— Началото на април шейсет и втора ли каза? — Уин се намръщва. — Първото приписано му убийство е два месеца по-късно, през юни.

— Това не означава, че не е убивал и преди. Може просто случаите да не са били свързани с него.

— И как смяташ да докажем, че убийството на Джейни Бролън — или останалите тринайсет, приписвани на Удушвача — е било извършено от него, щом така и не знаем кой е бил в действителност?

— Разполагаме с ДНК на Албърт Десалво.

— Никой не е доказал, че именно той е бил Удушвачът. И което е още по-важно, разполагаме ли за сравнение с ДНК от случая с Джейни Бролън?

— Точно това трябва да установиш.

По държането й личи, че ДНК няма и че тя много добре го знае. А и как би могло да има сега, близо четиридесет и пет години по-късно? По онова време никой не е чувал за ДНК експертиза. На хората дори през ум не им е минавало, че някой ден ще има подобно чудо. Така че забрави да докажеш или да опровергаеш каквото и да било.

— Никога не е късно за правосъдие — надуто говори Ламонт (ламонтира, както го нарича той). — Време е да обединим хората и полицията в борбата срещу престъпността. Да си върнем добросъседските отношения, при това не само тук, а по целия свят. — Явно повтаря цитати от досадната си лекция. — Ще създадем модел, който ще бъде изучаван навсякъде.

Парцалената Ан праща есемеси от мобилния си. Откачена работа. Харвард Скуеър е пълен с откачалки. Вчера беше видял някакъв тип да лиже тротоара пред централната сграда.

— Естествено, на пресата няма да се казва нищо, преди случаят да се разреши. А когато това стане, новината, разбира се, излиза от мен. Уф, ужасно горещо е за май — оплаква се тя, докато става. — Утре точно в десет в Уотъртаун, в кабинета на шерифа.

Тръгва си, като го оставя прилежно да изхвърли недокоснатото й кафе в кошчето за боклук.

След час, докато Уин довършва третия си доклад, айфонът му започва да бръмчи като някакво гигантско насекомо. Той го взема, избърсва лицето си с кърпа и си слага безжичната слушалка.

— Съжалявам. Оправяй се — казва му Стъмп в отговор на гласовото му съобщение.

— После ще поговорим. — Няма намерение да обсъжда въпроса насред спа центъра на хотел „Чарлз“, който не може да си позволи, но му е разрешено да ползва в замяна на охранителния си опит и връзки.

Взема бърз душ и намъква същия костюм, но без обувките — вместо тях нахлузва мотористки обуща. Взема шлема, подплатеното яке и ръкавиците. Моторът му е пред хотела — червен „Дукати Монстър“, паркиран на запазеното място до тротоара и пазен от ограничителни конуси. Пъха сака си в багажника и го заключва. Приближава се Кал Трад и отбелязва:

— Мислех си, че човек като теб би предпочел супербайк.

— Така ли? Откъде ти хрумна? — отвръща Уин, преди да се усети.

Точно сега хич не му е до приказки с това глезено копеленце, но е хванат неподготвен — и през ум не му е минавало, че Кал ще знае нещо за мотори, още по-малко за „Дукати 1098 със Супербайк“.

— Винаги ми се е искало да имам мотор — казва Кал. — „Дукати“, „Мото Гуци“, „Геци Брайън“. Но започнеш ли уроци по пиано, когато си на пет, по-добре да забравиш и за скейтборд.

На Уин му е писнало от това напомняне. От малки Моцартовци, изнасящи концерти на петгодишна възраст.

— Е, кога ще покараме заедно? — продължава Кал.

— Какво толкова им е на думите не или никога? Не излизам просто да покарам и мразя да се набивам на очи. И съм ти го казвал… колко, към петдесет пъти?

Кал бърка в джоба на сиво-кафявия си панталон, вади сгънато листче и му го подава.

— Телефонът ми. Същият като оня, който сигурно си изхвърлил последния път, когато ти го дадох. Може пък да се обадиш, да ми дадеш шанс. Точно както каза Моник на лекцията си. Ченгетата и обществото трябва да работят заедно. Много лоши неща стават около нас.

