— И във вестникарските изрезки?

Тя преглежда няколкото изрезки. Стари, с остри ръбове там, където са били сгънати и останали в това положение повече от четиридесет години.

— Споменава се, че валял дъжд, когато полицаите пристигнали в апартамента й. Към осем сутринта.

— Да видим отново какво знаем дотук. Приятелят на Джейни Лони Парис, работещ по поддръжката в „Пъркинс“, я взема на работа всяка сутрин в седем и половина. В онзи ден идва, но тя не отваря вратата. Отключено е. Той влиза, намира я мъртва и се обажда в полицията. Когато ченгетата пристигат, Лони го няма. Избягал е, което моментално го прави заподозрян.

— Защо му е трябвало да се обажда в полицията, ако именно той я е убил? — чуди се Стъмп.

— Да се върнем на фактите, както са отразени в тези доклади. Още един въпрос. — Уин преглежда фотографиите. — Твърди се, че валял дъжд, когато ченгетата пристигнали. Били са навсякъде из апартамента. Или би трябвало да бъдат. Забелязваш ли нещо необичайно в това?

Стъмп поглежда снимките. Не й трябва много време, за да се досети.

— Килимът. Кремав цвят, на който мръсотията личи. Вали, а всички влизат и излизат? Защо тогава килимът е чист?

— Именно — съгласява се Уин. — Може би ченгетата не са били толкова много, колкото би трябвало? Може би някой е почистил, за да потули някакви улики? Да продължим нататък.

— Аутопсията е извършена в погребалното бюро? Това също е необичайно, не мислиш ли? — казва Стъмп.

— Не и по онова време. — Уин прелиства бележника си.

— Причина за смъртта — асфиксия от удушаване, в случая — със сутиена, омотан около шията й — чете Стъмп. — Капилярни кръвоизливи по конюнктивите. Кръвоизливи по гърлото и меката тъкан над шийните прешлени.

— Точно като при удушаване — казва Уин. — А други наранявания? Синини, порезни рани, следи от ухапване, счупени нокти, кости?

Стъмп преглежда доклада и диаграмите.

— Изглежда, е имала синини на китките…

— Искаш да кажеш, следи от върви. Китките й са били завързани за краката на стола.

— Не само това — казва Стъмп. — Освен това има следи по китките, „съответстващи на следи от пръсти…“

— С други думи, убиецът я е сграбчил за китките или ги е стискал силно. — Уин продължава да си води бележки. — Тя се е съпротивлявала.

— Възможно ли е да са оставени след смъртта? При влаченето на тялото, когато го е оставил в положението, в което са го намерили?

— Някой е стискал китките й, докато все още е имало кръвно налягане — отвръща Уин. — Не можеш да получиш синина, ако си мъртъв.

— Същите синини и по предлакътниците — продължава Стъмп. — Както и по бедрата, задните части и глезените. Сякаш всяко негово докосване е предизвиквало синина.

— Давай нататък. Какво друго имаме?

— Прав си за счупените нокти — казва тя.

— Защитавала се е. Може би го е одраскала. Надявам се да са взели проба от ноктите й. Въпреки че по онова време не са имали ДНК тестове. Но биха могли да проверят за кръв от друга група.

Докладите са налице. Пробите са вземани от различни следователи. Няма следи от семенна течност. Няма нищо за проби от ноктите, съобщава Стъмп. Може би не са взели. Съдебната медицина по онова време е била, меко казано, различна.

— А какво има в токс доклада? — пита Уин: използва едно от типичните си съкращения, които може да разчете само той. — Някакво споменаване за алкохол или наркотици?

След няколко минути ровене Стъмп открива доклад от химическата лаборатория на Комънуелт Авеню в Бостън.

— Няма следи от наркотици и алкохол, макар че това е интересно. — Взема някакъв полицейски доклад. — Тук се съобщава, че била заподозряна, че е използвала наркотици.

— И не са намерени в апартамента? — Уин се намръщва. Вижда му се безсмислено. — А алкохол имало ли е?

— Момент да проверя.

— В доклада от аутопсията има ли нещо, което да намеква, че е злоупотребявала с алкохол или наркотици?

— Не, доколкото виждам.

— Тогава защо някой ще споменава, че вероятно е използвала наркотици? А боклукът? Намерено ли е нещо в кофата за боклук? А домашната й аптечка? Нещо вземано ли е от местопрестъплението?

