Покрива масата с амбалажна хартия, слага си латексови ръкавици. Сипва ампула йодни кристали в затваряща се найлонова торбичка, слага вътре плика и леко я разклаща. След минута-две вади плика и дъхва отгоре му, без да се тревожи за ДНК следите — най-добрият източник за проби е залепващата се лента. Топлият му влажен дъх предизвиква химична реакция. Върху хартията се появяват няколко отпечатъка от пръсти и бързо стават черни. Той разрязва плика, измъква сгънатия бял лист. Почеркът е спретнат, използван е розов флумастер.

На следващия ден, три следобед, Лондон.

На Ню Скотланд Ярд старши детектив Джеръми Килиън гледа през прозореца към въртящата се триъгълна стоманена емблема пред легендарната стоманена сграда. Обикновено бавното движение му помага да се съсредоточи. Но днес го мъчи никотинов глад и е раздразнителен. Не стига, че е затрупан с работа, а и комисарят му хвърли същинска бомба.

Кабинетът на петия етаж, в сърцето на Специализирана дирекция Престъпления, е изпълнен с образи от живота на Килиън. Книги, папки, натрупани културни пластове бумаги, очакващи да бъдат разкопани, цяла тълпа престижни фотографии по стените. Маргарет Тачър, Тони Блеър, принцеса Даяна, Хелън Мирън — всички позиращи с него. Има я и очакваната стъклена витрина с полицейски шапки и пагони, а в ъгъла стои манекен, облечен във викторианска полицейска униформа, чийто номер на яката (452Н) показва, че участъкът му е бил Уайтчапъл по времето на Шерлок Холмс и Джак Изкормвача.

По дяволите, само една скапана цигара. Толкова ли много иска? През последния час Килиън се опитва да не обръща внимание на подтика и е бесен, че е посветил десетилетия от живота си на Столичното полицейско управление, а сега не му позволяват да пуши на бюрото си в сградата. Налага му се да слиза със сервизния асансьор до смърдящия на боклук вътрешен двор с товарната рампа и да поема дозата си като някакъв клошар. Отваря чекмеджето, взема поредната никотинова дъвка с вкус на мента, лапа я и на езика му започва да щипе.

Прилежно се връща към четенето на неразрешеното убийство в Масачузетс от 1962 г. Шантава работа. Комисарят трябва да е откачил, за да се заеме с подобно нещо. Неразрешено убийство отпреди четиридесет и пет години, при това извършено извън територията на страната? Уин — Уинстън Гарано, известен също с прякора Джеронимо. Ясно е, че е някакъв мелез. Добре изглеждаш тип, дума да няма. Кафеникава кожа, вълниста черна коса, прав нос като на някакъв римски император. Тридесет и четири годишен, неженен, родителите му умрели, когато бил седемгодишен. Дефектна печка, отравяне с въглероден окис. Отровило се дори кучето му, Пенсъл5. Странно име за куче.

Така, да видим. Отгледан от баба си Нана… А, това си го бива. Нарича се „жена от занаята“. Вещица. Шофьорското й досие е за окайване. Паркиране на неразрешени места, включени стопове, неправилни обратни завои, превишена скорост, отнемане на правоуправление и възстановяване след платените глоби. Господи, започва се. Арестувана преди три години, но обвиненията паднали. Пише, че хвърлила деветстотин деветдесет и девет новоизсечени монети в двора на губернатора на Масачузетс Мит Ромни. Но по-доброто предстои. Писала името на вицепрезидента Дик Чейни на пергамент, пъхнала го в торба с „кучешки лайна“ и я заровила в гробище. Хващали я да го прави на два пъти, докато изричала проклятията си. Какво пък, в това няма никакво престъпление. По-скоро заслужава награда.

Излиза, че Уин Гарано е бил отстранен от обичайните си задължения и натоварен със случая от Уотъртаун. Доста подозрително. Прилича на наказание. Сякаш е направил нещо, с което си е спечелил неприязънта на шефа си. Моник Ламонт, окръжен прокурор на Мидълсекс. Въпреки голямата обществена подкрепа се оттеглила от изборите за губернатор през 2006 г., минала в Републиканската партия и се кандидатирала за преизбиране на сегашната си позиция. Спечелила категорично. Неомъжена, в момента без сериозна връзка. Килиън дълго се взира в снимката й. Тъмна коса, тъмни очи, направо зашеметяваща. Известно семейство от френски произход.

