— Струва ми се, че имаме две възможности. Възможност номер едно: да отидем в Кремъл, да им представим доказателството за участието на Иван и да поискаме от тях да се намесят.

Отговорът дойде от Шамрон:

— Руснаците пределно ясно дадоха да се разбере, че нямат намерение да ни помогнат. Освен това, да отидем в Кремъл е все едно да отидем при Харков. Ако повдигнем този въпрос пред руския президент…

— … той ще каже на Иван — намеси се Габриел. — И Иван ще отговори на това, като убие Григорий и жена ми.

Картър кимна в знак на съгласие.

— Предполагам, че ни остава втората възможност: да отидеш в Русия и да ги изведеш оттам сам. Честно казано, президентът и аз самият предположихме, че това ще е твоят избор. И той е готов да ти предложи значителна помощ.

Шамрон каза само две думи:

— Кахол ве’лаван.

Картър се усмихна бегло.

— Прости ми, Ари. Говоря почти толкова езици, колкото и ти, но за съжаление, ивритът не е един от тях.

— Кахол ве’лаван — повтори Габриел. — Означава „синьо и бяло“, цветовете на израелското знаме. Но за динозаври като Ари това означава много повече. Означава, че ние сами си вършим работата и не разчитаме на други да ни помагат за решаването на проблеми, които сами сме си създали.

— Но този проблем не сте си го създали вие. Ти преследваше Иван, защото ние те помолихме. Президентът смята, че носим известна отговорност за случилото се. Той е убеден, че трябва да се грижи за приятелите си.

— Какъв вид помощ предлага президентът?

— По разбираеми причини няма да можем да ти помогнем да изпълниш реалната спасителна операция. Тъй като Съединените щати и Русия все още имат няколкостотин ракети, насочени едни срещу други, няма да е много мъдро да се стреляме едни други на руска земя. Обаче можем да помогнем по други начини. Като начало, можем да те вкараме в страната, така че да не се озовеш отново в килиите на Лубянка.

— И?

— Можем да те изведем оттам. Заедно със заложниците, разбира се.

— Как?

Картър сложи на масата американски паспорт. Цветът му бе по-скоро бургундско червен, отколкото син, и носеше щемпела СЛУЖЕБЕН.

— Една степен по-долу е от дипломатическия паспорт. Не осигурява пълен имунитет, но определено ще накара руснаците да помислят добре, преди да те докоснат дори и с пръст.

Габриел отвори паспорта. Засега на страницата с личните данни нямаше снимка, а само име: Арън Дейвис.

— С какво се занимава господин Дейвис?

— Работи за президентската служба за предварителна подготовка към Белия дом. Както вероятно знаеш, президентът ще бъде в Москва в четвъртък и петък за срещата на върха на Г-8. По-голяма част от служителите на президентската служба за предварителна подготовка вече са там. Уредих един човек да се приобщи по-късно към екипа.

— Арън Дейвис?

Картър кимна утвърдително.

— Как ще пристигне той?

— С автомобилния самолет.

— Моля?

— Това е неофициалното име на „С-17 Глоубмастър“, който превозва президентската лимузина. Той също така превозва голям екип агенти от тайните служби. Арън Дейвис ще се качи на самолета, когато той зарежда гориво на летище Шанън, Ирландия. Шест часа след това Арън ще кацне на летище Шереметево. Кола на американското посолство ще го закара в хотел „Метропол“.

— А как ще стане извеждането?

— По същия начин, но в обратна посока. В петък вечерта, след заключителната сесия на срещата на върха, руският президент ще даде галавечеря. По график американският президент трябва да отлети за Вашингтон след приключването й заедно с останалата част от делегацията и хората от службата за предварителна подготовка. Автобусите тръгват от „Метропол“ точно в 22,00 часа. Те ще отидат направо на пистата на Шереметево и пътниците ще се качат на самолетите. За всеки случай ще имаме фалшиви паспорти за Киара и Григорий. Но в действителност руснаците вероятно няма да извършат паспортна проверка.

