— Ние сме обвързани със закона, също като вас — отвръща Уин. — Не става въпрос за дуене на мускули, а и аз съм последният, който ще каже, че системата е честна.

— Честна ли? Какво ще кажеш за най-лошия случай на конфликт на интереси в Щатите? Вие имате пълен контрол върху разследването на всички случаи с убийство. Вашите лаборатории обработват всички улики. Дори проклетите съдебни лекари в моргата са от щатската полиция. А после окръжният прокурор, чиято щатска полиция работи върху всичко това, повдига обвинението. Благодарение на теб и на такива като теб Ламонт докладва на главния прокурор, който пък докладва на губернатора. Което означава, че губернаторът на практика контролира всички разследвания на убийства в Масачузетс. Не искам да имам нищо общо с това. То води само към едно — към катастрофа.

— Май шерифът ти не мисли така.

— Няма значение какво мисли шерифът. Той е длъжен да прави, каквото му казва тя. И няма да опере пешкира, а просто ще го прехвърли надолу по стълбицата. Повярвай ми — казва Стъмп. — Спасявай се, докато е време.

Ламонт е използвала преизбирането си миналата есен като повод да уволни целия си екип. Новото начало е натрапчив подтик за нея. Особено когато е свързано с хора. Щом си свършат работата, настава време за промяна или, както се изразява самата тя, за „съживяване“ от нещо, което вече е не е жизнено.

Макар да не си губи времето да размишлява върху себе си, някаква частица от нея си дава сметката, че неспособността й да поддържа дълготрайни връзки може да й изиграе лоша шега с възрастта. Баща й например — човек с невероятен успех, привлекателен и очарователен — е умрял съвсем сам в Париж миналата година. Тялото му е открито чак дни по-късно. Докато е преглеждала вещите му, Ламонт е открила много подаръци за рождени дни и празници, които така и не е отворил; сред тях и някои доста скъпи произведения на стъкларското изкуство, пратени от нея. Това обяснява защо така и не си е направил труда да накара секретарката си да набере телефонния й номер или поне да й продиктува няколко благодарствени реда.

Окръжният съд на Мидълсекс е сграда от бетон и тухли в мрачното, изпълнено с престъпност сърце на управителния център на Кеймбридж. Офисът на Ламонт е на втория етаж. Тя излиза от асансьора, забелязва затворената врата на детективския отдел и се понамръщва. Уин няма да е в клетката си дявол знае колко дълго. Задачата му в Уотъртаун означава, че няма да може да го вика, когато й хрумне.

— Какво значи това? — пита, когато вижда прессекретаря си Мик: седи на дивана в ъгъла и говори по телефона.

И както обикновено, прекарва ръка пред гърлото си, с което му показва, че иска незабавно да прекрати разговора. И той го прави.

— Само не ми казвай, че има проблем. Не съм в настроение за проблеми.

— Имаме малка ситуация. — Мик е все още млад, но изглежда обещаващ.

Красив, излъскан, представя се добре и изпълнява каквото му се каже. Ламонт се настанява зад стъкленото бюро в пълния със стъкло кабинет. Нейният леден дворец, както го нарича Уин.

— Ако е малка, нямаше да седиш в кабинета ми и да чакаш да дойда — казва тя.

— Съжалявам. Не исках да го казвам…

— Току-що го направи.

— Май прекалих с изразяването на мнението си за твоя приятел репортера.

Има предвид Кал Трад. Ламонт не желае да го слуша.

— Да видя дали мога да го кажа по-деликатно — казва Мик.

Трудно й е да се изнерви, но тя познава предупредителните признаци. Стягане в гърдите, леден полъх по тила, прескачане в иначе спокойния ритъм на сърцето й.

— Какво ти е казал?

— Повече ме е грижа ти какво си му казала. Да не си го озлобила по някакъв начин? — изтърсва Мик.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Може да си го обидила по някакъв начин. Например с оная новина за първа страница, която даде миналия месец на „Глоуб“ вместо на него.

— И защо трябва да му давам големи новини? Та той работи за студентски вестник.

— А можеш ли да се сетиш за друга причина да иска да ти го върне за нещо?

— Хората никога не се нуждаят от причини.

— Ютуб. Пуснато е преди няколко часа. Честно казано, не знам какво да правим.

— С кое? А и твоята работа е винаги да знаеш какво да правиш, за каквото и да става дума — отвръща тя.

