В този момент той за кратко се опита да вземе нещата в свои ръце. Като мина рязко край един от бодигардовете си, Иван се качи по пасажерската стълба и се отправи към вратата на кабината. Ала се закова на третата крачка, когато единият от агентите на ЦРУ насочи срещу него компактен автоматичен пистолет и на перфектен руски език му нареди да се върне. На пистата няколко ръце бръкнаха под палтата и по-късно служителите от контролната кула твърдяха, че са забелязали проблясването на едно-две оръжия. Вбесен и унизен, Харков се подчини на нареждането и се върна в подножието на стълбата.

Той остана там още две напрегнати минути с ръце на кръста, вперил очи в двамата мъже с автоматични пистолети, които стояха рамо до рамо на вратата на С-32. Когато те най-накрая се отдръпнаха един от друг, се появиха не децата на Иван, а пилотът. Той държеше лист хартия. Само с жестове пилотът повика един мъж от руския наземен персонал и го инструктира да занесе листа на видимо ядосания мъж с английско палто. Докато бележката стигне до Харков, вратата на самолета вече бе затворена и двата двигателя забръмчаха. Когато самолетът тръгна бавно по пистата, пътниците му станаха свидетели на необичайна гледка — Иван Харков, олигарх, оръжеен трафикант, убиец и баща на две деца, смачка бележката на топка и я хвърли с отвращение на земята.

На този етап друг човек би могъл да признае своето поражение. Но не и Иван. Всъщност последното нещо, което екипажът видя, бе как Харков грабна телефона на Олег Руденко и го запрати по самолета. Той отскочи от корпуса, без да нанесе и драскотина, и се разби на стотици парчета на асфалта. Няколко души от екипажа се изсмяха. Онези, които знаеха какво ще последва, не го направиха. Щеше да се лее кръв. Щяха да умрат хора.

Както се оказа, въздушната струя от двигателите отвя бележката към московската делегация и в крайна сметка тя се озова до краката на самия заместник-министър. За момент той си помисли да я остави да продължи своя път към забвението, но бюрократичното му възпитание не му позволи да го стори. В крайна сметка писмото беше някакъв вид официален документ.

Силният юмрук на Иван бе смачкал листа до размерите на топка за голф и на заместник-министъра му бяха нужни няколко секунди, докато го разгъне и изглади. В горния край на листа бе официалната антетка на 89 авиокрило. Отдолу имаше няколко изречения на английски, очевидно написани от ръката на дете, намиращо се под емоционален стрес. Като погледна първото изречение, заместник-министърът реши да не чете по-нататък. Обаче дългът отново му нареди друго.

Заместник-министърът вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как Иван се качва на хеликоптера си. Вижте го! Вижте Иван Борисович! Той имаше всичко на света: купчина пари, супермодел за съпруга. Всичко, освен любовта на децата си. Вижте го! Ти си нищо, Иван Борисович! Нищо!

Предупредителната табела на входа бе от съветско време. Брезите от двете страни растяха тук от времето на царя. На четиридесет метра пред тях на тесния път имаше рейндж роувър с двама руски пазачи на предната седалка. Михаил присветна с фаровете. Рейндж роувърът не помръдна.

Михаил отвори вратата и слезе. Носеше дебела сива шуба, закопчана до брадичката, и тъмна вълнена шапка, нахлупена ниско над очите. Засега той бе просто друг руснак. Друг от момчетата на Иван. Ветеран от спецотряда „Алфа Груп“ с лошо поведение. От онези, които не обичат да слизат от колата, когато навън е минус десет градуса.

Навел глава, с мушнати в джобовете ръце, той отиде до шофьорската врата на рейндж роувъра. Стъклото на прозореца се спусна. Михаил измъкна пистолета си.

Шест ярки проблясъка. Едва чут звук.

