— Не, мисля, че всъщност полагаш сериозни усилия да не се нуждаеш от хора като мен — казва Уин. — И какво? Ако съм боклук, това ще затвърди възгледите ти за вселената, така ли?

— Може и да си го помислиш, какъвто си самовлюбен.

— Не съм спал с нея. Това е. Сега доволна ли си?

Мълчание. Тя пали колата, без да погледне към него.

— А бих могъл, ако наистина държиш да знаеш — добавя той. — Не го казвам, за да се фукам. Но след случилото се тя беше… как да се изразя? Много уязвима.

— А сега? — Стъмп започва да вкарва адреса в очукания си джипиес.

— След онова ли? Винаги ще си остане уязвима. Проблемът е, че не го осъзнава и продължава да прави грешка след грешка. Въпреки цялото си нахалство и безочливост Ламонт се мъчи да избяга от самата себе си. Колкото и да е умна, няма никаква проницателност.

— Нямах предвид това. Какво е положението сега?

— Все същото. Между другото, къде отиваме?

— Трябва да ти покажа нещо — казва Стъмп.

Хотел „Дорчестър“ е за държавни глави и знаменитости, а не за такива като Килиън, който едва ли може да си поръча и чаша чай там.

Прислужниците отпред тъкмо паркират едно ферари и един астон мартин. Таксито безцеремонно го стоварва насред група араби с кефии, които не проявяват интерес да се махнат от пътя му. „Сигурно са роднини на султана на Бруней, който е собственик на проклетия хотел“, мисли Килиън, докато влиза във фоайето с мраморни колони, златни корнизи и свежи цветя, които биха стигнали за няколко погребения. Едно от предимствата да си детектив е, че знаеш как да се появиш на някое място или в ситуация и да действаш, сякаш си съвсем на мястото си.

Закопчава омачканото си сако, завива наляво, влиза в бара, постарава се да се престори на безразличен към произведенията на изкуството от червено стъкло, махагона, пурпурната и златна коприна, азиатците, отново арабите, неколцината италианци и двойката американци. Тук сякаш няма нито един англичанин, с изключение на комисаря, седнал самичък на малката кръгла масичка в ъгъла с гръб към стената и лице към входа. В крайна сметка комисарят си остава ченге, макар и доста състоятелно ченге — винаги е правил добри избори в живота си, в това число и с баронесата, за която се ожени.

Пие уиски — чисто, може би „Малакън“, с цвят на шери. Сребърните подноси с ядки са недокоснати. Изглежда безупречно със сивия си раиран костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка, мустаците му са грижливо подстригани; и все същият типичен отнесен син поглед, сякаш е погълнат от мисли, докато всъщност не пропуска абсолютно нищо. Килиън едва успява да се настани на мястото си, когато се появява сервитьорът. Пинта тъмна бира ще свърши работа. Главата на Килиън трябва да остане бистра.

— Трябва да те запозная с американския случай — започва комисарят, който никога не си е падал по празните приказки. — Знам, че се чудиш защо е толкова належащ.

— Определено — отвръща Килиън. — Нямам представа за какво се отнася, макар че засега ми се вижда доста любопитно. Например Моник Ламонт…

— Влиятелна и спорна. И поразително красива, бих добавил.

Килиън се сеща за снимките. Комисарят несъмнено също ги е разгледал и Килиън се пита дали реакцията на шефа му не е била също толкова обезпокоителна. Не подобава да гледаш снимки, свързани с насилие и престъпление, и да позволяваш вниманието ти да се отклонява от раните към области, които нямат нищо общо с работата на добрия полицай. Но Килиън не може да престане да мисли за снимките, да си представя гъвкавата й…

— Слушаш ли ме, Джереми? — пита комисарят.

— Да, разбира се.

— Виждаш ми се малко отнесен.

— В никакъв случай.

— Добре — казва комисарят. — Преди няколко седмици тя ми звънна и ме попита дали знам, че една от вероятните жертви на Бостънския удушвач е британска гражданка. Каза, че случаят е отворен отново, и предложи Скотланд Ярд също да участва.