— Ето — казва Стъмп. — Използвана спринцовка с огъната игла в кошчето за боклук. В банята. Както и ампула с неизвестно съдържание в аптечката.

— Ампулата със сигурност трябва да е заминала в лабораторията. Както и спринцовката. Има ли нещо за тях?

— Улики, улики… — говори си Стъмп, докато прелиства докладите. — Да, спринцовката и ампулата са били пратени за изследване. Няма следи от наркотици. Пише, че в ампулата имало, цитирам, „мазен разтвор с неизвестни съставки“.

— Продължавай нататък — казва Уин, продължава да пише усърдно. — Какво друго е взето за изследване?

— Дрехите й — чете Стъмп. — Пола, блуза, чорапи, обувки… Можеш да ги видиш на снимките. Чантата й, портмонето. Ключодържател с медальон на св. Христофор — опазил я е, няма що — и два ключа. Пише, че единият е от апартамента й, а другият — от кабинета й в „Пъркинс“. Тези неща били намерени до вратата, на пода. Изсипани от чантата й.

— Дай да видя отново. — Уин взема всички фотографии и известно време ги изучава.

Местопрестъплението, моргата. Нищо, което не е забелязал преди, само дето сценарият му се струва все по-безсмислен. Леглото й е било оправено и явно е била облечена за работа, когато е била нападната. Спринцовка и ампула с неизвестно съдържание. Без следи от алкохол или наркотици.

— Дерматит по тялото й — чете Стъмп. — Обрив. Може би нещо, предавано по полов път? Изследванията са извършени от доктор Уилям Хънтър от Департамента по съдебна медицина в Харвард.

— Департаментът е работил за щатската полиция — казва Уин. — Още от края на трийсетте и през четиридесетте. Първа е била изумителната Френсис Глеснър Лий, далеч изпреварила времето си. За съжаление, основаният от нея департамент вече не съществува.

— Мислиш ли, че може да са останали някои от уликите? — пита Стъмп. — Може би в медицинския отдел в Бостън?

— По онова време не го е имало — отвръща Уин. — Появил се е в началото на осемдесетте. Патолозите от Харвард са работили по случаите по държавна поръчка. Всички налични записи би трябвало да са в медицинската библиотека в Харвард. Но те не пазят самите улики. А ровенето там може да отнеме години.

Поглежда снимките на спалнята на Джейни Бролън. Преровени шкафчета, разхвърляни по пода дрехи. Шишенца парфюм, четка за коса върху тоалетната маса. И още нещо. Тъмни очила.

— Защо слепите или лошо виждащите винаги носят тъмни очила? — пита той озадачено.

— Сигурно за да предупредят другите, че са слепи — отвръща Стъмп. — А също и по лични причини — да прикрият очите си.

— Да. Не е свързано с времето. Със слънцето например. Не искам да кажа, че слепите очи са нечувствителни към светлината, а че това не е причина слепите да носят тъмни очила дори и когато са на закрито. Виж. — Уин й показва снимката. — Ако е била облечена за работа и е чакала да я вземат, защо тогава очилата й са в спалнята? Защо не си ги е сложила? Защо не са били у нея?

— Валяло е, денят е бил сумрачен…

— Но слепите не носят очилата заради времето. Ти самата го каза току-що.

— Може да ги е забравила. Може да е била в спалнята си, когато е дошъл убиецът. Може да е какво ли не.

— Може би — казва той. — А може би не.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е време да хапнем нещо — отвръща Уин.

Девет вечерта. Филиалът на ФБР в Бостън. Специален агент Макклър използва мрежовия шпионин на ИТ отдела, за да прехваща подозрителния трафик по интернет.

И по-точно данните, които подхождат на профила на имейла, изпратен от IP адреса на Моник Ламонт и пристигнал на друг адрес, също в Кеймбридж. Напоследък тя е доста активна и Макклър трябва да прерови цялата й кореспонденция, дори тя да няма нищо общо с евентуален тероризъм и с подозрението, че финансира терористи през румънски фонд за подпомагане на деца, който по всяка вероятност е свързан с организация с идеална цел на име FOIL. ФБР все повече се убеждава, че в Кеймбридж има разрастваща се терористична клетка и че Ламонт я подкрепя финансово.