ърскин: Мисис Есекс го подмами, той се хвана и после тя го сложи на мястото му. Това е неин специалитет: да започне играта, да накара мъжа да си мисли, че ще влезе в леглото й и после да му каже, че няма да стане.

Сегашното положение изглеждаше обещаващо, но може наистина и само да си играеше. Реших да действам хладнокръвно. Щеше да й се наложи да ми даде твърде много аванси.

Последвах я в просторна, удобно обзаведена стая и видях голям диван, разположен до панорамен прозорец.

— Много е хубаво — рекох. — Какво е хобито ви?

— Рисуването. Не съм много зле. — Отиде до барчето. — Едно уиски?

— С удоволствие.

Тя направи две питиета, даде ми едното и се отпусна в едно кресло. На подпорката за ръце имаше доста копчета. Натисна едно от тях и после отпи от чашата си. От скрити колони се разнесе тиха музика.