— Честно казано, не знам защо трябва да правим нещо повече от няколко запитвания зад кулисите. Вижда ми се политически правилно.

— Разбира се. Тя вече е планирала екстравагантна публична кампания и специално издание на Би Би Си, гарантира, че ще бъде излъчено, ако участваме, и тъй нататък. Твърде нахално от нейна страна, сякаш имаме нуждата от подкрепата й, за да се появим по Би Би Си. Доста е самонадеяна.

— Не знам как можем да й помогнем да докаже подобна теория. Не е ясно кой точно е Бостънският удушвач. И може би никога няма да стане ясно.

Комисарят отпива от уискито си.

— Политическите й амбиции не са важни. Много добре познавам нейния тип хора. При обичайна ситуация един такъв опит да ни забърка в подобен въпрос ще бъде политически игнориран. Но изглежда тук има неща, за които тя няма представа, и точно това е причината двамата с теб да водим този разговор.

Появява се сервитьорът с пинтата тъмно. Килиън отпива голяма глътка.

— Когато се обърна за пръв път към нас за това вехто дело, ако не за друго, то поне от учтивост реших да се запозная с въпроса, което означаваше да науча нещо и за самата нея. Просто рутинни проверки. И така стигнахме до обезпокоителна информация. Не за делото, което, честно казано, малко ме интересува. А за самата Моник Ламонт. И паричните преводи и дарения, които са привлекли вниманието на Министерството на финансите на Съединените щати. Оказва се, че името й е включено в базата данни на Агенцията за военно разузнаване.

Килиън рязко оставя чашата си на масата.

— Да не би да я подозират, че финансира терористи?

— Точно така.

— Първото, което ми идва наум, е за някаква бюрократична нелепица. Възможно е просто да е прехвърлила големи суми на съвсем легитимни лица.

Това се случва по-често, отколкото предполагат повечето хора. Според това, което е прочел в досието й — а комисарят също го е чел, — тя разполага с милиони, които не е спечелила сама, около нея се въртят много пари, плаща в брой за големи покупки в Америка и извън нея, прави щедри дарения на различни организации. После си спомня нещо друго, което е забелязал. Миналата есен най-неочаквано е сменила партията си. Само по себе си това може да мотивира някой да поиска да си отмъсти, ако се е почувствал предаден или обиден.

— Изглежда, най-много ги е разтревожило значителното дарение, направено неотдавна за фонд за подпомагане на деца в Румъния — продължава комисарят. — Както знаеш, доста от тези организации се използват от терористи за набиране на средства. Специално за този фонд се подозира, че организира трафик със сирачета и ги доставя на Ал Кайда, където ги обучават за атентатори самоубийци и така нататък.

После разказва, че имало доста отзиви в пресата за дарението, за това колко състрадателна била Ламонт към сирачетата, което кара Килиън да заподозре, че дори въпросният фонд да е наистина терористически фронт, самата Ламонт едва ли го знае. Ако знаеше, нима щеше да дава пресконференция във връзка с дарението? Няма значение. Не е нужно да знаеш нещо, за да си виновен в престъпление.

— Включена е в списъка на лицата, на които им е забранено да летят, но вероятно не го знае, тъй като през последните седем месеца не е правила опит да запази билет за самолет — казва комисарят. — Когато го направи, ще започне да разбира, че я наблюдават. Именно затова искам незабавно да се заемеш с делото.

— Ако средствата й са замразени, със сигурност вече би трябвало да знае, че нещо не е наред.

— ЦРУ, ФБР и АВР не замразяват средствата на всички заподозрени, за да може да се следи евентуалното финансиране на терористи. Възможно е все още да няма представа.

Това събужда личните страхове на Килиън. Никога не знаеш кой рови в банковата ти сметка, имейлите, здравното ти досие или любимите ти сайтове в интернет, докато един ден не откриеш, че сметките ти са замразени или не можеш да се качиш на самолета, или пък в кабинета ти или у дома се появяват агенти, за да те замъкнат на разпит, а защо не и да те депортират в някой секретен затвор в страна, която отрича, че използва мъченията.