Ламонт. Този неин поглед. Неподвижен като на котка.

— Неподходящата забележка намеквала, че мафиотът и Дж. Едгар Хувър правели тройка с още един високопоставен служител на ФБР. Впрочем, подобни неща са ставали и преди това. Но в конкретния случай въпросният бос — съседът на Джейни — пратил мутрите си в жилището на съдебния заседател, те го отвлекли и го домъкнали в дома на шефа си. Целта била не толкова да го убеди да размисли, колкото да си отмъсти. Заседателят е убит. Тялото му изчезва в багажника на кола и вече никой не го вижда. Това се знае от по-късни съдебни дела, показания на свидетели, информатори и тъй нататък.

— И с какво е свързано всичко това?

— Свързано е с факта, че според бележките и различните доклади, на които попаднах, през въпросната вечер, втори април, Джейни и приятелят й са били чути да се карат в апартамента й. Караницата продължила навън и в крайна сметка Лони ядосано си заминал с колата.

— Май съм нещо тъпа — казва Ламонт.

— Моник, тя си е била вкъщи, когато съдебният заседател е бил убит от другата страна на проклетата улица и напъхан в багажника. И не е била сляпа. И всеки, който я е познавал, е знаел това. Сигурно никога няма да разберем какво точно е станало, но напълно е възможно на сутринта на четвърти април да я е посетил някой от мафиотите. Може би съсед, някой, когото е познавала. Отваря вратата — и това е. Убита, всичко е инсценирано да прилича на изнасилване, убийство и обир. Без да знае, че е част от сценария, Лони пристига, влиза в апартамента й, прави ужасното откритие и звъни в полицията. Бум. Мафиотите пристигат, спипват го и с него е свършено.

— Защо?

— Защото вероятно е видял същото като Джейни на втори април. Бил е пречка. Или изкупителна жертва. Направили са го да изглежда, сякаш той я е убил и е избягал, а след това случайно го блъска кола. Проблемът е, че не е бил блъснат. А прегазен. Как е станало това? Да не би да е припаднал, докато е пресичал улицата в малките часове след убийството на Джейни?

— Пиян?

— Пробите за наркотици и алкохол са отрицателни. Добър замисъл. Смъртта й намира обяснение. Неговата — също. Точка.

— Точка? Това ли е всичко?

— Това е. Колкото до твоята теория за Бостънския удушвач — забрави, колкото и да ти се къса сърцето. По-добре се обади на губернатора. И на Скотланд Ярд. Свикай пресконференция. Защото журналистите вече разтръбиха за международното ти разследване чак до луната. И Англия няма нищо общо с това, освен че е изгубила една добра млада жена заради някакви мафиотски боклуци, случайно оказали се нейни съседи, докато се наслаждавала на едногодишния си престой в Щатите. По-добре е щяло да бъде наистина да е била сляпа.

— И това така и не било установено при разследването, така ли? Че всъщност не е била сляпа? — пита Ламонт.

— Хората приемат едно или друго. Може би никой не я е питал, не им е пукало или са решили, че няма значение. Да не забравяме и момента с потулването. Полицията явно е действала заедно с мафията — по всичко си личи.

— Ако не е била сляпа, защо й е било да работи с тях, по дяволите? — пита Ламонт.

— Приемам, че имаш предвид със слепите.

— Защо? Щом самата тя не е била?

— Имала е заболяване, което й е причинявало страдания всеки ден. Променило е живота й. Ограничило я е в известен смисъл. Карало я е да полага повече усилия и я е направило по-храбра. Чудеса и докосването на Мидас. Нищо не подействало. Защо да не я е грижа за болката и страданията на другите?

— Не си е заслужавало. Определено — казва Ламонт. — Все пак историята е страхотна. Всичко зависи от това как се представи. Нека не бъдем сдържани. По-добре да се оповести не с комюнике или на пресконференции, на които и без това никой не вярва. Особено напоследък. — Усмихва се, понеже й хрумва блестяща идея. — А от някой колежански репортер.

— Майтапиш се.

— Идеално. Изобщо не се майтапя — казва тя, става и грабва куфарчето си. — И то не от мен, а от теб. Искам да се свържеш с Кал Трад.

— Нима ще оповестиш такава история в шибания „Кримсън“? В някакво си студентско вестниче?

