— И вие се съгласихте да отидете? — попита Ели.

— Съгласих се да направя кратко посещение, но нищо повече.

— И тогава?

— Говорихме за пътуването. Той каза, че заради положението на Григорий трябвало много да се внимава. Иначе било възможно руските власти да не ми разрешат да напусна страната. Каза ми да не говоря за това на никого. Че той ще се свърже с мен, когато дойде време за тръгване. После ме откара до нас. Не си направи труда да ме пита за адреса. Вече го знаеше.

— Казахте ли на някого?

— На никого.

— Той кога се свърза отново с вас?

— На девети януари, когато си тръгвах от работа. Един мъж се приближи до мен на улица „Тверская“ и ми каза, като се прибера вкъщи, да погледна в гардероба в спалнята. Там имаше куфари и дамска чанта. Куфарите бяха пълни с изрядно сгънати дрехи — всичките с моя размер. Дамската чанта съдържаше обичайния асортимент от неща, но в нея имаше и руски паспорт, самолетни билети до Лондон и портмоне, пълно с кредитни карти и пари в брой. Имаше и списък с инструкции, който трябваше да изгоря, след като го прочета.

— И трябваше да тръгнете на следващия ден?

— Точно така.

— Разкажете ми за паспорта.

— Снимката беше моя, но името беше фалшиво.

— Какво беше то?

— Наталия Примакова.

— Чудесно име — каза Лавон.

— Да — отвърна Ирина. — И на мен ми хареса.

Онази нощ тя не могла да мигне. Дори не се и опитала. Била много нервна. Твърде развълнувана. И — да, може би твърде изплашена. Обикаляла из стаите на малкия апартамент, който някога деляла с Григорий, и се мъчела да запомни и най-тривиалните неща, сякаш можела никога повече да не ги види. В нарушение на стриктните инструкции на Анатолий Ирина позвънила на майка си — семейна традиция преди пътуване от какъвто и да е характер, и пъхнала няколко лични вещи в куфарите на Наталия Примакова. Връзка пожълтели писма. Медальон със снимка на баба й. Златно кръстче, което майка й била дала след падането на комунизма. И накрая — венчалната си халка.

— Мислили сте, че напускате Русия завинаги?

— Позволих си да обмисля тази възможност.

— Спомняте ли си номера на полета ви?

— Полет 247 на „Аерофлот“, заминаващ в 14,35 часа и пристигащ на лондонското летище Хийтроу в 15,40 часа.

— Много впечатляващо.

— С това си изкарвам прехраната.

— В колко часа напуснахте апартамента си?

— В десет часа сутринта. Трафикът в Москва е ужасен по това време на деня, особено на Ленинградски проспект.

— Как пътувахте до летището?

— Те изпратиха кола.

— Имаше ли някакви проблеми с новия ви паспорт?

— Никакви.

— В първа или в икономична класа пътувахте?

— В първа класа.

— Видяхте ли някой познат в самолета?

— Никой.

— А като пристигнахте в Лондон? Някакви проблеми с паспорта ви там?

— Никакви. Когато митническият служител ме попита за повода на посещението ми, отговорих — като турист. Той веднага подпечата паспорта ми и ми пожела приятен престой.

— Какво стана, като стигнахте до залата за пристигащи?

— Видях Анатолий да чака край парапета. — Кратко мълчание, после добави: — Всъщност той ме видя. Първоначално не го познах.

— Очила ли носеше?

— И мека шапка.

— Може ли да опишете настроението му?

— Беше спокоен, много делови. Той взе един от куфарите ми и ме поведе навън. Там чакаше кола.

— Спомняте ли си марката?

— Беше мерцедес.

— Какъв модел?

— Не съм много добра по моделите. Обаче беше голям.

— Цвят?

— Черен, разбира се. Предположих, че е на Виктор. Човек като Виктор Орлов би карал единствено черна кола.

— Какво стана после?

— Той каза, че Григорий чака на безопасно място. Но първо, за моя защита, трябвало да се уверим, че никой не ни следи.

— Каза ли кой смята, че може да ви следи?

— Не, но беше ясно, че има предвид руското разузнаване.

— Разговаря ли с вас?

— Прекара повечето време да говори по телефона.

