Пам излезе от банята. Стоеше и ме гледаше с широко отворени очи.

— Никога не бих повярвала! — рече тя задъхано. — Не знам какво ще каже Бърни.

Запалих цигара замислено.

— Джек! Бърни ще побеснее.

Погледнах я. Сега ми се струваше досадна.

— Изчезвай, бейби. Трябва да помисля.

— Слушай!… — започна тя. Очите й хвърляха гневни мълнии.

— Нали чу какво ти казах. Измитай се. Трябва да помисля.

— Бърни направи грешка — рече тя с треперещ глас. Лицето й беше пребледняло. — Направи му услуга. Изчезвай оттук! Ще намерим някой друг! Ако наистина си приятел на Бърни, бързо се махай оттук!

Погледнах я.

— Няма да намерите друг — отсякох, — така че изчезвай и престани да дрънкаш. Аз съм тук и сега ще зависи от Бърни. Не те карам да ми обясниш за какво става дума, но както ти казах и преди, дотук цялата работа вони. Започвам да си мисля, че Бърни не е такъв, за какъвто го мислех. Може би има нужда от помощ. — После с по-рязък глас й викнах: — Пръждосвай се!

Тя излезе, като тресна вратата зад гърба си.

Помислих си за онова сочно тяло, за венецианско червената коса и големите теменужени очи — най-вълнуващата жена в света според мен.

Отидох да се видя с мистър Маклин, шефа на личен състав, и го хванах тъкмо когато се готвеше да си тръгва. Часът беше 19:00 и макар че бързо ме огледа от горе до долу със същия леден поглед като на Уес Джексън, когато се ръкувахме, усмивката му изглеждаше доста искрена.

— О, да, мистър Крейн — рече той. — Мистър Джексън ми даде инструкции относно вас. — Той леко снижи гласа си, когато спомена името на Джексън, и аз дори се учудих как така не падна на колене. — Имам за вас един плик в знак на благодарност от страна на „Есекс Ентърпрайзис“. — Отиде до бюрото си, порови из него и се върна с голям бял плик. — Ако искате кола, моля отидете в транспортния ни отдел — той работи двадесет и четири часа в денонощието — и можете да вземете, каквато ви хареса.

Прибрах плика, благодарих му, казах, че бих искал да получа кола и, придружен от него, тръгнах към вратата на офиса му. Той ми посочи транспортния отдел, който беше на около стотина ярда от мястото, където стояхме, после си стиснахме ръцете и аз го оставих.

Хората от транспортното също бяха предупредени. Попитаха ме каква кола искам. Отвърнах, че няма значение, стига да е малка. Дадоха ми една „Алфа ромео 2 000“, което ме задоволяваше, и подкарах към къщичката си.

В плика имаше пет стодоларови банкноти, пропуски за три киносалона, за казиното, за четири ресторанта, два клуба и три нощни бара. На всеки пропуск пишеше: „Есекс Ентърпрайзис. Важи за двама“.

Заварих О’Брайън да се настанява пред телевизора. Не ми се наложи да го убеждавам дълго да излезе с мен вечерта.

Прекарахме страхотна нощ, като се веселихме до насита, което ми струваше само бакшиши.

Когато около 2:00 ч. се връщахме леко пияни към летището, О’Брайън каза:

— Отсега нататък ще държа под око коня на мисис Есекс. Човече! Не се ли справи страхотно!

— Това е природна дарба — отвърнах и го измъкнах от колата. После се прибрах в къщичката си, съблякох се и се мушнах в леглото.

Преди да загася лампата, пак се поразмислих. Това няма да продължава дълго, рекох си. Мисис Есекс няма да се грижи да живея в лукс повече от седмица, ако можеше да става дума дори за толкова. В този момент бях галеник на една много богата жена. Първо щях да чуя предложението на Олсън. После щях да реша дали да играя с него, или да се опитам да превърна прищявката на тази много богата жена в нещо далеч по-съществено.

Казах си, че съм достатъчно пиян, за да си позволя да помечтая. Отново мислено си я представих: червената коса, теменужените очи, усещането за тялото й. Луната ли исках да стигна? Това вече беше отживяла приказка. Хората бяха стъпили на Луната. Защо не и аз?