— Той участваше в разследването, работеше с теб, с нас, а историята е страхотна. Превръща се в история за история. Точно от нещата, които хората харесват, особено при сегашната мода „всеки е журналист, всеки е звезда в собствения си филм“. Риалити ТВ, Ютуб. Обикновеният Джо спасява света. Да, точно така. И, естествено, големите медии ще поемат историята, ще я разгласят навсякъде и всички ще са щастливи.

Уин излиза след нея, вади айфона от колана си, спомня си за листа в портфейла си. Вади го, разгъва го, набира телефонния номер на Кал и забелязва нещо тъкмо докато вратата на асансьора се затваря и той отнася Ламонт към първия етаж на съда и колата й. Вдига белия лист хартия, накланя го на една страна, на друга, едва различава отпечатаните букви, съвсем слабите сенки под номера, изписан с грижливия почерк на Кал.

Едно Ж, по-нататък АТ и нещо, което прилича на А, следвано от възклицателен знак. Изтичва обратно в офиса си, грабва лист принтерна хартия и молив. Спомня си разговора със Стъмп в мобилната лаборатория, как изучаваха бележката, използвана при последния банков обир. Същата като онези от предишните три обира. Написана с печатни букви с молив върху бял лист десет на петнайсет сантиметра. Уин взема линийка, начертава правоъгълник със същите размери — точно толкова, колкото е и хартийката, дадена му от Кал. Подравнява отпечатаните букви с онова, което помни за бележката от банковия обир.

СЛОЖИ ПАРИТЕ ОТ КАСАТА В ТОРБАТА.

ВЕДНАГА! ВЪОРЪЖЕН СЪМ.

Образът от охранителната камера. Крадецът е горе-долу с ръста на Кал, но изглежда по-тежък. Няма проблем. Слагаш няколко чифта дрехи под торбестото яке. По-тъмна кожа. Тъмна коса. Могат да се постигнат по милион начини. Включително и с грим — това е най-старият трик от учебниците, при това се измива за нула време. Бърза справка с Националния център за криминална информация, НЦКИ, Кал Трад. Датата на раждането му и отсъствието на криминално досие обясняват защо няма регистрирани ДНК отпечатъци — не че е оставял такива, освен може би онзи меден отпечатък върху фотоапарата, на който реагира луминолът, сякаш отпечатъкът е от кръв.

Банкови обири и кражби на мед в целия район. Без Кеймбридж, където учи Кал. И Бостън, откъдето е.

Уин опитва да се свърже с Ламонт и още при първото позвъняване повикването се прехвърля на гласовата поща. Или говори, или е изключила телефона си. Набира номера на Стъмп. Същият резултат. Не оставя съобщение на нито една, излиза тичешком от съда, яхва мотора и дава газ към Кеймбридж. Лекият дъжд шиба лицето му и прави настилката хлъзгава.

Колата на Ламонт е паркирана на алеята на викторианската съборетина на Братъл Стрийт. Цари пълен мрак, не се вижда жива душа.

Уин докосва гюрука на мерцедеса й. Топъл е, чува се тихото пукане, типично за току-що изключените двигатели. Той заобикаля къщата, скрива се от евентуални погледи, чака, слуша. Нищо. Минават минути. Всички прозорци са тъмни, обстановката няма нищо общо с онази свещ, която бе взел от стаята с дюшека и виното. Тук става нещо друго, може да го види, като поглежда през прозореца, който е счупил онази нощ. Панелът на алармата е мъртъв, зелената светлина е угаснала. Обикаля, оглежда се за прерязани кабели, за какъвто и да било знак, че може да има проблеми с електричеството. Нищо. Връща се при задната врата.

Отключена е и той я отваря, чува стъпки по дървения паркет. Нетърпеливото щракане на електрически ключове. Някой върви от стая в стая. И щрака ключовете. Уин затваря вратата — шумно, за да може другият — а това е Ламонт, сигурен е — да разбере, че има посетител.

Стъпките се насочват към него, чува се гласът на Ламонт.

— Кал?

Уин тръгва напред.

— Кал? — отново повиква тя. — Няма никакво осветление. Какво е станало? Къде си?

Някакъв ключ прещраква два пъти в стаята след кухнята — може би в някогашната трапезария. Уин включва тактическото си фенерче и насочва лъча му настрани, за да не я заслепи.