— Предвид факта, че е най-непопулярният британски премиер за последните трийсет години, се държи доста добре. И за разнообразие успяхме да му съобщим малко добри новини.

— За какво?

— Познай.

— Хайде, Греъм. — Габриел погледна към фасадата на абатството. — Ние двамата имаме общи спомени.

За момент Сиймор не каза нищо.

— Ужасен кървав ден, нали? Не съм сигурен дали някога ще мога да изтрия от ума си картината, когато ти…

— Спомням си я, Греъм. Бях там.

Сиймор подпъхна краищата на вълнения си шал под ревера на палтото си.

— Докато говорим, служители от лондонската полиция провеждат акции в Източен Лондон.

— В Източен Лондон? Предполагам, че не арестуват руснаци.

— Група на Ал Кайда, която наблюдаваме от известно време. Те са реалното нещо. Бяха на последния етап от планираните атентати над няколко финансови и туристически цели. Човешките жертви щяха да бъдат значителни.

— Кога ще оповестите арестите?

— Министър-председателят има намерение да направи публично изявление по-късно тази вечер, точно в „Новини в десет“. Съветниците му се надяват на така необходимия по-висок рейтинг в проучванията на общественото мнение. — Сиймор се надигна. — Трябва да се връщам в Темс Хаус. Повърви с мен.

Двамата мъже се изправиха едновременно и тръгнаха през площада към сградата на Парламента. Бяха контрастна двойка. Габриел бе облечен с джинси и кожено яке, Сиймор — с шит по поръчка костюм и палто.

— Моите почитания, Габриел. По твоя препоръка се поровихме малко повече и открихме някои нови записи от системата за видеонаблюдение на околните улици. Двойката, която прекоси моста на Уестборн Теръс Роуд в шест часа и три минути, се е качила в кола, чакаща в една тиха улица. Автомобилът ги е откарал до Еджуеър Роуд, където е слязла само жената. По пътя тя е сменила палтото си. — Сиймор хвърли изпълнен с възхищение поглед към Алон. — Може ли да попитам какво те накара да я заподозреш?

— Чадърът й.

— Но тя няма такъв.

— Именно. Тогава валеше слаб дъжд, но жената не носеше чадър. Нужно е било ръцете й да са свободни. — Габриел изгледа косо събеседника си. — Хора като мен не носят чадър, Греъм.

— Имаш предвид — убийците?

Алон не му отговори директно.

— Ако Григорий не се бе качил в колата по собствено желание, жената вероятно е щяла да го убие на място. Предполагам, че той е решил да поеме риска. По-добре да си липсващ, отколкото мъртъв дезертьор.

— Какво друго забеляза в нея?

— Не си е направила труда да смени обувките си. Предполагам, че не е имала време.

— Какво ли не бих направил да имам очите ти.

— Това е професионална деформация.

— На чия професия?

Габриел само се усмихна. Бяха стигнали до южния край на Парламента и сега вървяха край парка Виктория Тауър. Пред тях се извисяваше мрачната сива фасада на Темс Хаус. Сиймор като че ли внезапно загуби интерес да се върне бързо в своя офис.

— Твоето откритие ме изправя пред очевидна дилема. Ако го направя достояние на моя генерален директор, това ще предизвика война в Службата за сигурност. Мен пък ще ме обявят за еретик. А ти знаеш как се постъпва с еретиците.

— Не искам да казваш нищо, Греъм. — Габриел замълча за миг, после добави: — Не и преди да съм говорил с Олга.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Генералният директор ще набучи главата ми на кол, ако узнае колко голям достъп вече съм ти дал. Твоето участие в тази история приключи. Всъщност, ако побързаш, можеш да си опаковаш багажа и да хванеш последния „Евростар“ за Париж. Той тръгва точно в 19,39 часа.

— Трябва да говоря с нея, Греъм. Само за няколко минути.

Сиймор спря да върви и се загледа в светещите прозорци на последния етаж на Темс Хаус.

— Защо ли съм сигурен, че ще съжалявам за това? — Той се обърна към Алон: — Разполагаш с двайсет и четири часа. После искам да напуснеш страната.

Габриел направи с пръст кръстен знак над сърцето си.