Събуди ме шумът от приземяващ се самолет. Погледнах сънено будилника, който показваше 10:15. Изтърколих се от леглото тъкмо навреме, за да видя прахта, която приземилият се на пистата кондор вдигна. Това означаваше, че Лейн Есекс и Бърни се завръщат.

Към мястото, където се приземи самолетът, вече отиваха бентлито на Джексън и три джипа. Реших, че ще мине доста време, преди Олсън да стигне до мен, така че взех душ, обръснах се, облякох една блуза и панталон и се обадих в румсървиса. Въпреки че бях пил много предишната нощ, бях гладен.

Поръчах си вафли, яйца върху печена на грил шунка и кафе.

Човекът, който взе поръчката ми, се държеше така, сякаш му правех голяма услуга.

— Само десет минути, мистър Крейн — каза той, — и нито секунда повече.

Благодарих му, понаплесках лицето си с афтършейв и седнах в креслото да чакам. Харесваше ми да се отнасят с мен като с важна личност, но не си правех илюзии, че това ще продължава дълго.

Закуската пристигна след осем минути… Засякох ги.

След като се нахраних, прочетох вестника, който беше пристигнал с пощата. От време на време чувах тътнежи, което ми говореше, че О’Брайън продължава да взривява.

По пладне ми писна да чакам. Олсън сигурно беше зает, така че реших да отида в града и да използвам една от кредитните карти. Когато тръгнах към вратата, телефонът иззвъня.

Грабнах слушалката.

— Мистър Крейн? — Беше женски глас, много студен и рязък.

— Може би. Защо?

Последва пауза. Можех да си представя как се беше променило изражението й.

— Мистър Джексън иска да ви види. Колата е на път към вас… до двадесет минути ще дойде.

Действайки според онова, което ми подсказваше интуицията, рекох:

— След двадесет минути ще бъда в града. Предайте го на мистър Джексън. — И затворих.

Докато палех цигара, телефонът отново иззвъня.

— Мистър Крейн? — Сега в гласа й звучеше тревога.

— Аз съм. За малко да ме изпуснете. Какво има?

— Бихте ли почакали, докато колата пристигне? Мистър Джексън иска да говори с вас.

— Това е по-добър подход, бейби — отвърнах, — но случайно не съм в настроение да говоря с мистър Джексън точно сега… Прекалено рано е още. — И затворих.

Зачаках, като пушех, гледах към тавана и се чудех дали играя картите си правилно, а същевременно размишлявах и над фразата: „Мисис Есекс е доволна от вас.“ Секунда по-късно телефонът отново иззвъня.

— Да?

— Мистър Крейн, моля ви да бъдете отзивчив. — Гласът й звучеше отчаяно. — Всъщност мисис Есекс иска да се срещне с вас.

— И защо не ми го казахте по-рано?

— Мисис Есекс е тази, която ви търси. Бихте ли изчакали, ако обичате? Колата е на път.

— Ще почакам. — Направих пауза и после додадох: — И виж какво, миличка, следващия път, като ми се обадиш, забрави за високомерния тон. Не ми е по вкуса. — И затворих.

Десет минути по-късно бентлито на Джексън спря пред бунгалото ми. Чернокожият шофьор ми отвори задната врата, покланяйки се, усмихнат. Качих се и колата се понесе с голяма скорост.

Двамата пазачи на входа на летището ме поздравиха. Бентлито подкара покрай брега, после през града и към хълмовете. Докато се возех, се облегнах назад върху английската кожена тапицерия и се замислих за нея.

О’кей… един блян, но понякога животът трябваше да се крепи на блянове… Иначе как можеше човек да оцелее в този жесток и луд свят?

Пристигнахме пред вратата на имението на Есекс. Двама пазачи в бутилковозелени униформи отвориха портата, ние влязохме и карахме половин миля по алея, оградена с дървета, поляни, цъфнали храсти и лехи с рози.

Бентлито спря пред входната врата на къщата: изящно и скъпо нещо от ковано желязо и стъкло. Пред нея стоеше и чакаше дебел иконом с вид на англичанин. Усмихна ми се с покровителствена усмивка, каквато само англичанин може да постигне.

— Минете оттук моля, мистър Крейн.

Последвах дебелия му гръб по широк коридор, чиито стени бяха осеяни с модернистични картини, които сигурно бяха оригинали.