— Някои ключови фрази, например „но“. Което е нашето „не“ — отвръща той.

Пейзажът продължава да запада все повече — пресечка след пресечка занемарени къщи с решетки на прозорците, съмнителни бюра за осребряване на чекове, автомивки. Стъмп навлиза все по-дълбоко в тъмното, потискащо сърце на града, люлеещият се на огледалото джипиес й казва да завива в една или друга посока. Озовават се в промишления район, който в разцвета на мафията е бил идеално място за изхвърляне на трупове — мизерен квартал с ръждиви ламаринени навеси, складове, сметища. Част от бизнеса бил законен, обяснява му Стъмп. Останалата — параван за продажба на дрога, крадени стоки и други тъмни начинания като „изчезване“ на коли, камиони, мотоциклети, малки самолети.

— Веднъж дори на една яхта — добавя тя. — Собственикът си искаше парите от застраховката, твърдеше, че била открадната, а всъщност я домъкнал тук и я пуснал под пресата.

Айфонът му отново звъни. Той проверява кой е. Номерът е скрит. Ламонт се обажда по този начин. Отговаря и в ухото му зазвучава гласът на репортера Кал Трад от „Кримсън“.

— Откъде научи този номер? — пита Уин.

— Моник ми каза да ти звънна. Трябва да те питам за случая с Джейни Бролън.

„Мамка й“. Беше обещала да не съобщава на медиите нищо, докато случаят не бъде разрешен.

— Виж, важно е — продължава Кал. — Трябва да потвърдя, че си на специално назначение и че е свързано с Бостънския удушвач.

— Начукай си го. Колко пъти трябва да ти казвам, че не говоря с репортери…

— Не слушаш ли радио, не гледаш ли телевизия? Шефката ти е бясна. Някой се е раздрънкал и лично аз подозирам, че е от кабинета на губернатора. Няма да споменавам имена, а само, че познавам някои от идиотите, които работят там…

— Няма да потвърждавам нищо — прекъсва го Уин, затваря и се обръща към Стъмп. — Вече ни има по новините.

Тя не отговаря, заета е да шофира и да ругае джипиеса. Проклетият апарат й казва, че може да направи правомерен обратен завой.

Стъмп паркира в една пресечка, от която се открива добър изглед към „Де Гатетано и синове“ — склад за отпадъци с планини изкривено желязо зад ограда с бодлива тел отгоре.

— Разбираш ли къде сме? — пита тя.

— Разбрах още преди да сме стигнали. Сигурно си мислиш, че само вися по кафенетата на Кеймбридж.

Здрави на вид клиенти пристигат с камиони, микробуси и коли, натоварени догоре с алуминий, желязо, месинг и, разбира се, мед. Гледат крадешком, пълнят колички, бутат ги към склада, изчезват в шумната тъмнина.

— Необозначен таурус в близката пресечка? — продължава тя. — Със същия успех можеше и да е боинг седем четири седем. По-добре е да се оглеждаме, защото онези определено се оглеждат към нас.

— В такъв случай може би не би трябвало да си толкова подозрителна.

— Ченгетата са точно такива. Подозрителни.

— Да бе. Все едно да гониш хлебарки. От един ъгъл на друг, докато накрая се озоваваш в изходно положение. Защо ме домъкна тук?

— Точно такова впечатление искам да оставя — все едно гоня хлебарки. Искам да мислят, че се занимавам с дребни крадци. Работници, монтажисти, изпълнители — всички боклуци, които крадат метал от строежите. Понякога скрап, но по-често не. Носиш го тук, никой не се интересува кой си, не задава въпроси, плаща се в брой, ужилените нямат представа какво става. Напомни ми никога да не ремонтирам или строя къща.

— Щом идваш редовно тук, за какво ти трябваше джипиес?

— Имам ужасно чувство за ориентация. Всъщност никакво. — Казва го така, сякаш е истина. — И бих предпочела да си остане между нас.

Уин забелязва някакъв кльощав тип с торбести дрехи и бейзболен каскет да слиза от пикап, натоварен с медни листа за покрив, тръби, очукани водостоци.

