Алон прекъсна връзката и си помисли дали да й звънне. Реши, че не е безопасно. Да осъществи контакт със Службата по линия на ЦРУ бе едно, но да се обади на Киара вкъщи или на мобилния й телефон бе съвсем друго нещо. Трябваше да изчака, докато излезе извън охранявания периметър на ЦРУ, за да се свърже с нея. Като остави слушалката, той се замисли над думите, които Елена току-що бе казала. Трябва да забравиш за Григорий. По-добре се съсредоточи върху собствения си живот. Навярно тя беше права. Може би той бе дал обещание, което не можеше да изпълни. Навярно беше време да се прибере у дома и да се грижи за съпругата си. Алон отвори вратата и излезе в коридора. Ед Филдинг го чакаше там, облегнат на стената.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Имаш ли желание за едно пътуване?

— Докъде?

— Знам, че се тревожиш за Елена. Помислих си да те успокоя, като ти покажа някои от нашите мерки за сигурност.

— Въпреки че съм от чужда разузнавателна служба?

— Ейдриън казва, че си от семейството. Това е единственото, което ми трябва да знам.

Габриел го последва в лютия следобеден студ, който цареше навън. Бе очаквал, че обиколката ще бъде с джип. Вместо това, Филдинг го поведе към една пристройка, където две моторни шейни блестяха под флуоресцентните лампи на тавана. Агентът от ЦРУ извади от един метален шкаф две каски, две шуби, две неопренови маски за лице и два чифта ръкавици за ски. Пет минути по-късно, след кратък урок по управление на моторна шейна, Алон вече летеше през гората сред снежната вихрушка, която вдигаше Филдинг, по посока на най-отдалечения ъгъл на имението.

Първо провериха най-западния край на имота, после южната граница, която бе очертана от ръкав на река Сейнт Риджис. Преди две седмици една черна мечка влязла в имението, пресичайки потока, и задействала детекторите за движение и инфрачервените сензори. Филдинг изпратил двама пазачи, които посрещнали мечката трийсет секунди след нейното пристигане. Изправен пред перспективата да се превърне в постелка за пода, звярът мъдро се оттеглил на другия бряг на потока и повече не го видели.

— Има ли и други диви животни, от които трябва да се притесняваме? — попита Габриел.

— Само елени, американски рисове, бобри и понякога вълци.

— Вълци?

— Оня ден имахме един. Доста голям.

— Опасни ли са?

— Само ако ги изненадаш.

Филдинг завъртя дросела и изчезна сред облак сняг. Габриел го последва по лъкатушещия бряг на потока до източния край на имението. Той бе очертан от телена ограда с бодлива тел на върха. На всеки петдесетина метра имаше табела, предупреждаваща, че имението е частна собственост и че всеки, който има глупостта да се опита да влезе, ще бъде преследван с цялата строгост на закона. Докато се носеха с пълна скорост един до друг край оградата, Алон забеляза, че Филдинг разговаря по радиостанцията. Когато стигнаха до пътя, вече бе ясно, че нещо не е наред. Ед спря и махна на Габриел да направи същото.

— Търсят те по телефона.

Алон нямаше нужда да пита кой го търси. Само един човек знаеше къде е и как да се свърже с него.

— За какво?

— Не каза. Впрочем иска да говори с теб веднага.

Филдинг поведе Алон обратно към застроената част на имението по най-краткия възможен път. Беше се здрачило, когато пристигнаха, и двете вили се виждаха само като силуети на фона на огнения хоризонт. Елена Харкова стоеше, скръстила ръце пред гърдите си, на верандата на главната къща, а тъмната й коса се развяваше от студения вятър. Двамата минаха безмълвно край нея и влязоха в къщата за персонала. Телефонът в кабинета на Филдинг бе отворен. Габриел вдигна бързо слушалката до ухото си и чу гласа на Ейдриън Картър.

