Уин се настанява на твърдия древен диван, на който сяда винаги. Тиктакането на големия стенен часовник му напомня, че Ламонт закъснява — минута, две, три, десет. Уин наблюдава влизащите и излизащи посетители — всякакви учени, гостуващи светила и преподаватели или видни семейства, дошли да проучат дали да не пратят видните си деца тук. Едно от нещата, които му харесват в Харвард, е, че прилича на безценно произведение на изкуството. Никога не можеш да го притежаваш. Никога не можеш да го заслужиш. Просто го посещаваш за известно време и си далеч по-добър човек за общността, та дори тя да не те помни. А може би дори не е подозирала за теб. Точно това намира за тъжно у Ламонт, независимо колко му е неприятна, дори жалка на моменти.

Онова, което притежава, никога няма да й е достатъчно.

Тя влиза, сгъва чадъра си, изтърсва дъждовните капки от палтото си, сваля го и тръгва към гардероба.

— Забелязвала ли си, че когато се срещаме тук, винаги вали? — пита я Уин, докато вървят към залата и сядат на обичайната си маса до прозореца с изглед към Куинси Стрийт.

— Трябва да пийна — казва тя. — А ти?

Стегната усмивка, мимолетно срещане на погледи.

Явно не й е лесно. Оглежда се за сервитьор, решава, че не би било зле да поръчат бутилка вино. Бяло или червено? На Уин му е все тая.

— Защо го направи? — пита тя, докато оправя ленената салфетка на скута си и посяга към чашата вода. — И двамата сме наясно. За протокола — този разговор не само че няма да се повтори, но и изобщо не се е състоял.

— Тогава защо да си правим труда да го водим? — казва той. — Защо ме каниш на вечеря, ако искаш само да говорим за това как не трябва да се говори и да се караме да обещаваме, че никога няма да говорим за нещо, за което не говорим? Или както там го каза преди малко.

— Не съм в настроение за многословни каламбури.

— Тогава давай направо. Слушам те.

— Фондация за международно право — казва тя. — Фондацията на баща ми.

— Мисля, че вече всички знаем какво представлява FOIL. Или в какво си го превърнала. Дружество с ограничена отговорност, параван, който да прикрие и пази човека зад покупката на скъпа викторианска руина, за чието реставриране ще са нужни години. Жалко, че не си подбрала някакво друго име. Все си мисля за кармата от използването на име, свързано с баща, който винаги се е отнасял към теб като…

— Определено не мисля, че си в положение да обсъждаш баща ми.

Сервитьорът пристига със сребърна кофа с лед и бутилка монтраше в нея. Отваря я. Ламонт опитва виното. Чашите са напълнени, сервитьорът се оттегля и Ламонт започва да изучава менюто.

— Не мога да си спомня какво си поръчваш обикновено. — Сменя темата.

Уин я връща на нея.

— Много добре знаеш, че съм в положение да обсъждам баща ти. Защото в крайна сметка, Моник, именно заради него се забърка в каша, която можеше…

— Не искам да слушам твоята версия за това какво е можело да стане. — Отпива от виното си. — Наистина ли си изненадан, че съм си купила друга къща? Че може би не искам да живея в сегашната си? Прекарвам съвсем малко време там. Почти никакво. Всъщност наех апартамент в „Риц“, но пътуването от и до Бостън не е от най-приятните изживявания.

— Разбирам защо си купила къща. Разбирам защо искаш да се отървеш от сегашната ти. Обаче така и не разбирам как би могла да прекараш и една нощ в нея след случилото се. — Всичко това се казва възможно най-внимателно. — Но да погледнем поредицата събития и как скритите емоционални проблеми те поставят в положение, в което не би искала да изпадаш отново. Никога.

Тя се оглежда, за да се увери, че никой не надава ухо, поглежда навън към дъжда, към уличните лампи и мокрия калдъръм. По лицето й за миг пробягва тъга.

