— Грабителят един и същ ли е?

— Един и същ. Показва бележка на касиерката, изпразва касата, сигналът минава по СПЕРАМБОП.

Спешната радиомрежа на Бостънската полиция. Чрез нея ченгетата поддържат връзка помежду си и си помагат.

— Което ще рече, че всяко ченге на планетата цъфва с надути сирени и запалени светлини. Целият център заприличва на коледна елха. И нашият единосъщен Бони и Клайд знае точно къде сме и може да се спотайва, докато не си тръгнем — казва тя.

В магазина влиза клиент.

— Колко? — Уин има предвид бутилката зехтин, която е все още в ръцете му.

Още клиенти. Часът е почти пет и хората си тръгват от работа. Скоро тук ще стане тъпканица. Стъмп определено не е ченге заради парите и той така и не е успял да проумее защо не е напуснала управлението и не си живее живота.

— За сметка на магазина. — Тя става, отива до друг рафт, избира бутилка вино и му я дава. — Току-що пристигна. Кажи ми какво мислиш.

Пино ноар от Улф Хил, реколта 2002.

— Разбира се — казва той. — Благодаря. Но каква е причината за тази неочаквана щедрост?

— Изразявам съболезнованията си. Сигурно е убийствено да работиш за нея.

— Докато ме съжаляваш, нещо против да взема и малко швейцарско сирене, чедър, асиаго, печено телешко, пуйка, салата с див ориз и багети? И сол кашер, две кила ще ми дойдат идеално.

— Господи. Какво ще правиш с всичко това? Да не си решил да организираш купон за половин Бостън?

Стои толкова непринудено, че Уин почти забравя, че е с протеза.

— Ела. Жал ми е за теб, така че ще те почерпя едно — казва тя. — И ми позволи да ти дам един съвет, като ченге на ченге.

Събират празните кашони и ги отнасят в склада в дъното. Тя отваря големия хладилник и вади две диетични безалкохолни.

— Най-важното е да се съсредоточиш върху мотива.

— На убиеца ли? — пита Уин, докато сядат на сгъваемата маса до касите и кашоните с вино, зехтин, горчици и шоколади.

— На Ламонт.

— Явно си работила по много случаи с нея, но тя се държи така, сякаш никога не сте се засичали — казва той.

— Не се и съмнявам. Едва ли ти е разказала за нощта, когато така се отрязахме, че трябваше да спи на дивана ми.

— Да бе. Тя дори не говори с ченгета, какво остава да пие с тях.

— Имам предвид навремето — казва Стъмп, която е поне с пет години по-голяма от Уин. — В доброто старо време, преди извънземният да овладее тялото й, тя беше чуден прокурор, редовно се появяваше на местопрестъплението и се мотаеше с нас. Една нощ след случай на убийство и самоубийство двете се оказахме в „Стако“, започнахме с вино и стигнахме дотам, че зарязахме колите си и отидохме пеша до нас. Както ти казах, пренощува при мен. На следващия ден ни гонеше такъв махмурлук, че и двете се обадихме в работата, че сме болни.

— Явно говориш за някой друг. — Уин не може да си представи картинката и стомахът му се свива. — Сигурна ли си, че не е била някоя нейна помощничка и с годините не си ги объркала?

Стъмп се разсмива.

— Да не искаш да кажеш, че имам Алцхаймер? За съжаление, тази Ламонт, която познаваш, никога не се появява на местопрестъпление, освен ако наоколо няма телевизионни екипи, почти не стъпва в съдебната зала, няма нищо общо с полицаите, освен че им дава заповеди, и вече не се интересува от престъпността, а единствено от властта. Онази Ламонт може и да си беше наперена, но пък защо не? Право в Харвард, красива, адски умна. Но свястна.

— Тя и „свястна“? Несъвместими понятия. — Уин не разбира защо изведнъж се е ядосал толкова и се държи като пазещ територията си звяр и преди да успее да си затвори устата, изтърсва: — Сякаш имаш лек синдром на Уолтър Мити. Може би си имала много различни самоличности през живота си, защото според Ламонт жената, с която пия безалкохолно в момента, е къса и тлъста.

Единственото късо у Стъмп е тъмната й коса. И определено не е тлъста. Всъщност, ако се загледаш по-внимателно, ще видиш, че доста си я бива и че има страхотно тяло. Никак не изглежда зле. Е, може и да е малко мъжкарана.

