Габриел мушна писмото в джоба на ризата си. Картър със сигурност не бе изминал целия този път до Йерусалим, за да вземе паспорта и да предаде писмото, но изглежда, не бързаше да подхване разговор за истинския повод на посещението си. Сега четеше вестника си. Сгъна го на четири и го подаде на Алон.

— Виждаш ли това? — попита той, като почука с пръст заглавието.

Беше статия за новия паметник на мястото за екзекуции във Владимирска област. Макар че бе малък и скромен, той вече бе привлякъл десет хиляди посетители за голямо огорчение на Кремъл. Много от посетителите бяха роднини на убитите там, но повечето бяха обикновени руснаци, които идваха да видят нещо от тъмното им минало. След откриването на паметника репутацията на Сталин рязко бе спаднала, както и тази на настоящия режим. В действителност все повече руснаци започваха да изразяват своето недоволство. Репортерът на „Хералд Трибюн“ се питаше дали руснаците ще бъдат толкова склонни да приемат едно авторитарно бъдеще, ако говорят по-открито за тоталитарното си минало. Габриел не беше сигурен. Той си спомни нещо, което Олга Сухова му бе казала веднъж, докато се разхождаха из Новодевичето гробище. Руснаците никога не бяха имали истинска демокрация и вероятно никога нямаше да имат.

— Тук пише, че руският президент още не го е посетил.

— Той е много зает човек — вметна Картър.

— Мислиш ли, че съжалява за решението си да го направи публично достояние?

— Боя се, че той нямаше избор. Ние се договорихме да запазим в тайна всичко около аферата и да прикрием смъртта на Григорий с тази нелепа история за самоубийство. Обаче гробовете не бяха част от сделката. Всъщност казахме недвусмислено на Кремъл, че ако не кажат истината на руския народ, ние ще го направим вместо тях.

Алон сгъна вестника и понечи да го върне на Картър.

— Виж материала под статията.

Той бе за нова поредица от кръвопролития в Конго, при които бяха загинали повече от сто хиляди души. Материалът бе придружен със снимка на обезумяла майка, която държеше тялото на убитото си дете.

— Познай кой помага да се раздухва огъня? — попита Ейдриън.

— Иван?

Картър кимна утвърдително.

— Миналия месец той достави там два самолетни товара с оръжие. Картечници, ръчни противотанкови гранатомети, автомати АК-47 и няколко милиона патрони. И какво, мислиш, каза руският президент, когато го помолихме да се намеси?

— Кой Иван?

— Нещо от този род. Ясно е, че никакво ухажване или сладки приказки няма да убедят Кремъл да спре операциите на Харков. Ако искаме да го извадим от бизнеса, трябва да го направим сами.

— Докато е в Русия, той е недосегаем.

— Така е, но само докато стои в Русия. Обаче, ако я напусне…

— Няма да го направи, Ейдриън. Не и докато е в червения списък на Интерпол.

— Друг човек би се замислил, но Иван е импулсивен. — Картър подпря брадичка на дланите си и се загледа в стените на Стария град. — По наши сметки това лято ти и екипът ти убихте единадесет руснаци в Европа. Чудим се дали бихте проявили интерес към още една цел.

Сърцето на Габриел се разтуптя. Следващите му думи бяха изречени много по-спокойно, отколкото се чувстваше:

— Къде отива той?

Картър му каза.

— Там няма ли още съдебно преследване срещу него?

— Според Лангли, въпросната страна няма реално желание да го преследва.

— Защо?

— По политически причини, разбира се. И заради петрола. Тази страна иска да подобри връзките си с Москва. Тя смята, че арестуването и даването под съд на личен приятел на руския президент ще доведе до ответни мерки от страна на Кремъл.

— Разузнавателната служба на въпросната страна знае ли, че Харков се е запътил към тях?

— Имайки предвид нашата загриженост за тяхната политика, решихме да не уведомяваме шпионите им. А и това би затруднило реализирането на другите ни възможности.

— Какви други възможности?

— Струва ми се, че имаме три.

— Коя е първата?

— Да го оставим да се наслаждава на своята почивка и да забравим за това.

— Лоша идея. А втората възможност?

— Да го арестуваме ние и да го съдим на американска територия.

— Твърде сложно е. Освен това ще предизвика криза в отношенията между Съединените щати и важен европейски съюзник.