— Кога ще пристигна аз в Москва?

— „С-17 Глоубмастър“ трябва да се приземи на Шереметево малко след 4,00 часа в четвъртък. По мои сметки, това ти оставя четиридесет и два часа на територията на Русия. Единственото, което трябва да направиш, е да намериш някакъв начин да измъкнеш Киара и Григорий от дачата и да се върнеш в хотел „Метропол“ в 22,00 часа в петък.

— Без да бъда арестуван или убит от армията главорези на Иван.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна за това. Имаш и по-неотложен проблем. Пратеникът на Харков очаква отговор на неговите искания утре следобед в Париж. Освен ако не успееш да го накараш да отложи крайния срок с няколко дни…

Картър не събра смелост да довърши мисълта си. Габриел го направи вместо него:

— Целият този разговор е чисто теоретичен.

— Опасявам се, че е така.

Алон се взря в сателитната снимка на дачата сред дърветата. После погледна към наредените на стената часовници, показващи часовите зони. След това затвори очи. И видя всичко.

То се появи пред него като цикъл от големи картини, нарисувани с маслени бои върху платно от ръката на Тинторето. Картините бяха наредени в нефа на малка църква във Венеция и бяха потъмнели от пожълтялото лаково покритие. В мислите си Габриел бавно мина край тях, с Киара до него, гърдите й бяха притиснати към лакътя му, дългата й коса милваше шията му. Дори и с помощта на Картър, извеждането на нея и Григорий живи от дачата щеше да бъде операционен и логистичен кошмар. Иван щеше да играе на родния си терен. Той щеше да има всички предимства. Освен ако Габриел по някакъв начин не получеше превъзходство. Чрез измама…

Той трябваше да накара Иван да свали гарда. Трябваше да го държи зает по времето на набега. И още по-належащо — трябваше да убеди Харков да не убива Киара и Григорий още четири дни. За да направи това, Габриел имаше нужда да получи още едно нещо от Ейдриън Картър. Всъщност не едно, а две неща.

Той примигна, за да прогони видението от Венеция, и пак погледна снимката на дачата сред дърветата. Да, помисли си отново, имаше нужда от още две неща от Картър, но не той трябваше да му ги даде. Само една майка можеше да му ги предостави. И така, с благословията на Картър, той влезе в свободния кабинет в далечния ъгъл на централата и тихо затвори вратата. Набра номера на изолираното имение в планинския масив Адирондак и попита Елена Харкова дали може да му заеме единствените две неща, които й бяха останали на света.

Впоследствие, по време на неизбежния анализ и разбор, които следват операция от такъв мащаб, имаше оживени дебати за това кой измежду многобройните участници в нея носеше най-голямата отговорност за нейния изход. Един участник не бе попитан за мнение и той със сигурност нямаше да се осмели да го каже, ако го бяха сторили. Беше пестелив на думи мъж, човек, който стоеше сам на пост. Казваше се Рами и работата му бе да пази националното богатство — мемунеха. Рами бе стоял редом със Стареца почти двайсет години. Той беше другият син на Шамрон, онзи, който стоеше у дома, докато Габриел и Навот обикаляха света, играейки ролята на герои. Рами бе този, който осигуряваше незабелязано цигарите на Стареца и поддържаше пълна с гориво запалката „Зипо“. Този, който седеше нощем на терасата в Тиберия и слушаше историите на Шамрон за хиляден път, като се преструваше, че ги чува за първи път. Той бе този, който вървеше точно на двадесет крачки зад гърба на Стареца в четири часа следобед на следващия ден, когато той влезе в градините на Тюйлери в Париж.

Шамрон откри Сергей Коровин там, където той бе казал, че ще бъде — седнал с изпънат гръб на една дървена пейка близо до „Жо дьо Пом“. Сергей носеше дебел вълнен шал под палтото си и пушеше цигара, която не оставяше съмнение за неговата националност. Когато Стареца седна, Коровин вдигна бавно лявата си ръка и погледна замислено часовника си.