— И аз. — Джони поклаща бръснатата си глава, без да спира да гледа Ламонт по Ютуб. — Толкова е студена, че забравяш колко е гореща, разбираш ли какво искам да кажа? Има нещо…

— Трейси да е наоколо? — пита Уин.

— Сега ще й звънна. — Джони не може да откъсне очи от Ламонт в дамската тоалетна.

Трейси е тук и Уин тръгва по дългия коридор, минава покрай отдела за събиране на доказателства и влиза в лабораторията. Трейси седи пред компютъра си и гледа два големи отпечатъка на разделения надве екран. Малки стрелки сочат отделните точки, които сравнява.

— Имаме си малък спор — казва тя, без да вдига очи.

Уин оставя хартиените си пликове.

Тя посочва лявата половина на екрана, после дясната.

— Компютърът преброява три линии между тези две точки. Аз виждам четири. Както обикновено, машината не вижда онова, което виждам аз. Моя е вината, бързах, отначало не почистих отпечатъка, реших да действам по бързата процедура и го пуснах на автоматичен филтър. Както и да е. Какво мога да направя за теб? Защото каквото и да има в тези малки кесии, явно са улики.

— Неща по редовен случай, както и други, които са съвсем неофициални. Така че моля за услуга.

— Кой, ти ли?

— Не мога да се впускам в подробности.

— Не искам и да знам. Съсипва обективността ми и подкрепя основното ми мнение, че всеки е виновен.

— Добре. Една кутия от „Фреска“, която вчера измъкнах от кошче за боклук. Една бележка от Парцалената Ан и плик, не се смей. По плика има отпечатъци. Може да са от проклетия ми хазяин, но неговите отпечатъци са в базата данни, защото е пипал мои неща и преди. Не съм докосвал бележката и изпращачът всъщност е ясен, но бих искал да провериш, в това число да вземеш и ДНК проба от лепилото на плика и от кутията, стига да можеш да измолиш, заемеш или откраднеш материали от генетиците. Имаме също така свещ и бутилка вино, много добро пино, по нея може да има мои отпечатъци. А също и на жената от магазина, чиито отпечатъци също трябва да са в базата данни, защото тя е ченге. Имам и снимки на отпечатъци от подметки, както и деветмилиметров патрон, който използвах за мащаб. Нямах подръка рулетка, съжалявам.

— И какво да правя с отпечатъците от подметки?

— Задръж ги засега, в случай че попаднем на нещо, с което да ги сравним.

Като откраднатите му обувки, ако изобщо се появят някога.

— И накрая, фотоапарат-еднодневка.

— Получихме много такива напоследък от различни полицейски управления от цял Мидълсекс.

— Знам. И ченгетата си мислят, че не си мръдваш и пръста.

— Наистина не си мръдвам пръста — отвръща тя. — Техните хора не откриват нищо по тях и въпреки това ми ги пращат. Сигурно си мислят, че имаме вълшебна пръчица. Май прекаляват с телевизията.

— За техните хора от Фронт ли говориш?

— Че за кои други?

— Е, от тях има едно ченге, жена, която не вярва в магически пръчици — казва Уин. — И тъй като моят фотоапарат е същата марка като онези, които вече си получила, какво ще кажеш да им обърнеш по-голямо внимание? Приеми, че са от първостепенна важност. Имам една идея.

— Всеки път, когато ми носиш нещо, все е от „първостепенна важност“ и винаги имаш разни идеи.

— Какво мислиш, че би открила най-много по някой крадец на мед, в това число и по ръцете му? — питая Уин.

— Мръсотия. Защото сигурно е докосвал стари зеленясали улуци, покривни материали, всякакви боклуци от строежите…

— Забрави мръсотията — прекъсва я Уин. — Имам предвид нещо, което може и да не се вижда. Нещо микроскопично.

— Да не искаш да прегледам всички проклети празни апарати под микроскоп?

— Не — отвръща той. — С луминол. Искам да ги провериш, сякаш търсиш кръв.

Докато си поръчва айскафе в Старбъкс, усеща някой зад себе си. Обръща се. Кал Трад.

Поне е достатъчно разумен да не завързва разговор на публично място. Плаща, взема салфетки и сламка, излиза навън и чака до колата си; чака закъснялата конфронтация. Кал се появява след минути, отпива от едно от онези питиета, които приличат на кафе със сладолед. С бита сметана отгоре, шоколад и черешка на върха.

