Уин Гарано оставя двете кафета на масата за пикник пред училище „Джон Ф. Кенеди“. Слънчев майски следобед е и Харвард Скуеър е пълен. Уин яхва пейката. Горещо му е и се поти в черния костюм „Армани“ и лачените обувки „Прада“. Убеден е, че първоначалният собственик на дрехите е мъртъв.

Заподозря го, когато продавачката от „Хенд-Ми-Ъп“ го осведоми, че може да се сдобие с „леко износен“ костюм за деветдесет и девет долара. След това започна да вади сака, обувки, колани, вратовръзки, дори чорапи — „Хюго Бос“, „Гучи“, „Ермес“, „Ралф Лорън“. Всичко това на една и съща „известна личност, чието име не мога да ви кажа“, и Уин си помисли, че преди не чак толкова време някой от нападателите на „Пейтриътс“ е намерил смъртта си в автомобилна катастрофа. Висок метър и осемдесет, мускулест, но не като бик. С други думи, горе-долу като Уин.

Седи сам на масата за пикник и се чувства адски неловко. Студенти, преподаватели, елитът — повечето с джинси, къси панталони и раници на гръб — се събират на групички по съседните маси и водят задълбочени разговори, в които се прокрадват и коментари за тъпата лекция на окръжен прокурор Моник Ламонт, изнесена преди малко във Форума. „Без изоставени съседи“. Уин я е предупредил, че заглавието е объркващо, да не говорим за баналността на темата за такъв престижен политически окръг. Но тя не признава, че е бил прав. Той пък никак не е доволен, че му е наредила да кисне тук в почивния му ден, за да може да се разпорежда с него, да го унижава. Запиши си това. Запиши си онова. Обади се на този и този. Донеси кафе. От Старбъкс. Лате с обезмаслено мляко и захарин. Чакай я отвън на жегата, докато тя бъбри на хладно в центъра „Литор“.

Гледа я начумерено как излиза от сградата, съпровождана от двама цивилни полицаи от Масачузетската щатска полиция. Уин е следовател от отдел „Убийства“ на същата институция и в момента е прикрепен към детективската група на окръжния прокурор на Мидълсекс. С други думи, към Ламонт, която му звънна снощи у дома и без никакви предисловия му заяви, че е освободен от обичайните си задължения. „Ще обясня след лекцията си във Форума. Ще се видим в два“. И нищо повече.

Тя спира да даде интервю на местния представител на Ей Би Си, после и на човека на Ен Пи Ар. Говори с репортери от „Бостън Глоуб“, Асошиейтед Прес и с онзи харвардски студент, Кал Трад, който пише за „Кримсън“, а се мисли за репортер на „Уошингтън Пост“. Пресата обича Ламонт. Пресата обожава да я мрази. Никой не е безразличен към влиятелната прекрасна окръжна прокурорка — днес облечена в крещящ зелен костюм. „Ескада“. Тазгодишната пролетна колекция. Явно неотдавна е имало шопинг оргии — всеки път, когато Уин я вижда, тя сякаш е с нов костюм.

Тя продължава да говори с Кал, докато върви уверено през площада, покрай големите саксии с азалии, рододендрони, бял и розов кучешки дрян. Кал е русокос, синеок, хубав, винаги хладнокръвен и спокоен, винаги сигурен в себе си, никога не се обърква, не се мръщи, винаги е адски приятен. Казва нещо, докато драска в бележника си, Ламонт кима, той казва още нещо, тя продължавала кима. На Уин му се иска Кал да направи нещо тъпо, нещо, заради което ще го изритат от Харвард. А още по-добре ще е да пропадне на изпитите. Ама че надут пуяк.

Ламонт се освобождава от Кал, дава знак на цивилната си охрана да я остави и сяда срещу Уин. Очите й са скрити зад сивкави очила с отразяващи стъкла.

— Мисля, че мина добре. — Взема кафето, без да си направи труда да му благодари.

— Не всички от присъствалите мислят така. Но явно си наложила схващането си.