— Баща ти умря миналата година — тихо продължава Уин и се навежда напред, опира лакти върху бялата покривка. — Остави ти половината от онова, което имаше. Не че си мизерствала преди, но сега разполагаш със средства, които повечето хора ще нарекат баснословно богатство. Но това не обяснява поведението ти след смъртта му. Никога не си била лишавана от нищо. Нещо друго те е накарало да започнеш да харчиш като луда. Стотици хиляди долари за дрехи, кола, кой знае какво още — и всичко това в брой. Милиони за къща, когато вече имаш къща за милиони, а освен това си наела и апартамент в „Риц“. Кеш, пак кеш, и целият този кеш се движи от някаква френска банка до бостънска банка и кой знае къде още.

— Баща ми имаше сметки в Лондон, Лос Анджелис, Ню Йорк, Париж и Швейцария. Как иначе можеш да прехвърлиш големи суми, освен по банков път? Повечето хора не използват куфарчета. Колкото до плащането в брой за дрехи и автомобили, винаги съм го правила. Никога не купувам неща на кредит, който започва да се обезценява в мига, в който изляза от магазина. А за къщата на Братъл? На този ужасен пазар я взех направо на безценица в сравнение с онова, което ще струва, след като я стегна — ако изобщо някой ден икономиката ни се оправи. Не ми трябваше да я ипотекирам и определено не желая да обсъждам с теб подробностите на финансовото ми състояние.

— Да погледнем фактите. Прехвърляла си огромни суми. Правила си големи покупки, като си плащала в брой. Харчиш така лудо, както никога не съм те виждал, и знам, че положението е такова от доста време. Даряваш за благотворителни организации, които не проверяваш. После се забъркваш с…

— Без имена — вдига ръка тя.

— Несъмнено е удобно да притежаваш къща, в която не живееш и която не е на твое име — казва Уин. — Чудесно място за една-две срещи. Или за три-четири. Такива, каквито не би провела в „Риц“. Или в къща, където съседите те познават и може би надничат през прозорците си. Нито пък в общежитието на колежа. — Отпива глътка вино. — С колежанче. — Вдига чашата си. — Наистина е добро.

Тя извръща поглед.

— Какво ще излезе в съда?

— Трудно ми е да повярвам, че е непълнолетен. Никога не бих се сетил.

— Той излъга.

— Не си проверила.

— Защо да проверявам?

— Като стана въпрос за проверки, забелязвала ли си следите от игли по ръцете му? По пръстите и по дланите.

— Да.

— Пита ли го от какво са?

— Инжекции ботокс, за да не му се потят ръцете — казва тя. — Баща му е пластичен хирург. Знаеш го. Започнал да му ги слага, когато имал концерт. За да не му се пързалят пръстите по клавишите. Сега продължава да си ги бие, защото свири на кийборд.

— И ти си му повярвала.

— Защо да не му повярвам?

— Всъщност права си. И аз не бих си помислил друго. Освен ако вече не подозирам човека. Да не говорим, че никога не съм чувал някой да прави това. Ботокс в пръстите. Сигурно адски боли.

— Нямаше да е така просто — казва Ламонт.

— Нищо не е просто. И влизаш с такива пръсти в банката, пускаш бележката под стъклото, а ръцете ти са чисти и сухи. Не оставят отпечатъци върху хартията.

— Трябва и късмет с доказването на всичко това.

— Разполагаме с негов меден отпечатък, така да се каже. От апарата, който при цялата си глупост е оставил в кухнята на твоята нова-стара къща. Не се безпокой. Ще го приберат за доста време.

— Какво ще стане?

— Не разбирам въпроса ти.

Тя го изглежда красноречиво.

— Много добре го разбираш.

Сервитьорът приближава и тя му махва да не ги безпокои.

— Той е патологичен лъжец — казва Уин. — Вземи последния път, когато щеше да има свидетели на срещата ви. Той не само че не се появи, но и свидетелите разбраха за някаква операция, която обяснява електронната ви кореспонденция, за която федералните и останалите биха предпочели да не се разчува. Нали знаеш, Пейтриът Акт е горе-долу толкова популярен, колкото и бубонната чума.

— Бил си там и преди — казва тя. — В къщата. И си ме видял да се връщам при колата си. И какво носех. И всичко останало.

— Няма доказателства за това, а и не го видях онази нощ. Все пак бих казал, че не ми харесва някой да ми носи кожата. Като част от тръпката. Да краде мои неща…