— Не е Кал — казва той и насочва лъча към стената, за да освети и двамата.

Намират се на два метра един от друг насред грамадно празно помещение със стар паркет и богато украсени корнизи.

— Какво правиш тук! — възкликва тя.

Уин изключва фенерчето. Потъват в пълен мрак.

— Какво правиш! — Гласът й е уплашен.

— Шшшш — казва той, пристъпва към нея, намира ръката й. — Къде е той?

— Пусни ме!

Той я отвежда до стената, прошепва й да стои там. Да не мърда. Да не издава нито звук. Зачаква до вратата, на не повече от три метра от нея, но сякаш се е отдалечил на километри. Чака Кал. Дълги, напрегнати минути, после шум. Задната врата се отваря. Лъчът на фенера влиза в стаята преди човека, следва объркване, когато Уин сграбчва някого. Борба, тропот на стъпки от всички страни, Стъмп вика нещо, после — мрак и тишина…

— Добре ли си?

— Уин?

— Уин?

Отваря очи. Лампите светят, над него стои Парцалената Ан. Този път е облечена малко по-различно. С поло, дочени панталони, с пистолет на кръста. Малко встрани са Стъмп, Ламонт и някакъв едър тип с костюм и с гъста сива коса.

— Тази къща е моя, по дяволите. Имам пълното право да съм тук — казва Ламонт.

Главата на Уин ще се пръсне. Напипва огромна цицина, поглежда окървавените си пръсти.

— Линейката идва — казва Стъмп и кляка до него.

Той се надига и сяда. За момент му причернява.

— Ти ли ме удари? Или трябва да благодаря на някой друг?

— На мен — обажда се Парцалената Ан.

И се представя като специален агент Макклър от ФБР. Едрият тип с костюма е Джереми Килиън от Ню Скотланд Ярд. След като научава всички действащи лица, Уин предлага да пуснат обява в „На нашето място“ за Кал Трад. Тъй като вероятно е банков грабител и крадец на мед и е прилъгал окръжния прокурор да дойде тук, за да може да я шантажира, изнудва или заплашва. Моник и Уин са нагласили всичко. Всичко това е част от удара, който току-що е отишъл по дяволите. Ламонт го гледа как раздува историята. В очите й няма нито искрица благодарност, че й спасява задника.

— Какъв удар? — объркано пита Макклър.

Уин разтърква главата си.

— Двамата с Моник дебнехме този тип от известно време. Заради начина, по който вървеше след мен, после започна да върви след нея, без да споменавам маниакалната му страст да описва точно онези престъпления, които предполагахме, че извършва. Типично поведение на социопат. Този седемнайсетгодишен умник — всъщност шестнайсетгодишно хлапе, рожденият му ден е идния месец — е бил закрилян и контролиран през целия си живот, докато накрая не напуска дома си и не отива в колежа, при това е по-малък от повечето първокурсници.

Лицето на Ламонт е безизразно. Уин обаче не се съмнява, че не е знаела нищо. Дори тя не би паднала толкова ниско да се чука с непълнолетен — ако наистина са правили това при срещите си в същата тази къща, от която Кал е откраднал медта. И която после е фотографирал. За сувенир, точно както е правил и на много други места. Тръпката от престъплението. Не защото парите му трябват. Представете си само. Суперкрадец. Пишеш за собствените си обири и кражби, сприятеляваш се точно с онези, които разследват престъпленията ти, дори чукаш окръжната прокурорка. Ама че вундеркинд!

— Ама че ужасно положение — с отвращение казва Килиън.

— Чия беше гениалната идея за прекъсването на електричеството? — Уин поглежда Макклър. — А. Вашите хора. Ф-Бос-Р. И после какво? — Разтърква си главата. — Обаждате се на електрическата компания да пусне тока ли? Страхотно е да имаш подобни връзки. Не искам да засегна никого. — Обръща се към Стъмп. — Не ми трябва линейка. — Отново докосва цицината на главата си. — Всъщност, чувствам се по-умен. Не сте ли чували, че ако фраснеш някого с фенер по главата, коефициентът му на интелигентност скача?

— Какъв удар? — Стъмп изобщо не е развеселена.

Никой не е. Всички го гледат със сурови физиономии.

— За никакъв удар не си ми споменавал — казва Стъмп.

