— Не ми се вярва да имате справочен каталог или нещо подобно — казва Уин.

— Съжалявам. Библиотекарката е болна, а помощниците й са в отпуска. Намирате каквото ви трябва, вадите го. Никакви ксерокопия. Никакви снимки. Можете да си водите бележки. Това е.

Въздухът е наситен с прах и миризма на плесен. Уин вече усеща как носът му започва да се запушва.

— А става ли да намеря каквото ми трябва и да го кача някъде горе? Евентуално в следователския отдел — казва Уин. — Някоя стая за разпити ще свърши идеална работа.

— Ех, още лоши новини имам. От профсъюза са тук и са заели конферентната стая. Архивът трябва да си остане тук, което ще рече, че ако искате да го прегледате, също трябва да останете тук.

— Само това ли е осветлението?

Две флуоресцентни тръби, едната мъртва, другата губеща волята си за живот.

— Можете ли да си представите? Всички момчета от поддръжката стачкуват.

Сержантът изчезва с голямата си връзка ключове.

Уин включва тактическото си фенерче и осветява рафтовете с големите дневници, пазещи записи чак до двайсетте години. Невъзможно. Без ксерокопия никога няма да успее да прерови докладите — все едно да си пробива път през джунгла без мачете. При нормални обстоятелства и при наличието на достатъчно време успява да прехвърли гъсто изписаните страници, а в най-добрия случай е толкова зает, че кара някой от чиновниците в отдела да чете делата на глас и да записва на компактдиск, който после сваля на компютъра си като аудиофайл. Не е за вярване какви неща слуша, докато шофира, упражнява се във фитнес залата или тича в парка. Когато стига до съда, обикновено е запомнил и най-малките подробности.

Качва се по преносимата стълба, измъква дневника за 1962 г., оглежда се за работно място, избира един отворен шкаф, поставя дневника върху него, прелиства страниците, започва да киха, очите му засмъдяват. Отваря на 4 април и открива написаното на ръка регистриране на убийството на Джейни Бролън. Записва си мястото на престъплението — тоест адреса й, тъй като е била убита в апартамента си — и този простичък факт напълно променя сценария. Не може да разбере. Нима никой не е забелязал? Бостънският удушвач ли? А стига бе! Продължава да рови из чекмеджетата. Шкафовете не са подредени по азбучен ред, а според входящия номер, който завършва с годината. Нейното дело е WT-218-62. Преглежда етикетите на шкафовете и отваря онзи, който би трябвало да е правилният. Делата са така натъпкани, че му се налага да ги вади на части, за да види какво има вътре.

Открива делото на Бролън, след което прелиства десетки папки от същия шкаф — отдавна е научил, че не е необичайно информацията от едно дело случайно да попадне в друго. След един час сърбеж, кихане и прах в устата попада на затиснат в дъното на чекмеджето плик, върху който е записан номерът на делото на Бролън. Вътре има пожълтяла изрезка от вестник за някакъв двадесет и шест годишен мъж, Тони Парис, ударен от кола, докато пресичал улицата край Чикън Дилайт на Масачузетс Авеню в Кеймбридж. Инцидентът се случил в ранните сутрешни часове на 5 април, в деня след убийството на Джейни Бролън, виновникът избягал. Това е всичко. Просто стара изрезка.

Защо, по дяволите, върху това нещо е записан номерът на делото на Бролън? Не открива папката за смъртта на Лони Парис, може би защото случаят се е разглеждал в Кеймбридж. Опитва да използва айфона си, но не може да влезе в интернет, не е в състояние дори да позвъни от тази пещера. Излиза от архива, качва се бързо по стъпалата и се озовава в приемната на ареста. Камери, уред за проверка за алкохол, шкафчета за лични вещи и висящи на пирони белезници, които да гарантират, че арестуваните ще мируват, докато чакат реда си да бъдат фотографирани и да им снемат отпечатъци.

По дяволите, и тук няма обхват. Отива до бюрото и опитва да използва стационарния телефон, но не знае кода за външна линия.

— Стъмп? Ти ли си? — Високият глас го стресва.

Откъм килиите. Женски. Може би са я задържали, докато я прехвърлят в ареста на горния етаж на окръжния съд на Мидълсекс.

