— Смяташ ли, че знае? — попита британският премиер.

— Шегуваш ли се? Той знае всичко.

— Ще стане ли?

— Скоро ще узнаем това.

— Само се надявам нищо лошо да не се случи на онази жена.

Президентът на САЩ отпи от кафето си.

— Каква жена?

Сталин никога не е успял напълно да сложи ръка на Замоскворечието. Улиците на този приятен стар квартал, разположен южно от Кремъл, до голяма степен са били пощадени от новия съветски градоустройствен план и все още от двете им страни се издигат големи имперски къщи и църкви с подобни на луковици кубета. Кварталът приютява също и посолството на Израел, което се намира на улица „Болшая Ординка“ № 56.

Римона чакаше точно зад охранявания вход, обградена от двама пазачи на посолството от Шин Бет29. Също като Узи Навот, тя наблюдаваше само един обект: мерцедес седан S-класа, който паркира до бордюра на тротоара пред посолството, щом удари девет часът.

Колата бе приклекнала ниско под тежестта на бронираното купе и куршумоустойчивите прозорци. Стъклата бяха и затъмнени, което правеше невъзможно за Римона да види кой седи в нея. Единственото, което можеше да различи, бе брадичката на шофьора и чифт ръце, които лежаха спокойно на волана.

Римона вдигна до ухото си сигурния си телефон и чу какофонията, която идваше от отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“. После се разнесе гласът на служител от отдела, който искаше информация: Самолетът е кацнал. Кажи ни дали тя е там. Кажи ни какво виждаш. Тя се подчини на заповедта. Виждаше мерцедес с тъмни прозорци. Виждаше и две ръце, които лежаха спокойно на волана. И после, в ума си, Римона видя двама ангели, които седяха в един рейндж роувър. Двама ангели, които щяха да сътворят ад на земята, ако Киара не слезеше от колата.

Нямаше образи, само далечни гласове от сигурните телефони и думи, които проблясваха и примигваха на големите като билбордове екрани за комуникация. В девет часа сутринта московско време екраните съобщиха на Шамрон, че самолетът с децата е кацнал благополучно. В 9,01, че самолетът се движи бавно към контролната кула. В 9,03, че към самолета се приближава наземният технически екип и самоходна стълба за слизане на пасажерите. Няколко секунди по-късно той бе информиран по телефона от булевард „Цар Саул“, че Исус се придвижва към целта — Исус бе кодовото име на Габриел и Михаил. И най-накрая, в 9,04, бе уведомен от Ейдриън Картър, че вратата на предната кабина вече е отворена.

— Къде е Иван?

— Приближава се към самолета.

— Сам ли е?

— С пълен антураж. Съпруга, охранители и главорезът.

— С това искаш да кажеш — Олег Руденко?

Картър кимна утвърдително.

— Той говори по телефона.

— По-добре това да не е задълго.

— Не се притеснявай, Ари.

Шамрон погледна часовника: 9:04:17. Като притисна телефона до ухото си, той поиска от булевард „Цар Саул“ актуална информация за колата, паркирана пред входа на посолството. Дежурният офицер докладва, че няма промяна.

— Може би трябва да ги принудим да действат.

— Как, шефе?

— Моята племенница стои отвън. Кажи й да импровизира.

Ари слушаше, докато офицерът предаде заповедта. После погледна към съобщението, примигващо на екрана: ВРАТАТА НА САМОЛЕТА Е ОТВОРЕНА… КАЖЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИМ…

Бъди внимателна, Римона. Бъди много внимателна.

— Мемунехът иска да ги принудиш да действат.

— Той има ли някакви предложения?

— Предлага да импровизираш.

— Наистина?

Благодаря ти, вуйчо Ари.

Римона се взря в мерцедеса. Същата брадичка. Същите ръце на волана. Но сега пръстите се движеха. Те нервно барабаняха по волана.

Предлага да импровизираш.

