— Вбесявам ли те?

— Млъквай и влизай в колата. Познах трошката ти. После ще си я вземеш. Едва ли някой ще си направи труда да я открадне.

Бавно пъплят по велосипедната алея. Тъмните й очила са насочени право напред, облеклото й е небрежно, но това е нарочно търсен ефект. Жълто-кафява блуза — незагащена, торбеста, за да скрие пистолета на хълбока или отзад на кръста й. Джинсите й са широки, меки, избелели на петна и дълги, вероятно за да прикрие кобура на глезена. Най-вероятно на левия. Може пък да е и на десния, няма представа. Нищо не разбира от протези. Погледът му се плъзга по контурите на бедрата й, пита се какви ли упражнения прави, за да поддържа десния си крак мускулест като левия — вероятно някакви упражнения, може би със специално пригодени уреди или пък закача тежести под коляното си. Ако е на нейно място, никога не би оставил бедрото си да атрофира само защото някаква част от крака липсва.

Тя внезапно спира колата, вдига лоста, за да премести седалката максимално назад, и качва десния си крак на таблото.

— На ти — озъбва му се. — Изплакни си очите. Повръща ми се от зле прикритото ти воайорство.

— Страхотни маратонки — казва той. — „ЛОВА“, дебели подметки, поемащи вибрацията, изумителна стабилност. Ако не беше ръбът на протезата непосредствено над коляното ти — вижда се през джинсите ти, между другото, но само защото кракът ти е сгънат и вдигнат във въздуха, — нямаше изобщо да разбера, че я имаш. Не съм единственият с този проблем. Любопитен съм, това да. Но не съм воайор.

— Пропускаш манипулатор. Защото си точно такъв — проклет манипулатор, на който му дай да обикаля дизайнерски ателиета и да прелиства каталози за мъжка мода. Защото ти пука единствено за външността ти. Нищо чудно. Защото ти си само това. Външност. Не знам какво си намислил, но това не е начинът да го започнеш. Първо, трябваше да се срещнеш с шерифа в десет. Така че вече показваш неуважението си.

— Оставих съобщение.

— Второ, не ми харесва да се забъркваш с хора, които не ти влизат в работата.

— Какви хора?

— Дамата, която подлъга да се срещне с теб в парка.

— Никого не съм подлъгвал. Късно снощи е оставила бележка у нас. С подпис „Парцалената Ан“. Тя ми определи среща на площадката днес сутринта.

Едва след като го казва, осъзнава колко нелепо звучи всичко това.

— Стой настрана от нея.

— Мислех си, че е просто някаква откачалка от местен приют. А изведнъж се оказва, че двете поддържате отношения.

— Пет пари не давам какво си мислиш.

— Как разбра, че имам среща с нея?

Стъмп дърпа седалката си напред и подкарва.

— Знаеш ли какво? — казва той. — Не смятам да търпя това. Обърни и ме остави при колата ми.

— Късно е. Получи своето. Ще ти се наложи днес да прекараш известно време с мен. И може би накрая ще се вслушаш в препоръката ми да се разкараш от Уотъртаун и да се върнеш към обичайната си работа.

— А, преди да съм забравил. Снощи ме обраха. — Няма намерение да споменава Нана и че всъщност тя е била обраната, а не той. — А сега откривам, че някаква фръцла, облечена като парцалена кукла, лъже за мен. А после изневиделица се появяваш ти вместо нея.

— Какъв обир? — Стъмп за момент забравя резкия тон. — Да не са влезли в апартамента ти?

— Не. В шибания Уотъргейт.

— Какво са откраднали?

— Някои лични вещи.

— По-точно?

— По-точно няма да ти давам никакви подробности за момента, защото не вярвам на никого. В това число и на теб.

Мълчание. Завиват по Арлингтън, после по Бим, след което отбиват на закътания паркинг на Уотъртаун Мол и Стъмп намира място между два джипа.

— Обири на коли — казва тя, сякаш предишният им разговор не се е състоял. — Копелетата връзват магнити и ги прокарват по вратата, за да вдигнат лостчето на ключалката. Или пробиват дупка в топка за тенис, удрят я рязко в ключалката и сгъстеният въздух я отключва. Естествено, големият хит сега са преносимите навигационни системи.

