— Освен това става нервна — добавя Уин.

— Идвам — казва му Стъмп и се обръща към нацупената жена на щанда с деликатесите. — Да?

— Какво вино върви с пушена сьомга?

— Сухо сансере или мускат д’Асти. На третия щанд. — Отново към Уин: — Просто й кажи, че идвам, и после излез и ме чакай. Ще ти обясня.

— Няма ли поне да намекнеш?

— За нейна безопасност е. Имах малък проблем, след като те оставих при колата ти.

Естествено, изобщо не й е хрумвало, че е смятал да мине през участъка й и да рови в архива. Дори и да знаеше, нямаше и през ум да й мине, че ще тръгне на обиколка в проклетия арест.

— Чакай малко. Казва ми нещо. А, да. Пържени картофки, както и диетична кола.

Гласът му. Чувството, което събужда у нея. И става все по-зле. Не знае какво да прави. Не би трябвало да е така. Би трябвало да е сравнително просто. Да се появи в участъка, да работи по делото на Ламонт и да се махне. Дори шерифът каза, че това надуто разследване не е проблем на Стъмп и не е нужно да се замесва в него. Господи. В началото всичко се въртеше около Ламонт. Уин беше незначителна подробност, а сега стана по-голям и от колос.

— Чакай ме на паркинга след двайсет-трийсет минути — казва му Стъмп.

Той чака в колата на Нана. До него спира червено беемве 2002.

— Впечатлен съм — казва той, когато Стъмп сваля прозореца. — Модел седемдесет и трета, май е с оригиналната боя и калници. Веронско червено? Винаги съм искал такава. Черната кожа също изглежда оригинална. Само ключалките и стъклата ми се виждат нови. Имам предвид, оттук. Откога я имаш? Откогато си била на пет или шест години? — Забелязва книжната кесия в кошницата. — Е, как стана така, че пазиш специалната си приятелка в ареста?

— Малко след Бимбо отишла във „Филене“.

— Как се придвижва? Все се канех да питам.

— С един боклучав миникупър. Отишла във „Филене“ и откраднала грим и уокмен.

— Това ли я прави потенциална самоубийца?

— Кодът посочва, че трябва да бъде държана под око. Нестабилна е, често избухва. С други думи, по-добре да стоиш настрана от нея.

— Някой да ти е казвал, че не те бива в лъжите? Във „Филене“ не продават електроника. Няма начин да е отмъкнала уокмен. И не вярвам да кара мини купър.

— Толкова ли не можеш да схванеш? Спри да ме разпитваш и да си вреш носа в чужди работи.

— Много добре схващам. Особено когато си дискретна като свръхзвуков самолет. Ето ти една подсказка. Не измисляй подробности за места, където никога не си стъпвала, като големи магазини с намаление, които нямат просторни пробни и малък дискретен персонал. Не че смятам, че си сваляш протезата, когато решиш да пробваш джинси. Но все пак сигурно имаш някои места, които посещаваш редовно — вероятно малки магазинчета и бутици, където те познават.

— Имало е проблем, след като си тръгнахме от пункта за скрап — казва Стъмп. — Привлякла е вниманието на неподходящ човек, който я е проследил.

— Имаш ли някакви идеи? — Пита, за да види дали случайно Стъмп няма да му каже истината.

— Каза, че бил някакъв бус, като онези, строителните. Уплашила се да не би някой от тамошните мутри да не е заподозрял нещо и да не е тръгнал след нея. Откачила, обади ми се и се наложи да я прибера с полицейска кола и да я арестувам.

— По какво обвинение?

— Казах, че имам заповед за ареста й, и тя сама се предаде. За продаване на крадена мед.

— Нали каза, че всъщност не била крадена. Че всичко било нагласено. А и не можеш да арестуваш някого, без да имаш копие на заповедта…

— Виж какво. Целта беше да осигуря безопасността й. Точка. Затворих я. Ако наистина са я следили, то е доста вероятно преследвачът й да е видял как й щраквам белезниците и я пъхам в патрулката. Ще я пусна, когато се стъмни.

— Това означава ли, че вече няма да ходи на пунктовете за скрап?

— Ако по някое време не се появи, това само ще потвърди подозренията, че около нея има нещо. Че може би работи за полицията. Разбира се, стига някой наистина да я е проследил.