Мик става от дивана, отива до нея, застава зад компютъра й и влиза в Ютуб.

Видеоклип.

Карли Саймън пее „Толкова си суетна“, докато Ламонт влиза в дамската тоалетна, спира пред умивалника и отваря чантата си от щраусова кожа. Започва да оправя грима си, конти се, изучава лицето си от всеки ъгъл, оглежда фигурата си, експериментира с копчетата на блузата си, кое да закопчае, кое да остави разкопчано. Опъва си полата, оправя си чорапогащите. Отваря широко уста, разглежда си зъбите. Звучат думите от собствената й предизборна кампания: „Да сложим край на престъпността. Моник Ламонт за окръжен прокурор на Мидълсекс“.

А в края на клипа вместо белезници щракат зъбите й.

— И затова ли намесваш Кал? — свирепо пита тя. — И моментално решаваш, че е негова работа? На какви основания?

— Превърнал се е в твоя сянка, следва те навсякъде. Незрял е. От едно колежанче може да се очаква подобно нещо…

— Ама че сериозни доводи. — В тона й има сарказъм. — Слава Богу, че аз съм окръжният прокурор, а не ти.

Мик се опулва насреща й.

— Нима го защитаваш?

— Не би могъл да го направи — отвръща тя. — Който и да е записал това, очевидно е бил в дамската тоалетна. Жена, с други думи.

— Това типче като нищо може да мине за мацка…

— Мик, той ме следва като пале, въртеше се около мен през цялото време, докато бях в училището „Кенеди“. Не е имал време да се направи на травестит или да се скрие в дамската тоалетна.

— Не знаех…

— Разбира се, че няма да знаеш. Нали не беше там. Но си прав. Първото правило на занаята винаги е да откриваш кой ме е предал. — Започва да крачи напред-назад. — Най-вероятно някоя студентка в тоалетната ме е видяла през открехнатата врата и е записала всички тези глупости с мобилния си. Това е цената да си публична фигура. Никой няма да вземе този клип на сериозно.

Мик я зяпа, сякаш току-що е паднала от рафт и се е пръснала на парчета — като някои от безценните й стъклени изделия.

— Освен това важното е дали изглеждаш добре. И с радост мога да кажа, че изглеждам. — Тя пуска отново клипа, окуражена от екзотичната красота на лицето си и съвършените зъби, от добре оформените крака и бюста, на който би завидяла не една жена. — Запомни това, Мик. В крайна сметка нещата не са чак толкова зле.

— Не бих казал — отвръща той. — Губернаторът се обади.

Тя спира да крачи. Губернаторът никога не се обажда.

— За Ютуб — казва Мик. — Иска да знае кой стои зад това.

— Да бе. Все едно аз знам.

— Който и да го е направил, положението е неловко. А когато ти си представена в лоша светлина, същото се отнася и за него, защото той е човекът, който…

— Какво точно каза? — пита тя.

— Не говорих директно с него.

— Разбира се, че не си говорил директно с него. — Гневното крачене се подновява. — Никой не говори директно с него.

— Дори ти.

Сякаш има нужда да й се напомня.

— И то след всичко, което направи за него — добавя Мик. — Не си го виждала нито веднъж. Никога не отговаря на обажданията ти…

— Това може да се окаже нашата възможност — прекъсва го тя. Мислите й са като билярдни топки, пръскащи се по масата и попадащи в джобовете. — Да. Точно така. Най-доброто отмъщение е успехът. И тъй, какво ще правим? Ще превърнем този гаф с Ютуб в мое преимущество. Във възможност да получа аудиенция при Негово височество и да получа подкрепата му за новата ми инициатива срещу престъпността. Ще се заинтересува, когато разбере какво има за самия него във всичко това.

Нарежда на Мик да я свърже с началника на екипа на губернатора. Така. Трябва незабавно да се срещне с губернатор Хауард Матър. Мик изказва предположението, че може би няма да е зле Ламонт да „раболепничи“, и тя му напомня никога да не използва тази дума, освен ако не се отнася за някой друг. Все пак се съгласява, че щом в крайна сметка признава Матър за свой ментор, това ще окаже въздействие. Наистина се нуждае от съвета му. Изведнъж се е озовала в някакъв пиар кошмар. Бои се, че станалото може да се отрази лошо върху него, и не знае как да постъпи. И тъй нататък.