— Явно повечето хора, в това число и ти, не схващат размерите на проблема. — Говори с онзи прекалено неутрален тон, който използва, когато нарцисизмът й е накърнен. — Упадъкът на добрите съседски отношения потенциално е толкова опасен, колкото и глобалното затопляне. Гражданите не уважават правозащитните органи, не проявяват никакъв интерес да помагат на нас или да си помагат един на друг. Миналия уикенд бях в Ню Йорк. Разхождах се из Сентръл Парк и видях някаква изоставена раница на една пейка. Мислиш ли, че някой се е сетил да се обади на полицията? Или да се замисли, че вътре може да има бомба? Не. Всички просто си подминаваха. Явно си мислеха, че и да гръмне, не е техен проблем, стига да не пострадат, разбира се.

— Светът се е запътил към ада, Моник.

— Хората затъват в самодоволството си и трябва да направим нещо — казва тя. — Аз поставих декорите. Сега ще устроим драмата.

Всеки ден с Ламонт си е драма.

Тя върти чашката си и върти и глава да види кой я гледа.

— Как да привлечем вниманието им? Как да достигнем до преситените и безчувствени хора и да ги накараме да се загрижат за престъпността? Да се загрижат до такава степен, че да решат да заемат активна позиция? Не става с банди, дрога, кражба на автомобили, обири, взломаджии. Защо ли? Защото, честно казано, хората искат да четат за престъпност на първите страници, стига пострадалите да са други, не те самите.

— Не знаех, че хората искат престъпност.

Забелязва стройна млада жена с екстравагантна червена коса — мотае се край японския клен недалеч от тях. Облечена като Парцалената Ан, чак до дългите раирани чорапи и тромавите обувки. Виждал я е миналата седмица в центъра на Кеймбридж да се мотае пред съда — сигурно чакаше да се яви пред съдията. Най-вероятно за някакво дребно престъпление — кражба от магазин или нещо такова.

— Неразрешено убийство със сексуални подбуди — говори Ламонт. — Четвърти април шейсет и втора, Уотъртаун.

— Аха. Значи не студен, а направо замразен случай — отвръща той, без да откъсва поглед от Парцалената Ан. — Изненадан съм, че дори знаеш къде се намира Уотъртаун.

В окръг Мидълсекс, с други думи — под нейна юрисдикция. Наред с други шейсетина скромни селища, за които не би дала и пукната пара.

— Десет квадратни километра, население трийсет и пет хиляди, с много разнообразен етнически произход — продължава тя. — Идеалното престъпление, което по една случайност е било извършено в съвършения микрокосмос за моето начинание. Шерифът ще те прикрепи към главния си детектив… Нали се сещаш, онази, която кара онзи чудовищен бус. Ох, как й беше името?

— Стъмп1.

— Да бе. Защото е къса и тлъста.

— Тя е с протеза. Кракът й е ампутиран под коляното.

— Това ченгетата сте адски безчувствени. Сигурна съм, че се познавате. От малката бакалия на ъгъла, където работи допълнително. Така че началото е добро. Не е зле да си приятел с човека, с когото ще ти се наложи да прекарваш доста време.

— Не бакалия, а скъп деликатесен магазин, не е просто допълнителна работа, а и не сме приятели.

— Май заемаш отбранителна позиция. Ще работите заедно. Да не би да не се погаждате? Защото това може да се окаже проблем.

— Няма такова нещо. Дори не съм работил с нея — отвръща Уин. — Но ти би трябвало да си. В Уотъртаун има доста престъпност, а тя е там толкова отдавна, колкото и ти.

— Защо? Говорила ли е за мен?

— Обикновено говорим за сирена.

Ламонт си поглежда часовника.

— Да се заемем с фактите. Джейни Бролън.

— Никога не съм чувал за нея.

— Англичанка. Сляпа. Решила да живее една година в Щатите и избрала Уотъртаун, най-вероятно заради „Пъркинс“ — може би най-известния колеж за слепи в света. Хелън Келър е учила там.

— „Пъркинс“ не се е намирал в Уотъртаун по времето на Хелън Келър. А в Бостън.

— И каква е причината да знаеш подобни тривиалности?

— Защото съм тривиален. А ти явно си планирала тази драма от доста време. Защо ми казваш всичко това в последния момент?

— Случаят е много деликатен и към него трябва да се подходи крайно дискретно. Представи си да си сляп и да усетиш, че имаш неканен гост. Налице е ужас и нещо много по-важно. Мисля, че ще откриеш, че тя може и да е първата жертва на Бостънския удушвач.