— Вече ми писна, ясно? — Същият глас. — Ти ли си?

Уин тръгва покрай празните килии с широко отворени тежки метални врати, долавя слабата воня на урина. Четвъртата врата е заключена, върху нея се мъдри надпис Q5+. Това е кодът за потенциални самоубийци.

— Стъмп?

— Мога да ти я намеря — казва Уин, поглежда през покритото с мрежа прозорче и не може да повярва на очите си.

Парцалената Ан седи по турски на нара в килия с черни стени, не по-голяма от клозет.

— Как я караш? — пита той. — Имаш ли нужда от нещо?

— Къде е Стъмп? Искам Стъмп!

На стената до килията има телефон с монети за арестуваните. Той е с директна външна линия, а срещу него, върху перваза на прозореца, е оставена бутилка почистващ препарат.

— Гладна съм! — казва тя.

— За какво са те заключили?

— Джеронимо — казва тя. — Познавам те.

Чак сега долавя акцента й и си спомня какво е казал Фарук за така наречената мръсница. Бяла жена, говореща като „черна“.

— Познаваш ли ме? Как така? А, да, сблъскваме се от време на време — отговаря той, мъчи се да говори достатъчно приветливо.

— Нямам какво да ти кажа. Махай ми се от главата.

— Мога да ти донеса нещо за ядене, ако искаш — казва Уин.

— Чийзбургер, пържени картофки и диетична кола — поръчва тя.

— А за десерт?

— Не ям сладко.

„Фреска“, диетична кола, нищо сладко. Доста необичайно за наркоманка. На повечето възстановяващи се от хероина все не им достига захар. Едно от малкото хубави неща на замрежените прозорци е, че може да я наблюдава, без да личи така явно. Същите торбести дрехи, с които е била в пункта за скрап. Връзките на гуменките й все още са си по местата. Странно за потенциален самоубиец. Естествено, в килията няма куки за кърпи или прозорец с решетки, дори тоалетната чиния от неръждаема стомана е без кранчета. Няма къде да завържеш колан, връзка за обувки или дори дрехи, ако искаш да се обесиш.

Без смахнатия си костюм на парцалена кукла прилича повече на улична калпазанка, която би минала за хубава, ако не е щръкналата й във всички посоки къдрава червена коса и нервната й маниерност. Чопли си ноктите. Облизва устни. Потропва бързо с крак. Въпреки онова, което е чул за нея, Уин изпитва съжаление. Знае, че човек не израства с мечтата, че ще стане пристрастена към дрогата проститутка или клошарка, ровеща из кофите за боклук. Най-измъчените души, завършващи като Парцалената Ан, започват или с лош генетичен материал, или с малтретиране, или и с двете, а следващите от това проблеми са същински ад на земята.

Вдига слушалката на червения телефон на стената, избърсва я с почистващия препарат и слага монета.

Операторът казва на Стъмп, че я търси Уин Гарано, и пита дали приема разговор за нейна сметка.

— От уличен телефон ли звъниш? — пита тя. — Къде си?

— В твоя арест. Имам предвид, не зад решетките.

Тя се напряга.

— Какво е станало?

— Отбих се до архива ви. Мобилният ми телефон няма обхват там. Потърсих стационарен и кого мислиш, че открих в очарователния ви хотел?

— Какво ти каза?

— Иска да те види. С чийзбургер. Извинявай за момент. — Обръща се към Парцалената Ан. — Как го искаш?

Мърморене.

— Средно опечен, без майонеза. С повечко туршия.

— В момента съм доста заета. Явно си забравил, че работя на две места като преуспяваща бизнес дама. — Стъмп задържа телефона между рамото и ухото си и слага парче топено швейцарско сирене върху филия.

По това време на деня клиентите пристигат накуп и в магазина има доста работа. Една нетърпелива жена чака да бъде обслужена, двама мъже тъкмо влизат. В най-близко време — благодарение на Уин — Стъмп ще изгуби контрол върху всеки аспект от живота си. „Проклет да е“. Да се мотае из ареста. И това ако не е лош късмет… Като че ли й носи само това — лош късмет.