— Какво общо има всичко това с убийството на Джейни Бролън и спешната необходимост да се заемем с него? — пита той.

Комисарят дава знак на сервитьора да донесе още едно уиски и казва:

— Дава ни възможност да следим Моник Ламонт отблизо.

Куполът на щатския парламент блести над Бостън като златна корона и докато се взира в него през затъмненото стъкло на черния полицейски автомобил, Ламонт се пита защо позлатата е двадесет и три карата вместо двадесет и четири.

Дребен и незначителен въпрос и със сигурност ще раздразни губернатор Матър, който се смята за голям историк. Тази сутрин Ламонт е настроена да го извади от равновесие колкото се може повече. Да му върне за това, че се отнася високомерно с нея, и в същото време да му напомни колко е ценна. В крайна сметка той ще я изслуша и ще проумее колко блестяща е инициативата й, случаят с Джейни Бролън, и какво огромно значение ще има той в международен план.

Съпровождащият я помощник е доста приказлив. Ламонт не е. Върви целенасочено, добре познава вестибюла, залата на съвета, на кабинета, чакалнята с портретите и изящните антики, а накрая — светая светих. Всичко това е можело да е нейно.

— Господин губернатор? — обажда се помощникът от прага. — Госпожица Ламонт е тук.

Седнал е зад бюрото си и подписва документи, не вдига очи. Тя влиза.

— Ако някой знае отговора, това си ти, Хауард. Куполът на сградата. Защо златото е двадесет и три карата вместо двадесет и четири?

— Май ще трябва да попиташ Пол Ревиър — отвръща той. Разсеяно.

— Той го е покрил с мед — казва Ламонт.

Губернаторът подписва още някакъв документ.

— Какво?

— Знам, че не би искал да направиш грешка. Пол Ревиър е покрил купола с мед, за да го направи водонепропусклив. — Ламонт се настанява в тежко кресло, тапицирано с пищна дамаска. — Бил е позлатен едва около век по-късно. Очарована съм, че си избрал портрет на Уилям Фипс. — Заглежда се в строгия портрет, висящ над мраморната лавица на камината зад бюрото на Матър. — Видният губернатор, прочул се с процеса срещу вещиците от Салем — добавя тя.

Едно от правата ти като губернатор е да си избереш портрет на твой любим предшественик и да го окачиш в кабинета си. Всеки знае, че Матър би избрал портрет на самия себе си, стига да разполага с нарисуван. Благочестивият, мразещ дявола Уилям Фипс се взира подозрително в Ламонт. Тя разглежда останалите антики и гипсовите орнаменти по стените. Защо мъжете — и особено републиканците — са толкова луди по Фредерик Ремингтън? Губернаторът има внушителна колекция бронзови статуетки. Каубой, обяздващ буен кон. Шайен на галопиращ кон. Гърмяща змия, готвеща се да ухапе кон.

— Благодаря, че отдели време да се срещнеш с мен, Хауард.

— Двайсет и три карата вместо двайсет и четири — замислено казва той. — Не го знаех, но пък е символично, не си ли съгласна? Напомня ни, че управляващите не са съвсем чисти.

Но губернаторът е — чист консервативен републиканец. Бял, в началото на шейсетте, с приятно и благо лице, зад което се крие безсърдечен двуличник. Оплешивяващ, възпълен, достатъчно добродушен, за да не изглежда надменен или непочтен — за разлика от Ламонт, която се възприема като коварна и измамна, защото е красива, умна, образована, изискано облечена, силна и доста гласовита в подкрепата си и дори в толерирането на онези, които са били споходени от нейното щастие. С други думи, тя изглежда и говори като демократ. И все още щеше да е такава — всъщност щеше да е губернатор, — ако сама не беше поверила благополучието си на един пряк наследник на онзи истеричен преследвач на вещици Котън Матър.

— Какво да правя? — започва Ламонт. — Ти си стратегът. Признавам, че съм донякъде новак, когато опре до политика.

