Когато Иван млъкваше, се случваха лоши неща. Цели държави се разкъсваха на парчета. Умираха хора.

— Постъпи глупаво да се върнеш в Русия, Алон. Знаех, че ще го направиш, но независимо от това си оставаш глупак.

— Защо просто не ме уби в Италия, за да приключиш с това?

— Защото има някои неща, които един мъж трябва да направи собственоръчно. А благодарение на теб не мога да отида в Италия. Не мога да отида никъде.

— Не харесваш ли Русия, Иван?

— Обичам Русия. — Кратка усмивка. — Особено от разстояние.

— Така че, предполагам, искането на децата ти е било лъжа, също като съгласието ти да върнеш невредима съпругата ми.

— Мисля, че думите, използвани от Коровин и Шамрон в Париж, бяха „здрава и читава“. И не, Алон, не беше лъжа. Аз искам да си върна децата. — Той погледна към Киара. — Пресметнах, че отвличането на жена ти ще ми даде максимален шанс да си ги взема.

— Знаеше ли, че Елена и децата живеят в Америка?

— Да кажем, силно подозирах, че е така.

— Тогава защо не отвлече някой американец?

— По две причини. Първата и най-важната: нашият президент нямаше да го позволи, защото това почти сигурно щеше да причини открит разрив в отношенията ни с Вашингтон.

— А втората причина?

— Нямаше да бъде мъдра инвестиция във време и ресурси.

— Може ли да обясниш?

— Определено — отвърна Иван, внезапно станал общителен. — Както всички по света знаят, американците имат политика срещу преговорите с похитители и терористи. Обаче вие, израелците, действате по друг начин. Тъй като сте малка държава, животът е много ценен за вас. Това означава, че ще преговаряте незабавно, когато е изложен на опасност невинен човек. Господи, вие дори ще размените десетки доказани убийци, за да получите телата на вашите убити войници. Любовта ви към живота ви прави слаба нация, Алон. Винаги е било така.

— Значи си преценил, че ще упражним натиск върху американците, за да върнат децата?

— Не върху американците — отговори Иван, — а върху Елена. Бившата ми съпруга е по-скоро като евреите: подла и слаба.

— А защо беше паузата между отвличането на Григорий и това на Киара?

— Царят постанови така. Григорий беше своего рода тест. Нашият президент искаше да види как ще реагират британците на явна провокация на тяхна територия. Когато видя единствено проява на слабост, той позволи да забием ножа по-дълбоко.

— Като отвлечеш съпругата ми и се помъчиш да докопаш децата си.

— Точно така — отвърна Харков. — Що се отнася до нашия президент, твоята жена беше законна цел. В крайна сметка, Алон, миналото лято ти и американските ти приятели проведохте незаконна операция на руска земя — операция, която доведе до смъртта на няколко мои служители, да не говорим за отвличането на семейството ми.

— А ако Елена бе отказала да върне децата?

Иван се усмихна.

— Тогава бях сигурен, че ще хвана теб.

— Е, сега си ме хванал. Пусни останалите.

— Михаил и Григорий? — Харков поклати отрицателно глава. — Те предадоха доверието ми. А ти знаеш какво правим с предателите, Алон.

— Высшая мера.

Иван вирна брадичка в израз на насмешливо възхищение.

— Много впечатляващо, Алон. Виждам, че си научил малко руски по време на пътуванията си в нашата страна.

— Пусни ги, Иван. Освободи Киара.

— Киара? О, не, Алон, това също е невъзможно. Виждаш ли, ти взе моята съпруга. Сега аз ще взема твоята. Така е справедливо. Точно както пише във вашите еврейски книги: око за око, зъб за зъб, изгоряло за изгоряло, рана за рана.

— Нарича се „Изход“, Иван.

— Да, знам. Глава 21, ако паметта не ми изневерява. И вашите закони заявяват много ясно, че ми е позволено да взема твоята жена, защото ти взе моята. Много жалко, че нямаш дете. Щях да взема и него. Но от ООП вече са го правили, нали? Във Виена. Името му е било Даниел, нали така?