Отваря жабката и измъква един Маджелан Маестро 4040 със счупен залепващ се диск. Пъха зарядното в запалката и увива кордата около огледалото. Сакатият джипиес се люлее като мъхната играчка.

— Хората са достатъчно тъпи да ги оставят в колите си, пред очите на всички. Аз самата бях достатъчно тъпа да оставя това в моята кола, която се използва и от други ченгета, когато не съм на смяна. Предполагам, че е малко по-различно от онова, с което си свикнал ти, нали? Лъскави лимузини с вградени джипиеси, мобилни телефони без ограничени минути. Знаеш ли какво става, когато ми свършат минутите? Трябва сама да си плащам сметката. И забрави за личната служебната кола.

— Ако имах лична служебна кола, мислиш ли, че щях да карам онази трошка, както благоволи да я опишеш?

— Тя всъщност чия е? Не отива на дизайнерските ти костюми и златния часовник.

Той не отговаря.

— Виждаш ли възрастната жена, която отключва колата си? — продължава Стъмп. — Бих могла да я просна на паважа и да преровя джобовете й, преди да си успял да мигнеш. За нея това сигурно ще е най-лошото нещо, случило се през живота й. А големите клечки като теб сигурно няма да си направят труда дори да докладват за случая.

— Явно не ме познаваш.

— Познавам те много добре, защото знам какво направи преди малко. — Тъмните стъкла на очилата й се обръщат към него. — По-лош си, отколкото предполагах. Какво ще правиш сега? Ще обикаляш лудниците, докато я намериш, за да я уплашиш до смърт ли?

— Казах ти вече. Тя сама…

— Може и тя да е. След като си я следил, изкарал си й акъла, възползвал си се от умственото й състояние.

Враждебността на Стъмп става все по-неубедителна. Уин не е сигурен защо, но усеща, че тя преиграва и че не е особено умела актриса.

— Коя е тя? И какво ще кажеш за тази шарада с Парцалената Ан?

— Тя е такава, каквато има нужда да бъде. Може би го вярва, може би не. Кой знае? Няма значение.

— Има значение. Има разлика между това да си смахнат и ексцентричен.

Той гледа купувачите, които се връщат към колите си. Не вижда нито един крадец на джипиеси.

— Твърди, че си я заплашвал — отговаря Стъмп. — Казва, че си й казал, че ако не дойде сутринта в парка, ще се погрижиш да я прибират всеки път, когато излезе навън.

— Даде ли ти някакво разумно обяснение защо бих могъл да я заплашвам?

— Искал си секс.

— Ако си повярвала на това, май ти си смахнатата.

— Защо? Защото тип като теб може да получи каквото си поиска, така че защо да не пожелае непривлекателна непозната като нея?

— Стига, Стъмп. Ако си ме проучила толкова подробно, колкото твърдиш, много добре знаеш, че нямам подобна репутация.

— Май не знаеш какво говорят хората за теб, нито си чувал предположенията.

— Хората казват какви ли не неща за мен. Какво по-точно имаш предвид?

— Онова, което се е случило в действителност в спалнята на Ламонт онази нощ.

Той изгубва дар слово, не може да повярва на думите й.

— Откъде да знам кое е истина? — казва Стъмп.

— Не ме предизвиквай — тихо отвръща той.

— Просто ти казвам, хората говорят. Навсякъде. Някои — особено ченгета — мислят, че си бил в дома на Ламонт, когато онзи е нахълтал вътре. И по-точно, бил си в спалнята й. И още по-точно, можел си да я защитиш, без да го убиваш, но така би рискувал разкриването на вашата малка мръсна тайна.

— Откарай ме при колата ми.

— Имам право да знам дали вие двамата сте…

— Нямаш право на нищо.

— Ако трябва да изпитвам някакво уважение към теб…

— Може би няма да е зле да помислиш за моето уважение към теб.

— Трябва да знам истината.

— И какво, ако е имало нещо? Е? Тя е сама. Аз също. И двамата сме зрели хора.

— Признание. Благодаря — отвръща студено тя.

— Защо това е толкова важно за теб? — пита я той.

— Защото означава, че живееш в лъжи, че си най-обикновен измамник, шарлатанин. Спиш с шефката си и това обяснява защо те праща в Уотъртаун. Явно е замислила нещо за теб. Особено ако продължаваш да спиш с нея. Което по всяка вероятност е точно така. Не се нуждая от хора като теб.