— Трудно би могъл да устои — добавя тя.

— Ами ако го направи? Какво да правя тогава?

— Стига си ме питал как да си вършиш работата! — избухва тя.

В една съвсем различна част на Кеймбридж се намира занемарената паянтова къща, където Уин е отгледан от баба си Нана. Превзетият от бръшлян, цъфнали храсти и дървета двор се е превърнал в рай за птици и прилепи — както и за онези, които се хранят с тях.

Моторът подскача, поднася по неравната алея и спира до древния буик на Нана. Уин сваля шлема и ушите му се изпълват с мелодичния звън на полюшвани от ветреца звънчета, сякаш мънички феи са накацали по дърветата и стрехите на къщата и са решили да останат тук. Нана твърди, че звънчетата прогонват лошите и досадни същества; Уин подозира, че в тяхно число са включени и съседите. Себични, тесногръди, груби. Съперничат си за общите алеи и местата за паркиране. Взират се подозрително в постоянния поток хора към и от къщата.

Уин отваря багажника на стария буик (естествено, Нана не си е направила труда да го заключи), слага вътре веригата на мотора, отваря задната врата, прекрачва ивицата сол кашер, посипана по пода. Нана е в кухнята и ламинира дафинови листа с широки ивици прозрачен скоч. Телевизорът е включен на канал за класическа музика. Мис Кучка — глуха, сляпа и на практика крадена, тъй като Уин я е отмъкнал от жестокия й собственик — хърка под масата.

Той оставя сака на кухненския плот, добавя към него пълната с покупки раница, навежда се и целува Нана по бузата.

— Както обикновено, колата ти е отключена. И вратата е отключена, а алармата не работи.

— Милото ми момче. — Очите й блестят, дългата й бяла като сняг коса е пусната. — Как ти мина денят?

Той се заема да подреди покупките в хладилника и шкафовете.

— Дафиновият лист не пропъжда крадци. Затова си имаш аларма и хубави ключалки. Нощем поне използваш ли ги?

— Никой не се интересува от старица, която няма нищо за крадене. А и си имам цялата закрила, която ми трябва.

Той въздъхва, решава да не й натяква повече, придърпва един стол, отпуска ръце в скута си, понеже на масата няма място за тях — всеки сантиметър е зает от кристали, свещи, статуетки, икони, талисмани и муски за късмет. Тя му подава два големи дафинови листа и сребърните й накити — пръстен на всеки пръст, гривни от китката до лакътя — зазвъняват.

— Сложи си ги в обувките си, миличък. Единият в лявата, другият в дясната. Не прави като миналия път.

— Какво съм направил миналия път? — Той пъха ламинираните листа в джоба си.

— Не си ги сложи в обувките. И какво направи Черупката?

Така нарича Ламонт. Празна обвивка, в която няма нищо.

— Натовари те с някаква ужасна работа. Опасна работа — продължава Нана. — Лавърът е растението на Аполон. Когато го носиш в обувките си, стъпваш върху победа. Гледай върхът да сочи напред, а дръжката — към петата.

— Да бе. Е, току-що отново получих ужасна работа.

— Изтъкана е от лъжи — казва Нана. — Внимавай какво правиш, защото не е онова, което казва тя.

— Знам какво е. Амбиции. Егоизъм. Лицемерие. Суета. Тормози ме.

Нана отрязва още скоч.

— Това, което ми трябва, е справедливост — в мисъл, в дума и в дело. Виждам знак за обръщане и следи от гуми по асфалта. Какво е това?

Уин си помисля за Стъмп и злополуката с мотора й.

— Нямам представа.

— Много внимавай, миличък. Особено с мотора. Иска ми се да не караше това нещо.

И ламинира поредния дафинов лист.

Когато цената на бензина е стигнала три долара за галон, Уин е продал хамъра си и е купил това дукати. И после — ама че съвпадение. Около седмица по-късно Ламонт да излезе с нова политика — само следователите на повикване могат да пътуват до дома си със служебните автомобили.

