Стъмп сякаш е изненадана, че й се обажда.

— Ясно ти казах да се оправяш сам — заявява авторитетно, сякаш е готова да го арестува.

— Пино ноар от Улф Хил, реколта 2002 — казва той.

— Нима се обаждаш по това време, за да споделиш впечатленията си от виното?

— Каза, че току-що си го получила. Някой да е купувал от него? В други магазини наоколо предлага ли се?

— Защо?

Тонът й е различен, сякаш не е сама. В главата му зазвучава тревожен сигнал. Внимавай какво казваш.

— Ориентирам се за изгодни цени. — Мисли бързо. — Отворих го, като се прибрах. Изумително. Мислех си дали да не си взема една каса.

— Наистина не си добре, знаеш ли?

— Така че се замислих какво да правя. Може да го пробваме заедно. У нас. Горе-долу се справям добре с телешките котлети.

— Не си падам по ядене на телета — отвръща тя. — И не искам да вечерям с теб.

Двигателят на буика се тресе, кашля и накрая млъква. Вратата надава писък като някаква праисторическа птица и се отваря.

Уин прибира ключа в джоба си и се чуди защо хазяинът Фарук седи на стъпалата на задния вход и пуши. Откога пуши и откога нарушава собствените си правила? Никакво пушене, никакви кибрити или скари, никакви искри на територията на жилищната му сграда от деветнайсети век — някогашно училище, безукорно поддържано и давано под наем на привилегировани хора. Или в случая с Уин — на такива, които си изкарват прехраната. Минава полунощ.

— Или си развил гаден навик, или нещо е станало — казва Уин.

— Някаква твоя мръсница те търсеше — казва Фарук. Седнал е на кърпа, може би за да не изцапа зле пасващия си бял костюм.

— Тя ли каза, че е моя мръсница? — пита Уин. — Или ти я наричаш така?

— Тя. Аз не употребявам такива думи. Не знам какво означава.

— Уличен жаргон за приятелка — обяснява Уин.

— Така значи! Знаех си, че е бандитка! Знаех си! Точно затова съм така разстроен! Не искам хора като нея, правя всичко по силите си нещата да са наред — възкликва Фарук със силния си акцент. — Щом онези, с които се виждаш в работата ти, идват тук, ще трябва да те помоля да напуснеш! Наемателите ще се оплачат и ще изгубя имота си!

— По-полека, Фарук…

— Не! Оставям те тук на тази невероятно добра цена, за да ме защитаваш от лоши хора, а ето че те идват тук — същите, които трябва да държиш настрана! — Насочва пръст към Уин. — Добре, че само аз я видях! Много съм разстроен. Хора като нея се появяват тук, а ти ме предаваш. Трябва да напуснеш.

— Кажи ми как изглеждаше и какво точно стана — казва Уин и сяда до него.

— Прибирам се от вечеря и това бяло момиче се появява от нищото като призрак…

— Къде? На задния вход ли? Да не си седял да пушиш, когато се е появила?

— Бях много разстроен и отидох при Хосе отсреща да пийна една бира и да проверя дали знае нещо за тая мръсница, дали не я е виждал, а той каза, че не бил. И ми даде две-три цигари. Пуша само когато съм много притеснен, нали знаеш. Не искам да те карам да напускаш, нали знаеш.

Уин прави втори опит.

— По кое време е дошла и къде беше ти? В апартамента си ли?

— Тъкмо се прибрах от вечеря, така че трябва да е било към девет. Знаеш, че винаги се прибирам отзад, и тъкмо изкачвам стъпалата, тя изниква като призрак от филм. Все едно е чакала. Никога не съм я виждал преди и нямам представа коя е. Пита ме: „Къде е полицаят?“ Казвам: „Какъв полицай?“ И тя отвръща: „Джеронимо“.

— Така ли каза? — Малко хора знаят прякора му. Предимно ченгета.

— Кълна се — казва Фарук.

— Опиши я.

— Почти не се виждаше, нали разбираш. Трябваше да запаля лампите. Кепе, торбести панталони, дребна. Слаба.

— Какво те кара да мислиш, че е бандитка? Освен дето ти казах какво означава мръсница.

— Начинът, по който говореше. Като черна, макар да беше бяла. Страшно груб език, уличен език, само мръсотии ръси. — Повтаря някои от тях. — И когато й казвам, че не познавам полицай на име Джеронимо, защото винаги те пазя, тя ми тегли още една и каза, че знае, че живееш тук, а после ми даде това.