Ако наистина е имало запис на разговора, който последва, той не е просъществувал дълго. Ейдриън никога не говореше за него, освен да каже, че е бил един от най-трудните в дългата му кариера. Единственият друг свидетел беше Ед Филдинг. Охранителят не можеше да чуе думите на Картър, но виждаше ужасното въздействие, което оказваха. Видя ръка, която стискаше слушалката с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели. Видя и очите. Необикновено ярките зелени очи сега пламтяха от ужасяваща ярост. Докато се измъкваше безшумно от стаята, Ед си даде сметка, че никога досега не е виждал подобна ярост. Не знаеше какво казва приятелят му Ейдриън Картър на легендарния израелски екзекутор, но беше сигурен в едно нещо. Щеше да се лее кръв. Щяха да загинат хора.

Ари Шамрон отдавна бе загубил съня си. Както при повечето хора, този божи дар му бе отнет в края на живота, но при него причините бяха напълно индивидуални. Той бе изричал толкова много лъжи, беше сътворил толкова много заблуди, че вече не можеше да разграничи фактите от измислиците, истината от лъжата. Осъден от работата си да стои винаги буден, Шамрон прекарваше нощите, като бродеше непрекъснато в тайните архиви на миналото си, преживяваше отново стари случаи, кръстосваше стари бойни полета и се изправяше пред врагове, които отдавна бяха победени.

Освен това съществуваше и телефонът. През дългата и бурна кариера на Ари той бе звънял в най-потресаващите часове, обикновено със съобщение за смърт. Тъй като бе посветил живота си на опазването на израелската държава и оттам — на еврейския народ, обажданията бяха истински каталог на ужасите. Бяха му съобщавали за военни действия и терористични актове, за изнудвания и кръвопролитни самоубийствени атентати, за сринати посолства и синагоги. И веднъж, преди много години, той бе събуден с новината, че мъжът, когото обичаше като свой син, току-що е загубил семейството си при взривяване на колата му във Виена. Обаче обаждането на Узи Навот късно тази вечер му дойде твърде много. То накара Шамрон да изкрещи от ярост и да се хване за гърдите от мъка. Геула, която по това време лежеше до него, по-късно щеше да каже, че се е уплашила, че съпругът й е получил втори инфаркт. Ари бързо се съвзе и издаде няколко резки заповеди, преди внимателно да затвори телефона.

Той остана дълго време неподвижен, като дишаше учестено. В дома на Шамрон имаше ритуал. След приключването на подобни разговори Геула обикновено задаваше само един въпрос: „Колко са загинали този път?“. Обаче от реакцията на съпруга си тя разбра, че този разговор е различен. Така че протегна ръка в тъмнината и докосна почти пергаментовата кожа на хлътналата му буза. За втори път през техния брак Геула усети под пръстите си сълзи.

— Какво има, Ари? Какво се е случило?

Като чу отговора му, тя закри с ръце лицето си и заплака.

— Къде е той?

— В Америка.

— Знае ли вече?

— Току-що са му казали.

— Ще се върне ли у дома?

— Ще бъде тук на сутринта.

— Знае ли се кой го е извършил?

— Имам доста добра представа.

— Какво ще правиш?

— Амос не иска да се навъртам там. Смята, че ще ги разсейвам.

— Кой е Амос, та да ти казва какво да правиш? Габриел ти е като син. Кажи на Амос да върви по дяволите. Кажи му, че се връщаш на булевард „Цар Саул“.

За момент Ари остана мълчалив.

— Може би той няма да иска да съм там.

— Кой?

— Габриел.

— Защо говориш така, Ари?

— Защото, ако не бях… — Гласът му пресекна.

— Защото, ако не беше го вербувал преди години, нищо от това нямаше да се случи? Това ли щеше да кажеш?

Шамрон не отговори.

— Габриел прилича на теб повече, отколкото си дава сметка. Той нямаше друг избор, освен да воюва. Никой от нас няма. — Геула избърса сълзите от бузите на мъжа си. — Ставай от леглото, Ари. Отивай в Тел Авив. И гледай да чакаш на летище „Бен Гурион“, когато той пристигне. Ще има нужда да види познати лица. — Тя направи пауза, после добави: — Габриел има нужда да види своя абба20.