— Е, поне за тази вечер желанието ти е изпълнено. Трябва да заредя стария ти боен кораб с бензин — казва той. — Ще ти го върна утре. Макар и да нямаш работа зад волана.

Не може да я спре. Така че е по-добре поне да е сигурен, че няма да закъса някъде по пътя. Нана има склонност да забравя за разни баналности като това да държи резервоара пълен, да проверява маслото, да държи регистрационния талон в жабката, да заключва вратите, да пазарува, да плаща сметки. Ей такива дреболии.

— Дрехите ти ще са чисти и хубави. Както винаги, миличък. — Посочва сака върху плота. — Каквото докосва кожата ти, прави магия.

Той угажда на още един от ритуалите й. Тя настоява да пере на ръка работните му дрехи в специална смес, от която миришат на билкова градина, после ги опакова в мека бяла хартия и ги връща в сака. И така всеки ден. Нещо свързано с обменянето на енергии. Изсмуква негативното от него, докато се бъхти, после вкарва билките на боговете. Каквото и да е, стига да е щастлива. Не е нужно някой да знае какви неща прави.

Мис Кучка се размърдва и отпуска глава върху крака му. Нана поставя листо върху парчето скоч. Взема кибрит и запалва цветното кандило пред архангел Михаил.

— Някой ръчка нещо и ще си плати. Прескъпо ще си плати.

— За нея е нормално да ръчка нещо — казва той.

— Не е Черупката. Някой друг. Нечовек.

Нана няма предвид животно или камък. Нечовеците са опасни хора, неспособни да изпитват любов или угризения. С други думи — социопати.

— Веднага се сещам едно име — казва Уин.

— Не — поклаща глава Нана. — Но тя е в опасност.

Той се пресяга и взема ключовете от колата — окачени са на протегнатата керамична ръка на малка египетска статуетка.

— Опасността й помага да не се отегчава.

— Миличък, няма да излезеш от тази къща, докато не си сложиш листата в обувките.

Той се събува и нагласява дафиновите листа, като внимава да са обърнати в правилната посока, според инструкциите на производителя.

— Днес е денят на богиня Диана, която владее среброто и медта — казва Нана. — А медта е старият метал на луната. Освен на топлина и електричество, тя е проводник на духовна енергия. Но внимавай. Лошите хора я използват, за да си прокарват измамите. Затова я крадат толкова много напоследък. Защото лъжата е на власт. Тъмният дух на ненавистта и лъжите властва сега на планетата.

— Прекаляваш с гледането на Лу Добс.

— Обичам този човек! Истината е твоята броня, миличък. — Нана бърка в джоба на дългата си пола, вади малка кожена кесия и я тика в шепата му. — А това е мечът ти.

Уин развързва връзките. Вътре има лъскаво петаче и малък кристал.

— Винаги ги носи — казва тя. — Заедно те образуват кристална магическа пръчка.

— Страхотно — отвръща той. — Може пък да превърна Ламонт в жаба.

Малко след като Уин тръгва, Нана отнася кутийка сол кашер горе в банята, по чиито ъгли висят осмоъгълни огледала и отразяват негативната енергия към изпращача й.

Никога не си ляга нечиста, не иска да позволи на мръсотиите на деня да продължат в сънищата й.

Безпокойство. Усеща присъствието на нечовек. Малък, изпълнен с палавщина и лошотия, негодувание и гордост. Изсипва сол под душа, пуска водата и произнася още едно заклинание.

Солта в краката й изсмуква лошата енергия от нея и я отнася в канала. Нана завършва душа с отвара от магданоз, градински чай, розмарин и мащерка — приготвила я е сутринта в желязно котле. Полива се с ароматната течност, за да пречисти аурата си, защото работата й я кара да контактува с много личности, не всички от които са добри. Особено този. Нечовекът. Младият, който се спотайва някъде наблизо. Тук е и иска нещо от Нана. Нещо, което й е много скъпо.