— Какво пък, и ти не беше особено откровена с мен. Поне относно специален агент Парцалена Ан.

— Макклър — обажда се агентът на ФБР.

— Отпечатък от кутията „Фреска“ — казва Уин. — И от бележката, донесена в жилището ми. Никакво съвпадение в базата данни, което сто на сто означава, че оставилата ги не е била затваряна за наръгване на сводника си. Сто на сто означава, че няма абсолютно никакво досие. А сега като знам, че е от ФБР и работи под някакво прикритие, изобщо не съм изненадан, че няма отпечатъци в базата за разпознаване.

— Не можех да ти кажа — отвръща Стъмп.

— Схващам — казва Уин. — Естествено, не би могла да ми кажеш, че въпросната престъпница Парцалената Ан е всъщност информатор, който пък е агент на ФБР и шпионира мен, защото всъщност шпионира Ламонт.

— Май не е зле да полегнете — предлага му Килиън.

Стъмп продължавала обяснява:

— Уин, ти беше така твърдо решен да я следиш, че трябваше да прибягна до постановката с парка Филипело, да й кажа да достави бележката и всичко останало. За да излезе, че не съм имала друг избор, освен да призная, че е информатор, и да те накарам да се откажеш, преди да си открил, че е агент на ФБР. Знаеш как стават тия неща. Не издаваме информаторите си и ако бях споделила това веднага, щеше да станеш подозрителен. Затова трябваше да съчинявам. Трябваше да изглежда, че нямам друг избор, освен да пратя прикритието й по дяволите и да ти наредя да стоиш колкото се може по-далеч от нея.

Погледите им се срещат за момент.

— Съжалявам — казва Стъмп.

— И какъв е поводът за купона? — обръща се Уин към всички. — Защо сме тук? Определено не заради Джейни Бролън. Не и заради Кал Трад.

— Мисля, че лесният отговор е, че сме тук заради окръжния прокурор — обръща се Килиън към Ламонт. — Румънски сирачета. Прехвърляне на големи суми. Което е привлякло към вас вниманието на ФБР и Вътрешна сигурност. За съжаление, и на Скотланд Ярд.

— Едно е сигурно. Ще съдя всички ви до дупка — казва тя.

— Електронната ви комуникация… — започва Макклър.

— С Кал. — Ламонт влиза в ролята, която никой не играе по-добре от нея. Ролята на окръжен прокурор. — Мисля, че детектив Гарано ясно даде да се разбере какво правим, след като започна серията банкови обири и кражби на мед в Мидълсекс. И че част от удара ни беше да поддържам връзка с Кал, който проявяваше, меко казано, голям интерес.

— Знаеше ли, че е писала имейли на Кал Трад? — обръща се Стъмп към Макклър.

— Не. Не знаехме на кого пише. Р-то на получателя беше в Харвард. Машинният код е безполезен, ако нямаш машината, с която да го сравниш…

— Знам как действа.

Физиономията на Стъмп се е променила. Май Макклър й е харесвала повече в ролята на Парцалената Ан.

— Последният имейл подсказваше, че ще се срещате с въпросната персона… — започва Макклър.

— С Кал — казва Ламонт. — Среща в десет вечерта на обичайното място. С други думи, тук в десет.

— Но той не се появи — обажда се Килиън.

— Явно е надушил бурята на хоризонта и е офейкал — отвръща Уин. — Хлапето знае как да се измъква от ченгета. Има радар за ченгета. Появявате се тук и прецаквате всичко, което двамата с Моник подготвяхме от месеци. Това е проблемът със следенето на електронната комуникация, нали? Особено когато го правите тайно и следите някой, който е също под прикритие. Готвите се да ударите човек, който също се готви за удар, и в крайна сметка всички са ударени.

Две вечери по-късно, Клубът на преподавателите в Харвард.

Маслени портрети по покритите с махагон тухлени стени, месингови свещници, персийски килими, обичайните свежи цветя в антрето — всичко е толкова познато и нарочно подбрано, за да го накара да се чувства не на мястото си. Вината не е на Харвард — това е просто поредният ламонтизъм. Обикновено го вика в преподавателския клуб, когато има нужда да се чувства силна или по-силна от обичайното, защото или тайно се чувства несигурна, или има нужда от него, или и двете едновременно.