Уин му казва едно „чао“ и потегля към деликатесния магазин „Питинели“ — друго място, което не може да си позволи. Беше му нужен кураж да влезе тук преди два месеца и да види дали не може да се споразумее със Стъмп, за която бе чувал, но никога не я бе виждал. Не са приятели, може дори да не се погаждат, но уговорката е изгодна и за двамата. Тя му прави отстъпки, защото той е щатски полицай и по една случайност работи в Кеймбридж, където се намира магазинът й. И пак по някаква случайност местните ченгета вече не глобяват камионите на „Питинели“, когато се задържат на зоните за паркиране повече от десет минути.

Отваря вратата и едва не се блъска в Парцалената Ан, която тъкмо излиза и хвърля в кошчето празна кутия „Фреска“. Чудачката се прави, че не го вижда, точно както и пред училището. Всъщност май го беше третирала като невидим и миналата седмица, когато се мотаеше пред съда и той беше минал на сантиметри от нея, дори й се бе извинил. Отблизо мирише на бебешка пудра. Може би заради целия този грим по нея.

— Какво става? — казва той и й препречва пътя. — Май все се натъкваме един на друг.

Тя се промъква покрай него, излиза забързано на оживения тротоар, пресича улицата. Изчезва.

Стъмп подрежда зехтин по долните рафтове, въздухът е наситен с ароматите на вносни сирена, прошуто, салами. Някакво колежанче седи зад тезгяха, погълнато от някаква книга с меки корици, но иначе магазинът е празен.

— Каква е тая Парцалената? — пита Уин.

Клекналата между рафтовете Стъмп вдига очи и му подава бутилка с формата на манерка и с коркова тапа.

— „Франтойо Гациело“. Нефилтриран, леко зеленикав, с привкус на авокадо. Ще ти хареса.

— Току-що беше в магазина ти. А малко преди това се мотаеше около мен и Ламонт при училище „Кенеди“. Виждах я също и пред съда. Доста съвпадения, не мислиш ли? — Разучава бутилката зехтин, забелязва цената. — Май ме следи.

— И аз бих решила същото, ако съм някакъв жалък смахнат тип, който я смята за парцалена кукла — отвръща Стъмп. — Може да е от някой приют. Редовно минава, но никога не купува нищо, освен „Фреска“.

— Явно пие бързо. Освен ако не я е зарязала. Изхвърли кутията, докато излизаше.

— Типично за нея. Оглежда, изпива си фреската и си тръгва. Изглежда безобидна.

— Може, но от нея почват да ме побиват тръпки. Как се казва? От кой приют е? Май няма да е зле да я проучим по-подробно.

— Не знам нищо, освен че не е наред. — Отговорът се съпровожда с въртене на пръст до слепоочието.

— Е, откога знаеш, че Ламонт ще ме праща в Уотъртаун?

— Да видим. — Тя си поглежда часовника. — Остави гласовото си съобщение преди час и половина, нали? Чакай да пресметна. Знам от час и половина.

— Така си и знаех. Никой нищо не ти казва, така че тя да се погрижи да не се погаждаме от самото начало.

— Точно в момента не ми е до някое ново вятърничаво хоби. Теб праща в Уотъртаун на някаква тайна мисия, така че недей да ми плачеш.

Той прикляка до нея.

— Да си чувала за случая Джейни Бролън?

— Не може да израснеш в Уотъртаун и да не си чувал за този случай отпреди половин век. Твоята окръжна прокурорка е обиграно политическо студенокръвно.

— Тя е и твоя прокурорка, освен ако полицейското управление на Уотъртаун не се е отделило от Мидълсекс.

— Виж какво, това не е мой проблем — казва тя. — Изобщо не ми пука какви ги е замислила с шерифа. Няма да участвам.

— Щом се е случило в Уотъртаун и щом няма давност за убийства, от техническа гледна точка проблемът е твой, ако случаят се поднови. А доколкото разбирам, май е станало точно това.

— От техническа гледна точка убийствата в Масачузетс, като се изключи Бостън, са в юрисдикцията на щатската полиция. Все ни напомняте, че щом се появите на сцената, поемате разследването в свои ръце, дори да си нямате ни най-малка представа за каквото и да било. Съжалявам, но се оправяй сам.

— Хайде, Стъмп. Недей така.

— Тази сутрин имахме още един банков обир. — Казва го, без да престава да подрежда бутилките. — Четвъртият затри седмици. Наред с взлом в козметични салони, кражби на коли, обири на къщи, кражби на пари и всякакви други гадости. Нямат край. Малко съм заета за случаи, станали преди да се родя.