— Наричам го дезорганизирана престъпност — казва Стъмп. — За разлика от времето, когато растях в Уотъртаун. Всички се познават, хранят се в един и същи ресторант с останалите от мафията. Някои си спомнят баба ти по Коледа или те черпят сладолед. И каква е истината? Държаха улиците чисти от отрепки. Крадци, изнасилвачи, педофили? Свършват в реката с отрязани глави и ръце.

Кльощавият тип се оказва жена.

— Организираната престъпност е добро нещо — продължава Стъмп. — Те поне имаха правила, не се занимаваха с побой на старици, разбиване на коли, грабежи по домовете, задиряне на деца, не ти пускаха куршум в главата заради портфейла ти. Или просто ей така.

Кльощавата бута празна количка към пикапа си.

— Мед. В момента върви около осем хилядарки за тон на китайския черен пазар. — Стъмп внезапно сменя темата и поглежда в посоката, в която гледа Уин. — Започваш ли да разбираш защо те доведох тук?

— Парцалената Ан — отвръща той. — Или както там се казва в действителност.

Жената пълни количката с медни отпадъци.

— Суперкрадецът — казва Стъмп.

— Тая повредената? — невярващо възкликва Уин.

— О, тя си е крадла, и още как. Но не гоня нея. Искам онзи, който прави по-големите удари. Дето обира от къщите тръби, водостоци, покриви. Дето изтръгва километри жица от далекопроводи, от строежи, от камионите на телефонните компании. Възможно е истинската му работа да са наркотиците — купува с парите оксикодон и го препродава на улицата. Върви по долар за милиграм. Дрогата води до други престъпления и в крайна сметка — до насилие. В това число и до убийство.

— И си мислиш, че твоят суперкрадец снася откраднатата мед тук.

— Да, някъде тук. Имаш предвид този чудесен пункт ли? Може да е един от многото.

Уин продължава да гледа Парцалената Ан.

— Значи ти е информатор.

— Загря най-после — отвръща Стъмп.

Парцалената Ан бута количката. Държи се съвсем свойски, сякаш цял живот е живяла в опасния свят на складовете за скрап в Челси.

— Какво те кара да мислиш, че големите удари са работа на един и същи човек? — пита Уин.

— Сходствата в детайлите при повечето случаи. Смятам, че прави снимки. Намираме апарати-еднодневки, винаги една и съща марка. Соло Хаш-две-О. Водонепроницаеми, със светкавица, вървят по шестнайсет долара по магазините — стига да ги намериш. А по интернет можеш да ги купиш за шест-седем. Оставя ги на място.

Братъл Стрийт. Вандализмът, липсващите медни улуци и водостоци, изтръгнатите тръби и фотоапаратът „Соло Н20“ в кухнята на къща, в която Уин е открил улики, вероятно оставени нарочно, улики, които биха могли да доведат до него. Едва не разказва на Стъмп за откраднатия сак, но се сдържа. Откъде да е сигурен кой каква игра играе? Попаднал е в паяжина, а паякът в центъра е не друг, а Ламонт.

— Има ли отпечатъци по фотоапаратите?

— Не. Обичайните реагенти не разкриват нищо, лепилото също не показва отпечатъци по опаковката. Но това, че не виждаш отпечатъка, не означава, че го няма. Може би лабораториите ще изкарат повече късмет, там със сигурност имат по-модерни инструменти от моите. Стига да се заемат.

Едва не я запитва дали е чувала за дружество с ограничена отговорност на име FOIL, но не посмява. Ламонт е прекарала повече от час в онази изоставена викторианска къща. С кого е била там? Какво е правила?

— Интересно — казва той. — Защо му е на един крадец на мед да снима местопрестъпленията си?

— Първото, за което се сещам, е, че се празни от снимките — отвръща тя.

— Нещо като онзи банков грабител, който сигурно се празни, като оставя една и съща бележка? Като се фука, като показва на всички, че всички обири са дело на един и същи човек, който не е оставил нито един отпечатък, макар че на записите можеш да видиш, че не носи никакви ръкавици?

— Да не намекваш, че е възможно един и същи тип да върши всичко това? Обирите на банките и кражбата на мед? — пита скептично тя.

— Не знам. Но извършителите, които се перчат с престъпленията си и се подиграват на полицията, не са обикновената средностатистическа бира. Така че да имаме две подобни изпълнения в един и същи район и по едно и също време, тоест престъпления, при които се действа по един и същи модел, е крайно необичайно.