Уин й разказва за разговора си с Кал.

— Страхотно. Само това ми липсваше, някакъв шибан репортер да прецака нещата — отвръща тя. — С онези типове шега не бива. По-добре да си отваря очите на четири, ако не иска да му се случи случка. Какво правиш тук?

Изглежда добре в червеното беемве, лицето й е красиво под лъчите на залязващото слънце.

— Я, колко бързо забравяме — отвръща той. — Рутинното ми назначение е да разкрия убийство отпреди четиридесет и пет години, вероятно свързано с Бостънския удушвач. Макар вече да знам, че подобна връзка е невъзможна.

— Изумително, че вече си определил това. Всъщност бих го нарекла истинско чудо. Просветление свише ли имаше, или нещо друго?

— Хвърлих поглед на архивите. Знаеш много за историята на мафията в тихото ти градче, нали така?

— Както вече споменах, тихото ми градче беше по-добро място по времето на мафията. Не ме цитирай.

— Жилищният комплекс, където е живеела, се е намирал на Гейлън Стрийт, на около две минути пеша от аптека „Пиколо“, която, естествено, вече не съществува.

— И какво?

— Саутсайд. Мафиотски квартал. Повечето блокове и къщи около Джейни Бролън са били обитавани от хора на мафията. Всякакви неща са ставали там, всичко, за което можеш да се сетиш. Мацки, бижутерия, проституция, нелегални аборти — все около аптеката и улици Гейлън и Уотъртаун. Защо мислиш, че по онова време там не е имало престъпления? Имам предвид, никакви.

— Откъде научи всичко това, по дяволите? — Тя гаси двигателя на колата. — Да не си гледал някой филм или нещо подобно?

— Просто неща, които съм чувал през годините, както и някоя и друга прочетена книжка. Нали се сещаш, доста време прекарвам в колата. Слушам ги на касети или дискове, имам добра памет. Джейни Бролън е убита на четвърти април. Сряда. Денят за плащане, когато всякакви хора се събират да си получат парите от букмейкърите. Винаги в един и същи ден, когато навсякъде има очи и уши. Помисли си само. Защо тя е изключение от правилото, единственото — единственото — убийство в Саутсайд в началото на шейсетте, при това тъкмо в деня за плащане. Че и федералните са наоколо. Е, задай си въпрос. Възможно ли е ченгетата и федералните да не са знаели кой е убил момичето? Можеш ли да повярваш на подобно нещо?

Стъмп слиза от беемвето.

— Май въображението ти е прекалено развинтено.

— Имам чувството, че има замесени ченгета. Че историята е потулена. Нали знаеш старата поговорка — не се забърквай с мафиот, освен ако нямаш такъв на своя страна.

— В превод?

— Тайно споразумение. Екипна работа. Изобщо не става въпрос за убийство със сексуален елемент. Точка. Помниш ли кой е бил президент през шейсет и втора?

Тръгват към полицейското управление.

— По дяволите — казва тя. — Вече наистина започваш да ме плашиш.

— Именно. Кенеди. Преди това е бил сенатор от Масачузетс, роден е точно тук, в Бруклин. Знаеш теориите за убийството му. Мафията. Кой знае? Може би никога няма да разберем. Но искам да кажа, че някакъв си Бостънски удушвач не би посмял да стъпи в района, където е живяла Джейни Бролън. Защото ако е бил толкова тъп, че да го направи, е щял да свърши в Дорчестър Бей с отрязани крайници и брадва в гърдите.

— Привлече вниманието ми — казва Стъмп.

След час двамата са в архива и проучват досието на Джейни Бролън. Стъмп използва фенерчето му, той си води бележки.

— В твоята бърлога сме, не можем ли да се качим в кабинета ти? — пита Уин. Очите и гърлото отново го сърбят.

— Не разбираш. Наблъскани сме четирима души в съвсем малка стаичка, без да броим домашната мишка. — Иска да каже, административния полицай. — Всеки чува какво казва другият. А ченгетата говорят. Нужно ли е да ти казвам всичко това?

— Добре. Да видим. — Уин прелиства бележките си. — Има ли нещо за времето на четвърти април?

— Не и в тези доклади. — Стъмп е отворила досието на Джейни Бролън: също като Уин по-рано, използва един шкаф вместо работна маса.