Габриел прошепна няколко думи в микрофона пред устата си. Михаил се пресегна през мъртвия шофьор, завъртя силно волана надясно, превключи скоростния лост от „паркиране“ на „движение“. Рейндж роувърът освободи пътя и спря до една бреза. Михаил изключи двигателя и захвърли ключовете в гората. След няколко секунди беше отново до Габриел, бързайки към фасадата на дачата.

В същото време от задната страна на дачата трима мъже взеха на прицел три мишени. По даден от Навот знак тримата възпроизведоха три изстрела.

Три ярки проблясъка. Едва чут звук.

Те се промъкнаха напред между брезите и коленичиха до убитите. Оръжия със спуснати предпазители. Изключени радиостанции. Навот каза тихо в миниатюрния микрофон пред устата си: „Целите са неутрализирани. Задният периметър е обезопасен“.

Точно на двеста и шест километра на запад, на московската улица „Тверская“, Ирина Булганова, бивша съпруга на предателя Григорий Булганов, отключи вратата на туристическа агенция „Галактика“ и обърна табелата от „Затворено“ на „Отворено“. Седем минути закъснение — помисли си тя. Не че имаше значение. Бизнесът се бе сгромолясал — или по думите на понякога поетично настроения генерален директор на „Галактика“: бе „замръзнал по-здраво от Москва река“. Коледните празници бяха пълен провал. Заявки за пролетния ски сезон нямаше. Тези дни дори олигарсите кътаха парите си. Малкото, което им бе останало.

Ирина седна зад бюрото си близо до прозореца и направи всичко възможно да се престори на заета. В агенцията се говореше за съкращения. Намаляване на комисионите. Дори за уволнения. Благодаря ти, капитализъм! В крайна сметка Ленин може би е бил прав. Поне е успял да премахне несигурността. При комунизма руснаците са били бедни и са си останали бедни. Имало е, така да се каже, някаква последователност.

Пиукането на електронния входен звънец прекъсна мислите на Ирина. Като вдигна очи, тя видя през вратата да се промушва един дребен мъж с дебело палто, вълнен шал, мека шапка, наушници, дипломатическо куфарче в дясната ръка. По улица „Тверская“ имаше хиляди точно като него — ходещи могили от вълна и кожа, всеки неразличим от следващия. Самият Сталин можеше да се разходи по улицата, загърнат в топлите си дрехи, без някой да го погледне втори път.

Мъжът разхлаби шала си и свали шапката си, разкривайки глава с рядка рошава коса. Ирина веднага го позна. Той беше по-добрият ангел, който я убеди да разкаже за най-ужасната нощ в живота й. И сега вървеше към бюрото й с шапка в едната ръка и куфарче в другата. И тя някак изведнъж се озова права. Усмихна се. Стисна неговата студена малка ръка. Покани го да седне. Попита го с какво може да му услужи.

— Нужна ми е помощ за планирането на едно пътуване — отговори той на руски.

— Къде ще ходите?

— На Запад.

— Може ли да бъдете по-конкретен?

— Опасявам се, че не.

— Колко дълго ще останете?

— Неопределено време.

— Колко души е групата ви?

— Това също още не е определено. С малко късмет, ще бъдем голяма група.

— Кога смятате да тръгнете?

— Късно тази вечер.

— Тогава какво точно мога да направя за вас?

— Можете да кажете на вашия началник, че излизате за кафе. Гледайте да носите ценните си вещи, защото никога повече няма да се върнете тук. Никога.

Руската дача може да бъде много неща. Дървен дворец. Колиба, заобиколена от лехи с репички и лук. Тази в края на тесния път беше някъде по средата. Тя беше ниска и здрава, солидна като кораб, и очевидно бе строена от болшевишки работници. Нямаше веранда или стълби, само малка врата в средата, до която се стигаше по добре отъпкана пъртина в снега. От двете страни на вратата имаше по един прозорец. Някога зелени, сега черчеветата бяха придобили сивкав цвят. Двата прозореца бяха закрити от тънки пердета. Това на десния прозорец помръдна, когато Михаил спря рейндж роувъра и угаси двигателя.