Габриел се хвърли към него. Харков ловко отскочи, като позволи на Алон да забие глава в снега. Пазачите го оставиха да полежи там — ценен момент, помисли си Габриел, — преди да го вдигнат отново на крака. Иван почисти снега от лицето му.

— И аз знам разни неща, Алон. Знам, че си бил във Виена онази вечер. Знам, че си видял колата да експлодира. Знам, че си се опитал да издърпаш жена си и сина си от пламъците. Спомняш ли си как изглеждаше синът ти, когато най-сетне го измъкна от огъня? От това, което съм чул, гледката не е била добра.

Нов безплоден скок напред. Още едно падане в снега. Пазачите пак го оставиха да лежи там с лице, пламтящо от студа. И от ярост.

Време… Ценно време…

Отново го изправиха. Този път Иван не си направи труда да махне снега от лицето му.

— Но да се върнем на темата за предателството, Алон. Как успя да откриеш къде държа Григорий и съпругата ти?

— Антон Петров ми каза.

Лицето на Харков почервеня.

— А как стигна до Петров?

— Чрез Владимир Чернов.

Очите му се присвиха.

— А Чернов?

— Пак беше предаден, Иван, и то от някого, когото смяташе за приятел.

Сега ударът беше в корема. Неподготвен за него, Алон се преви одве, оставяйки се открит за коляното на Харков. То го запрати отново в снега, този път в краката на Киара. Тя погледна надолу към него и на лицето й се изписа ужас и мъка. Иван се изплю и клекна до Габриел.

— Недей да припадаш още, Алон, защото имам още един въпрос. Искаш ли да гледаш как жена ти умира? Или предпочиташ да умреш пред нея?

— Пусни я, Иван.

— Око за око, зъб за зъб, жена за жена.

Харков погледна към телохранителите си.

— Изправете този боклук.

Навот пръв забеляза хеликоптера. Той идваше откъм Москва и летеше опасно бързо на няколкостотин метра над земята. Деветдесет секунди по-късно още два такива профучаха над главите им.

— Връщаме се, Одед.

— Ами заповедта?

— Заповедта да върви по дяволите. Връщаме се!

Време…

Времето им се изплъзваше. То се прокрадваше тихо през гората, пробягвайки от бреза на бреза. Сега времето бе техен враг. Габриел знаеше, че трябва да го сграбчи и да го задържи. И затова му бе нужна помощта на Иван. Накарай го да говори — помисли си той. — Лоши неща се случват, когато той спре да говори.

Засега Харков мълчаливо предвождаше шествието на смъртта по заснежената горска пътека, стиснал с масивната си длан ръката на Киара. Обградени от пазачи, Габриел, Михаил и Григорий вървяха след тях.

Накарай го да говори…

— Какво е причинило падините в гората, Иван?

— Защо се интересуваш толкова от тези падини?

— Те ми напомнят за нещо.

— Не съм изненадан. Как ги откри?

— Чрез сателитите. Те се виждат чудесно от космоса. Много прави. Много еднакви.

— Те са стари, но хората, които са ги изкопали, са свършили добра работа. Използвали са булдозер. Той още е тук, ако искаш да го видиш. Спрял е да работи преди години.

— А сега как копаеш земята, Иван?

— По същия начин, но с нова машина. Американска е. Разправяй каквото щеш за американците, но те все още произвеждат страхотно добри булдозери.

— Какво има в ямите, Иван?

— Ти си умно момче, Алон. Струва ми се, че знаеш малко от нашата история. Ти ми кажи.

— Предполагам, че са масови гробове от времето на Големия терор.

— Големия терор? Това е западна клевета, измислена от враговете на Коба.

Коба бе партийният псевдоним на Сталин. Коба бе кумирът на Харков.

— А ти как би нарекъл систематичните мъчения и убийства на седемстотин и петдесет хиляди души?

Иван като че ли сериозно обмисли въпроса.

— Смятам, че бих го нарекъл дълго отлагано прочистване на гората. Партията била на власт почти двайсет години. Имало голямо количество изсъхнали дървета, които трябвало да бъдат отсечени. А ти знаеш какво се случва, когато се сече дърво, Алон.