— Ще съм благодарна, ако престанеш да ми зяпаш циците — казва тя. — Нищо лично. Казвам го на всички мъже, с които се озовавам тук насаме.

— Не си мисли, че те свалям — отвръща той. — Нищо лично. Казвам го на всички жени, когато съм насаме с тях. И на мъже, ако се надигне нужда, образно казано.

— Нямах представа, че си толкова наперен. Образно казано. Арогантен, дума да няма. Но си те бива. — Вглежда се внимателно в него. Отпива от питието си.

Зелени очи със златни пръски. Хубави зъби. Чувствени устни. Е, малко позавехнали.

— И още едно правило — казва тя. — Имам два крака.

— По дяволите. Изобщо не съм споменавал крака ти.

— Точно това искам да кажа. Нямам крак. А два. И видях, че проверяваш.

— Ако не искаш да привличаш внимание към протезата си, тогава защо Стъмп? И като стана въпрос за това, защо изобщо търпиш някой да те нарича така?

— Май не ти е минавало през ума, че Стъмп може да е отпреди онази злополука с мотора.

Уин премълчава.

— Щом си падаш по моторите, нека те светна нещо — казва тя. — Гледай да не допускаш някой селянин с пикап да те натика в мантинелата.

Уин внезапно се сеща за безалкохолното си. Отпива глътка.

— И още един съвет. — Тя мята празната кутия в кошчето за боклук, което е на пет-шест метра от масата. — Бъди по-сдържан с литературните алюзии. Преподавах английска литература, преди да реша да стана ченге. Уолтър Мити не е имал много различни самоличности, а е бил мечтател.

— Но защо Стъмп, щом не е заради крака ти? Стана ми любопитно.

— А защо Уотъртаун? Това би трябвало да ти е любопитно.

— Явно защото убийството е било извършено в Уотъртаун — отвръща той. — Може би защото Ламонт те познава, дори да се държи така, сякаш никога не сте се виждали. Или поне те е познавала. Преди да станеш къса и тлъста.

— Не може да понесе, че съм я видяла пияна и зная много за нея от случилото се онази нощ. Забрави. Не е избрала Уотъртаун заради случая. А случая заради Уотъртаун.

— Избрала е случая, защото не е просто някакво старо неразрешено убийство — отвръща Уин. — За съжаление, медиите ще си паднат по него. Сляпа жена идва от Англия и я изнасилват и убиват…

— Ясно е, че Ламонт ще издои случая до последната капка. Но нещата не опират само до това. Тя си има и други цели.

— Винаги си е имала.

— Става въпрос и за Фронт — казва Стъмп.

Мрежа на приятели, ресурси и полицаи.

— През последния месец още пет управления се включиха в коалицията ни — продължава тя. — Стигнахме до шейсет, имаме достъп до К-9, полицейските спецчасти, антитерористите, следователи на местопрестъплението, а отскоро и до хеликоптер. Все още правим кирпич без слама, но сме на път да станем все по-независими и по-независими от щатската полиция.

— Което според мен е страхотно.

— Да бе. Щатската полиция мрази Фронт. Ламонт не може да понася Фронт. И ето ти съвпадение — централата му се намира в Уотъртаун. Затова те насъсква срещу нас и се мъчи да ни изкара малоумници като ченгетата от Кийстоун. Трябва ни някакъв външен супергерой, който да дойде да ни спаси задниците, за да може после Ламонт да разправя на всеки колко важна е щатската полиция и как трябва да получава още и още подкрепа и финансиране. А най-сладкият бонус е, че отново може да се захване с мен и да ме изкара пълен боклук, защото никога няма да ми прости, че знам разни неща.

— Какви неща?

— За нея.

Ясно е, че Стъмп няма намерение да се впуска в подробности.

— Не разбирам как ще изглеждаш боклук, след като решим някакъв стар случай.

— Ние ли? Забрави. Пак ти казвам, оправяй се.

— И се чудиш защо щатската полиция не харесва… По дяволите, няма значение.

Стъмп се навежда напред и го поглежда в очите.

— Предупреждавам те, а ти не слушаш. Тя ще направи всичко възможно да изкара Фронт по-черни от дявола, независимо дали случаят се разреши, или не. Използва те по начини, за които дори не подозираш. Насажда те така, както не можеш да си представиш. Но започни с това — ами ако един ден Фронт стане голяма сила? Тогава какво? Може пък вие да престанете да дуете мускули.