Измъква плик от вътрешния джоб на сакото си.

— Колко пъти трябва да ти повтарям да не докосваш нещо, ако изглежда подозрително? — укорява го Уин. — Нали затова трябваше да ти снема отпечатъците преди две години. Помниш ли? Защото докосна нещо, което някакъв тип ми беше оставил?

— Не съм като опулените от телевизията.

Фарук е много зле със съкращенията. Мисли си, че ОПУ (окръжно полицейско управление) има нещо общо с опулени хора, а ДНК — с денк.

— От хартията могат да се вземат отпечатъци и други улики — обяснява му Уин, макар да знае, че е безнадеждно. Фарук никога не запомня, не му пука.

Това определено не е първият път, когато някой оставя неочаквани съобщения или просто се появява неканен. Уин живее тук отдавна и лошото в това е, че е невъзможно да запази в тайна адреса си. Но обикновено неочакваните му гости не са опасни. Някоя жена, с която са се виждали. Понякога някой, който е прочел за един или друг случай, знае нещо и разпитва, докато не се сдобие с адреса му. По-често — някоя гонена от параноята душа, търсеща полицейска закрила. Да, разни хора му оставят бележки и дори доказателства, както смятат, но Уин никога досега не е виждал Фарук толкова разстроен.

Взема плика с два пръста, връща се в колата на Нана и успява да събере уликите си, без да изпусне нищо. Фарук пуши и наблюдава.

— Видиш ли я отново, веднага ми се обади — казва Уин. — Ако някой ненормалник ме търси, недей да пафкаш и да киснеш тук по малките часове, докато се прибера.

— Не искам бандити. Не искам дрога и стрелби наоколо! — възкликва Фарук.

Уин тръгва нагоре по стълбите — през викторианската епоха на четене, писане и смятане не е имало такива неща като асансьори. Отнася тенджерата и тавите до втория етаж, където е апартаментът му — някогашни две класни стаи, свързани при преустройството на сградата. Добавени са кухня, баня с тоалетна и външен климатик. Тъй като е живял тук по време на ремонта и е помагал при наглеждането на работата, е успял да се наложи за някои неща — като запазването на чамовия паркет, ламперията, сводестите тавани, дори дъските, върху които пише списъци на покупки, бележки за текущи задачи, телефонни номера и напомняния за срещи. Оставя уликите на масата, затваря тежката дъбова врата, заключва, пуска резето, оглежда се както винаги, за да се увери, че не е пропуснал нищо, и настроението му се разваля още повече.

След ден с Ламонт и Стъмп се чувства по-зле от обичайното, депресивно чувствителен е към ориенталския килим, масата „Томас Мозер“, кожения диван и различните по стил кресла, рафтовете опърпани книги, които е купил на безценица и все не намира време да прочете. Всичко е нежелано или втора ръка, придобито от вехтошарски магазини, разпродажби, иБей, Крейгслист. Дефектно, повредено, ненужно. Вади пистолета си, оставя го на масата в дневната, сваля сакото и вратовръзката, разкопчава си ризата, сяда пред компютъра, влиза в базата данни и въвежда адреса на викторианската къща в Кеймбридж. Разпечатва списъка на собствениците през последните трийсет и пет години заедно с имената на възможните им роднини. Други справки разкриват, че последната покупко-продажба е станала миналия март, когато занемареният имот е бил купен за шест милиона и деветстотин хиляди долара от дружество с ограничена отговорност на име FOIL3. С главни букви. Явно някакво съкращение. Пуска го в Гугъл.

Нищо. Само няколко попадения — рокгрупа от Сан Диего, образователен сайт, Freedom of Information Law4, форум на индианците левичари, някаква игра, свързана с думи.

Не може да проумее как нещо от това може да е свързано с викторианско имение на Братъл Стрийт. Минава му мисълта да звънне на Ламонт и да настоява за обяснение, да й каже, че знае къде е ходила тази вечер, че я е видял. Може би да я подплаши и да я накара да си каже какво е правила там. Представя си стаята с дюшека, свещта, доказателствата, че са правени снимки. Сеща се за вандализма, който сякаш е дело на крадец на мед. Обсебва го мисълта за виното и отпечатъците от обувките „Прада“. Ако някой му погажда номер, кой и защо? И как е възможно Ламонт да няма нищо общо с това?