— И ние така си помислихме. Всъщност смятаме, че няма да можем да действаме на територията на въпросната страна. — Картър замълча, после добави: — Което ни отвежда до третата възможност.

— Която е?

— Кахол ве’лаван.

— Колко сигурни сте, че Иван ще бъде там?

Картър му подаде досието.

— Абсолютно сигурни сме.

Напълно подходящо наречена „Беля“, яхтата — петдесет и четири метрова разкошна лодка, американска изработка, с бахамска регистрация — бе собственост и се управляваше от някой си Максим Симонов, по-известен като Лудия Максим, който бе цар на доходоносната руска никелова промишленост, приятел и другар от детинство на руския президент и бивш гост на Вила Солей — празния сега палат на Иван Харков край морето в Сен Тропе. Въпреки че притежаваше вила на стойност двайсет милиона долара на Коста дел Сол в Испания, Максим предпочиташе уединението и мобилността на своята яхта. Той бе обиколил Северноафриканското крайбрежие през юни, а юли бе прекарал в Гърция, придвижвайки се от остров на остров. На финалния етап от екскурзията Максим бе наредил на екипажа си да се отклони за кратко към турския бряг и там сутринта на девети август бе качил на борда още двама пътници: як мъж на име Алексей Буданов и неговата очарователна млада съпруга Зоя. Макар и без деца, двойката имаше огромно количество багаж — всъщност той бе толкова много, че поискаха втора каюта само за склад. Лудия Максим, изглежда, нямаше нищо против. Приятелите му бяха преживели ужасна година. И Максим — щедра душа, ако някога изобщо бе имал такава — се бе нагърбил да се погрижи поне да изкарат истинска лятна почивка.

Домакинът бе спечелил прозвището си не заради находчивостта си в бизнеса, а заради начина си да се забавлява. Неговите партита бяха пословично разюздани и рядко завършваха без насилие и арести. Всъщност преди няколко години Максим бе задържан за кратко заради — както се твърдеше — пълен самолет с руски проститутки, които бе докарал, за да забавляват гостите му в неговия замък край Париж. По-късно френската полиция се съгласи да свали всички обвинения, след като милиардерът успя да ги убеди, че девойките са част от трупа за модерен балет. Скандалният, но малко комичен случай не навреди по никакъв начин на неговата репутация в родината му. В действителност руските вестници го приветстваха като прекрасен пример за Новия руски човек. Лудия Максим имаше пари и не се притесняваше да парадира с тях — дори и това да означаваше да си има от време на време неприятности с френската полиция.

В морето темпото на неговите гуляи не намаля. Ако не друго, освободени от ограниченията на натрапчивите власти и оплакванията на съседите, те станаха още по-разюздани. Това лято вече бе имало много паметни пиянски вечери, но с идването на Алексей и Зоя бяха достигнати нови висоти. Обслужвана от тридесет души екипаж, компанията му бе прекарала плаването през Средиземно море в ядене, пиене и разврат, преди най-сетне да пристигне в легендарното Старо пристанище на Сен Тропе на двадесети август следобед. Макар и изтощени и още махмурлии от приключенията от предишната вечер, пасажерите веднага се качиха на лодките на „Беля“ и се отправиха към брега. Всичките, освен мъжа, познат като Алексей Буданов, който остана на кърмата, облегнал ръце на парапета, и се загледа в Сен Тропе, сякаш той бе забранен за него град. И макар че господин Буданов не го знаеше, той бе наблюдаван от един мъж, който стоеше в подножието на фара в края на кея Етиен д’Орв.

Мъжът носеше жълтеникавокафяви къси панталони, бял пуловер, шапка „идиотка“ и слънчеви очила. Няколко месеца по-рано в една брезова гора край Москва господин Буданов се бе опитал да убие неговата съпруга. Сега мъжът планираше да убие господин Буданов. Но за тази цел се нуждаеше от едно нещо: той да напусне яхтата. Мъжът бе убеден, че господин Буданов няма да остане дълго на нея. Руснакът бе пристрастен към парите, жените и Сен Тропе. Френският курорт бе сцената на неговото поражение и пак той щеше да бъде декорът за неговата смърт. Средният на ръст мъж бе сигурен в това. Той просто трябваше да бъде търпелив. Трябваше да остави господин Буданов да дойде при него. И тогава щеше да го застреля.