— Той ли звънеше, или го търсеха?

— И двете.

— На английски или на руски говореше?

— Само на руски, и то на много разговорен език.

— Спирахте ли някъде?

— Само веднъж.

— Спомняте ли си къде?

— Беше тиха улица, недалеч от летището, близо до езеро или някакъв друг водоем. Шофьорът слезе и прави нещо отпред и отзад на колата.

— Дали не е сменял регистрационните номера?

— Не мога да кажа. Тогава вече бе тъмно. Анатолий се държеше така, сякаш нищо не се случваше.

— Случайно да си спомняте часа?

— Не, но след това се насочихме право към центъра на Лондон. Карахме край Хайд Парк, когато телефонът на Анатолий иззвъня. Той каза няколко думи на руски, после погледна към мен и се усмихна. Каза, че е безопасно да се видя с Григорий.

— Какво се случи след това?

— Нещата се развиха бързо. Сложих си малко червило и пооправих косата си. След това зърнах нещо с крайчеца на окото. Движение. — Тя замълча. — В ръката на Анатолий имаше пистолет. Той бе насочен към сърцето ми. Каза да не издавам звук, иначе щял да ме убие.

Ирина потъна в мълчание, сякаш не искаше да продължи. Сетне, след леко побутване с лакът от страна на Лавон, тя отново заговори:

— Колата внезапно спря и Анатолий отвори вратата с другата си ръка. Видях Григорий да стои на тротоара. Видях съпруга си.

— Анатолий каза ли му нещо?

Жената кимна, като примигна, за да прогони сълзите си.

— Спомняте ли си какво?

— Никога няма да забравя думите му. Каза на Григорий да се качи в колата или аз ще бъда мъртва. Съпругът ми естествено се подчини. Нямаше избор.

Ели изчака за момент, за да може тя да се съвземе.

— Григорий каза ли нещо, след като се качи?

— Каза, че ще направи каквото поискат, че няма нужда да ме нараняват или заплашват по какъвто и да е начин. — Още една пауза. — Анатолий му отвърна да си затваря устата. Иначе щял да пръсне мозъка ми навсякъде в колата.

— Григорий говори ли изобщо с вас?

— Само веднъж. Каза ми, че много съжалява.

— Какво стана после?

— Не каза нито дума повече. Почти не ме поглеждаше.

— Колко време бяхте заедно?

— Само няколко минути. Стигнахме до гараж някъде наблизо. Те качиха Григорий отзад в един ван с маркировка. Някаква служба за почистване.

— А вие къде отидохте?

— Анатолий ме заведе в някаква съседна сграда през един подземен проход и се качихме с асансьор до улицата. Наблизо ни чакаше кола. Зад волана седеше жена. Анатолий ми каза да следвам внимателно инструкциите й. Каза също, че ако някога спомена на някого за това, ще бъда убита. После щели да убият майка ми, а след нея — двамата ми братя заедно с децата им.

В трапезарията на вилата настъпи тягостна тишина. Ирина си запали втора цигара, след това, изтощена от силните емоции, разказа безпристрастно останалите подробности от своето изпитание. За дългото пътуване до крайморския град Харич. Безсънната нощ в хотел „Континентал“. Плаването в бурно море до Хук ван Холанд с ферибота „Стена Британика“. Пътуването обратно към дома с полет 418 на „Аерофлот“, обслужван от екипаж на КЛМ — Холандската кралска авиокомпания. Самолетът излетял от Амстердам в осем и четиридесет вечерта и кацнал на летище Шереметево в два часа сутринта.

— Заедно ли пътувахте с жената или поотделно?

— Заедно.

— Тя каза ли ви някакво име?

— Не, но чух стюардесата да я нарича госпожа Громова.

— Какво стана, като пристигнахте в Москва?

— Една кола с шофьор ме откара до апартамента ми. На следващата сутрин отидох на работа, сякаш нищо не се е случило.

— Те свързаха ли се отново с вас?

— Не.

— Имахте ли чувството, че ви следят?

— Ако е било така, не съм ги видяла.

— А когато получихте поканата да присъствате на семинара в Италия, те не направиха ли нещо, за да ви попречат?

Тя поклати отрицателно глава.