Телефонът му иззвънява.

— Намери ли време да прегледаш ситуацията в Масачузетс? — пита комисарят без никакви предисловия.

„Ситуация? Доста странен избор на думи“. Килиън отваря кафявия плик и вади от него още снимки, полицейски доклади и заключения от аутопсията. Нужна му е секунда, за да осъзнае с изумление, че жертвата е Майкъл. Изнасилена и разминала се на косъм със смъртта миналата година.

— Ало? Чуваш ли ме? — пита комисарят.

— Тъкмо в момента преглеждам, сър — отвръща Килиън и прочиства гърлото си.

Нападението станало в дома й в Кеймбридж, Масачузетс, в спалнята, а нападателят бил застрелян от същия детектив Уин Гарано. Какво е правил в стаята й? Аха, ето го. Разтревожил се от тона, с който говорела по телефона, отишъл до къщата й, намерил задната врата отворена, прекъснал заниманията на насилника и го убил. Снимки от местопрестъплението — тялото на кандидат-убиеца на Ламонт лежи на пода, всичко е оплескано с кръв. Снимки на Ламонт, на раните й. Следи от завързване по китките и глезените. Следи от смукане по голите й…

— Слушаш ли ме? — заповеднически пита комисарят.

— Разбира се, сър. — Килиън поглежда навън към въртящата се емблема.

— Жертвата, както несъмнено вече знаеш, е англичанка. От Лондон — казва комисарят.

Килиън не е стигнал дотам, но ако си признае, комисарят ще го скастри жестоко. Избягва отговора с друг въпрос.

— Не е ли имало наше разследване по онова време? — Разравя бумагите на бюрото. — Не виждам никакви…

— Явно не са се свързали с нас. Явно са сметнали, че не е наша работа. Приятелят на жертвата е американец и е бил главен заподозрян. А дори да е имало и най-малкото подозрение, че убийството може да е дело на Бостънския удушвач, не би имало причина да намесват и нас.

— Бостънският удушвач ли?

— Според теорията на окръжния прокурор.

Килиън разстила пред себе си снимките от болницата — преглежда я сестра от съдебната медицина. Представя си как ченгетата виждат Ламонт в това положение. Как биха могли да погледнат отново могъщия си окръжен прокурор и да не си представят тези картини? Как ли се справя самата тя?

— Разбира се, ще направя каквото пожелаете — казва той. — Но защо е цялата тази спешност?

— Ще го обсъдим на чашка — отвръща комисарят. — Имам среща в Дорчестър, така че ще се видим там точно в пет.

Парк Филипело в Уотъртаун е пуст.

Празни маси за пикник под сянката на дърветата, безлюдни игрища, студени барбекюта. Уин решава, че „площадката“, за която говори Парцалената Ан в бележката, най-вероятно е детският кът, така че сяда на една пейка край пързалки и плитко езерце. Няма жива душа до десет часа и осем минути, когато чува автомобил по алеята за велосипедисти. Само два вида хора са достатъчно нагли, за да карат по алеи за велосипедисти — ченгета или идиоти, чието място е зад решетките. Става. Тъмносиният таурус спира и Стъмп спуска стъклото на прозореца.

— Явно имаш среща с някого.

Изглежда бясна, сигурно го мрази.

— Ти ли я подплаши? — пита той с не по-дружелюбен тон.

— Не трябваше да си тук.

— Ха, мислех си, че паркът е обществено място. А ти какво правиш тук, по дяволите?

— Срещата ти е отменена. Реших да мина и да ти го кажа лично. Реших да покажа деликатност въпреки онова, което направи.

— Което съм направил ли? И кой ти каза…

— Появяваш се неканен в лабораторията — прекъсва го Стъмп. — Прекарваш цял час с мен, правиш се на готин тип, дори се опитваш да помогнеш. Обаждаш се вечерта и ме каниш на среща, а през цялото време ме вбесяваш!