Но как? По време на инструктажите преди операцията Узи Навот бе категоричен по един основен въпрос: при никакви обстоятелства да не се дава възможност на Иван да отвлече друг агент на Службата, особено друга жена. Римона трябваше да остане през цялото време на територията на посолството, защото, технически погледнато, това бе израелска територия. За съжаление, нямаше начин да ги принуди да действат за петнайсет секунди, като остане в безопасност зад портата. Можеше да го направи само като приближи колата. А за да го направи, трябваше да напусне Израел и да влезе в Русия. Тя погледна часовника си, после се обърна към един от пазачите от Шин Бет:

— Отвори портата!

— Беше ни наредено да я държим затворена.

— Знаеш ли кой е вуйчо ми?

— Всеки знае кой е вуйчо ти, Римона.

— Тогава какво чакаш?

Пазачът направи каквото му бе казано и последва Римона на улица „Болшая Ординка“ с извадено оръжие — в нарушение на целия писан и неписан дипломатически протокол. Римона отиде без колебание до задната пасажерска врата на мерцедеса и почука на дебелото куршумоустойчиво стъкло. Като не получи никакъв отговор, тя почука силно още два пъти. Този път стъклото се спусна надолу. Вътре нямаше никаква Киара, само един добре облечен, около трийсетгодишен руснак с тъмни очила, независимо от облачното време. Той държеше две неща: пистолет „Макаров“ и един плик. Мъжът използва пистолета, за да задържи на разстояние пазача от Шин Бет. Плика подаде на Римона. Докато вдигаше стъклото, руснакът се усмихваше. После колата рязко потегли, като гумите й избуксуваха върху заледената настилка, и изчезна зад ъгъла.

Първият импулс на Римона бе да пусне плика на земята. Вместо това, след като го огледа бегло, тя го отвори. Вътре имаше златна халка. Римона я позна. Тя беше с Габриел, когато той я купи от един бижутер в Тел Авив. Освен това бе стояла на терасата с изглед към Генисаретското езеро, когато той я бе поставил на пръста на Киара. Римона вдигна до ухото си сигурния телефон и съобщи в отдел „Операции“ какво се бе случило току-що. После, след като се оттегли откъм израелската страна на портата, прочете надписа на халката и сълзите потекоха по бузите й.

ЗАВИНАГИ — Габриел.

Новината от посолството потвърди онова, което винаги бяха подозирали: Иван никога не бе възнамерявал да освободи Киара. Шамрон незабавно изрече спокойно четири думи на иврит: „Изпрати Исус в Ханаан“. После се обърна към Ейдриън Картър:

— Време е.

Картър вдигна телефона си:

— Включете предавателите за активни смущения и връчете бележката на Иван.

Ари се загледа в съобщението, което още мигаше на екрана срещу него. Заповедта му бе отприщила поток от шумове и действия на булевард „Цар Саул“. Сега сред хаоса той долови два познати гласа, и двата спокойни и сдържани. Първият бе на Узи Навот, който докладваше, че постовите зад дачата изглеждат неспокойни. Следващият глас бе на Габриел. „Исус е на трийсет секунди от целта — каза той. — Исус скоро ще почука на вратата на дявола“.

Макар че нито Габриел, нито Шамрон можеха да го видят, дяволът бързо губеше търпение. Той стоеше в подножието на стълбата за пасажери, сложил на кръста огромните си като чукове ръце, с леко наклонено напред тяло. Дългогодишните наблюдатели на Харков щяха да разпознаят в тази любопитна поза една от многото, заемани от неговия кумир — Сталин. Също така щяха да предположат, че моментът е подходящ човек да се скрие, защото, когато Иван започнеше да се поклаща напред-назад на ходилата си, това обикновено означаваше, че скоро ще избухне.

Източникът на нарастващия му гняв беше вратата на американския самолет С-32. Повече от минута там нямаше никакво движение, освен появата на двама тежковъоръжени мъже в черно облекло. Яростта му достигна нови висоти малко след 9,05 часа, когато Олег Руденко, който стоеше вдясно от него, съобщи, че мобилният му телефон като че ли е спрял да работи. Той обвини за това намесата на самолетните комуникационни системи, което отчасти бе вярно. Обаче Харков видимо бе обхванат от съмнения.