— Позамислих се върху онзи случай с Ютуб и сигурно ще се изненадаш, като чуеш какво ще ти кажа. — Губернаторът оставя писалката си. — Склонен съм да го разглеждам не като спънка, а като възможност. Разбираш ли, Моник, чистата и проста истина е, че се боя, че преминаването ти в Републиканската партия нямаше желания ефект. Сега обществото още повече вижда в теб типичния либерал и амбициозна жена. От онези, които не стоят по домовете си да отглеждат деца…

— Доста широко се оповести, че обичам децата и съм искрено загрижена за благополучието им, особено на сирачетата…

— Сирачета в страни като Латвия…

— Румъния.

— Трябваше да избереш някои местни. От тези тук, в Америка. Може би пострадали от урагана Катрина например.

— Може би трябваше да ми го предложиш, преди да подпиша чека, Хауард.

— Схващаш ли накъде бия?

— Предполагам, че да. Ще обясниш защо ме избягваш, откакто беше избран.

— Би трябвало да помниш разговорите, които имахме преди изборите.

— Спомням си ги до последната думичка.

— И явно започна да игнорираш всяка думичка, след като всичко приключи. Смятам това за неразумно и за проява на неблагодарност. А сега се обръщаш към мен в момент на нужда.

— Ще ти се издължа, и знам точно как…

— Ако искаш да бъдеш успешен републикански лидер — прекъсва я той, без да я слуша, — трябва да демонстрираш консервативни семейни ценности. Да бъдеш техен застъпник, техен кръстоносец. Против абортите, против хомосексуалните бракове, против глобалното затопляне, против изучаването на стволови клетки… Е… — Потропва леко с пръсти по бюрото. — Не е моя работа да съдя, а и не ме интересува какво правят хората в личния си живот.

— Всички се интересуват какво правят хората в личния си живот.

— Определено не съм наивен, когато стане дума за емоционални травми. Знаеш, че съм служил във Виетнам.

Нещата не вървят в очакваната посока и Ламонт започва да настръхва.

— След всичко, през което преминаваш, съвсем нормално е да се проявиш като човек, който има да се доказва. Агресивен, гневен, енергичен, може би малко неуравновесен. Страхуващ се от близост.

— Не знаех, че Виетнам ти е причинил това, Хауард. Тъжно е да науча, че се страхуваш от близост. Между другото, как е Нора? Още не мога да свикна да мисля за нея като за първата дама на щата.

Трътлеста дърта домакиня с коефициент на интелигентност колкото стрида.

— Не съм бил сексуално насилван във Виетнам — прозаично казва губернаторът. — Но познавам военнопленници, които бяха. — Поглежда настрани и заприличва на нарисувания губернатор Фипс. — Хората ти съчувстват за случилото се с теб, Моник. Само чудовище би останало равнодушно към ужасната случка от миналата година.

— Случка? — Гневът й пламва. — Наричащ станалото случка!

— Но ако сме реалисти? — меко продължава той. — Хората не дават пукната пара за проблемите ни, за злополуките, за личните ни трагедии. Хората мразят слабостта. Това е човешката природа. И животински инстинкт. Освен това не обичаме жени, които прекалено много приличат на мъже. Силата и смелостта са чудесни в определени граници, стига да се проявяват по женски начин, един вид. С това искам да кажа, че клипът от Ютуб е същински дар. Контиш се пред огледалото. Опитваш се да изглеждаш съблазнителна по начин, който харесва на мъжете, и жените могат да го използват за пример. Точно от такъв имидж се нуждаеш в момента, за да обърнеш засилващата се вълна от предположения, че случилото се ти е навредило като потенциален лидер. Вярно, отначало предизвика голямото съчувствие и възхищението на обществото, но сега нещата се устремяват в обратната посока. Започваш да изглеждаш като прекалено дистанцирана, прекалено твърда, прекалено пресметлива.

— Нямах представа.

— Опасността от интернет е очевидна — продължава той. — Всеки може да бъде журналист, автор, новинар, филмов продуцент. Предимствата са също толкова очевидни. Хора като нас могат да правят същото. Да си върнат на тези самозвани… Ако използвам думата, която ми хрумва на първо място, ще изляза вулгарен като Ричард Никсън. Нищо не ти пречи сама да си направиш видео и да го пуснеш анонимно. А след катосе вдигне шум, остави някой смотаняк да обере лаврите.