— Следиш ли ме? — пита Уин. — Защото се чувствам като следен.

— Толкова ли ми личи? — Близва сметаната. Има хубави слънчеви очила. „Мауи Джим“, струват най-малко триста долара. — Всъщност отивах към полицейското управление. Сигурно точно като теб. Иначе не ми се вярва, че ще опъваш и без това опънатите си нерви с еспресо в Старбъкс. А и забелязах колата ти.

— Така ли? Откъде знаеш, че е моя?

— Знам къде живееш. Всъщност едва не се нанесох там като първокурсник. На втория етаж, в южното крило, с изглед към мъничко дворче отзад, където Фарук ти позволява да си паркираш дукатито, харлито, хамъра, това нещо — посочва буика, — изобщо онова, което караш в момента.

Уин се взира в него, слънчеви очила срещу слънчеви очила.

— Питай Фарук. Със сигурност ме помни — казва Кал. — Кльощаво русо хлапе, чиято прекалено грижовна майка смята за безценно и крехко момче, което в никакъв случай не може да живее в бивше училище. Не че кварталът е опасен. Но знаеш как хората си съставят мнение според външния вид, поведението, материалното положение. И ето ме сега — богат, музикант, писател, пълен отличник, изтупан. Направо ходеща мишена за всеки хейтър. — Отново потапя език в битата сметана. — Между другото, видях те в онзи злощастен ден. Няма причина да си спомняш. Тъкмо излизахме, когато ти притича покрай нас, скочи в необозначената си кола и запраши нанякъде. И майка ми каза: „Мили Боже, кой е този красавец?“ Малък свят, а?

— Спести си долнокачествените боклуци за някой друг. Няма да говоря с теб — отсича Уин.

— Не съм искал да говориш. По-добре да слушаш — казва Кал, загледан в оживената Оубърн Стрийт, основната артерия, свързваща Уотъртаун с Кеймбридж.

Уин отваря вратата на колата си.

Кал всмуква през сламката.

— Работя по серия материали за кражбите на мед. Огромен международен проблем, както много добре знаеш. Има една смахната. Коварна в един смисъл, тъпа в друг, а като цяло — луда.

„Парцалената Ан“, мисли си Уин.

— Виждал съм я на места и в ситуации, които ме карат да застана нащрек — ама много нащрек — продължава Кал. — А също и един тип Бимбо. Боклук, същински Али Баба. Интервюирах го няколко пъти. Та преди около три часа наминах в разбойническото му свърталище да поговорим още малко и я заварвам там, тъкмо когато й плащаше. Същата откачалка, която съм засичал на Харвард Скуеър, облечена съвсем като Парцалената Ан. Същата откачалка, която на няколко пъти съм виждал да се мотае около Моник.

— Мотае се около Моник ли? В какъв смисъл? — Уин скръства ръце и се обляга на колата.

Кал свива рамене и отпива от тъпата си напитка.

— Все по места, където изнася речи, дава пресконференции, пред Юридическия факултет, в съда. Видях я поне пет-шест пъти през последните няколко месеца — винаги с дълги чорапи и с шантави обувки. Не й обръщах особено внимание, докато не я познах днес в пункта за скрап. Този път облечена съвсем различно — с торбести дрехи и бейзболен каскет. Продава мед за вторични суровини. Просто реших, че ще искаш да го знаеш.

— Пита ли оня тип за нея?

— Бимбо ли? Естествено, че го питах. Каза, каквото се очакваше. Нищо не знаел. С други думи, тя продава крадена стока, нали?

— И после?

— Следих я известно време. Кара от онези хипарски микробуси с пердета на прозорците, сигурно спи в проклетата таратайка. Още не бяхме стигнали реката, когато изпитах усещането, че някой ме следи. Друг микробус. От бачкаторските, май бях виждал такъв при Бимбо. Така че побързах да се разкарам и завих към Чарлзтаун.

— Значи дръзкият репортер се е отказал от гонитбата, така ли?

— Че как иначе, с онези медни мутри от Челси? — отвръща Кал. — Издъниш ли се при тях, като едното нищо ще свършиш в нечий багажник с прерязано гърло.

Един сержант завежда Уин до тясно и усойно помещение, зле осветено, запълнено единствено със стари метални кантонерки и рафтове с прашни регистрационни дневници и кутии. Архивът на полицейското управление в Уотъртаун е бивш банков трезор и се намира под ареста.