— Тя се крие в Оксфорд, от другата страна на моста Магдален. На Ректъри Роуд № 24. Представя се с името Марина Чесникова. Намерихме й работа като преподавател по руски език на студентите в университета.

— Каква е сигурността й?

— Като на Григорий. Ползваше охрана през първите няколко месеца, после ни помоли да я махнем. Има надзорник и ежедневна проверка по телефона. Подслушваме телефонните й разговори и от време на време я следим, за да се уверим, че не е под нечие наблюдение и че се държи естествено.

— Ще съм ти благодарен, ако утре не я следите. Нито мен.

— Ти дори не си тук. Колкото до госпожица Чесникова, ще й кажа да те очаква. Не ме разочаровай. — Той потупа напомнящо Габриел по рамото и тръгна сам по Хорсфери Роуд.

— Каква е била колата?

Сиймор се обърна.

— Коя кола?

— Която е откарала жената от Мейда Вейл до Еджуеър Роуд.

— „Воксхол Инсигния“.

— Цвят?

— Мисля, че го наричат тъмносин металик.

— Хечбек?

— Всъщност е седан. И не забравяй. Искам утре вечер да се качиш на последния влак за Париж.

— В седем часа и тридесет и девет минути. Нито минута по-късно.

Вятърът задуха от северозапад, премина над Вейл Ившам и се спусна по склоновете на Котсуолд Хилс. Профуча край магазините на Корнмаркет Стрийт, завъртя се из вътрешния двор на „Църквата на Христос“ и обсади флотилията от плоскодънни лодки, завързани под моста Магдален. Габриел се спря да погледа този емблематичен образ на една Англия, която отдавна бе умряла, после тръгна през кръговото движение към Каули Роуд.

От последното си посещение помнеше, че Оксфорд не е само един град, а два: академичната цитадела от построени от варовик колежи и кули на западния бряг на река Черуел и тухленият индустриален град на изток. Точно в квартала Каули младият производител на велосипеди Уилям Морис бе построил първата си автомобилна фабрика през 1913 година, превръщайки веднага Оксфорд във важен център на британското манифактурно производство. Въпреки че районът бе останал верен на наследството си от английската работническа класа, той бе преобразен в бохемски квартал с колоритни магазини, кафенета и нощни клубове. Студенти и преподаватели от университета живееха на квартира в тесните къщи редом с имигранти от Пакистан, Китай, Карибите и Африка. Кварталът подслоняваше и значително население от новопристигнали имигранти от бившите комунистически страни на Източна Европа. И наистина, докато минаваше край един зеленчуков магазин, Алон чу две жени, които спореха на руски, докато си избираха от купчина домати.

На ъгъла на Джун Стрийт възрастна жена полагаше напълно безплодни усилия да помете предния двор на Методистката църква, а краищата на шала й се развяваха като знамена на вятъра. До входа имаше синьо-бяла табела, на която пишеше: „Земята е на Бог: тя е наша, за да й се радваме, наша е, за да я обработваме и защитаваме“. Габриел стигна до следващата пресечка и зави по Ректъри Роуд.

Улицата се спускаше рязко и завиваше наляво дотолкова, че не можеше да се види другият й край. Алон мина по цялото й протежение, търсейки признаци дали не е следен. Като не откри такива, той се върна до къщата с номер 24. Край тротоара имаше ниска тухлена стена, във фугите на която бяха поникнали бурени. Зад стената на малък участък земя, настлан с бял чакъл, имаше голям зелен контейнер за боклук. На него бе подпрян велосипед, на който липсваше предното колело, а седалката му бе покрита с найлонова пазарска торбичка. Пътеката бе дълга около метър. Тя водеше до олющена дървена врата в дъното на ниша. Очевидно звънецът не работеше, защото нищо не се случи, когато Габриел натисна с палец бутона му. Той почука енергично три пъти и чу във фоайето потропването на дамски токчета, а после и женски глас, който попита на английски с изразен руски акцент:

— Кой е?

— Натан Голани. Седяхме един до друг на една вечеря миналото лято в резиденцията на израелското посолство. Поговорихме малко на терасата, когато излязохте да изпушите една цигара. Казахте ми, че руснаците не могат да живеят като нормални хора и никога няма да могат.