Знаеш ли какво правим с предателите, Габриел? Отвеждаме ги в малка стая и ги караме да коленичат. После ги застрелваме в тила с едрокалибрен пистолет. Уверяваме се, че куршумът е излязъл през лицето, така че да не е останало нищо, което семейството да разпознае. След това захвърляме трупа в неизвестен гроб. След падането на комунизма много неща се промениха в Русия, но наказанието за предателство си остана същото. Обещай ми едно нещо, Габриел. Обещай ми, че няма да свърша в неизвестен гроб.

Алон чу внезапно шумолене на криле, вдигна очи и видя ято полски врани тревожно да кръжат около римската камбанария на площада. След това чу гласа на Навот:

— Можеш да бъдеш сигурен в едно нещо, Габриел. Единственият човек, когото Иван Харков иска да види мъртъв повече от Григорий, си ти. И кой би могъл да го вини? Първо открадна тайните му. После открадна жена му и децата му.

— Нищо не съм откраднал. Елена предложи да избяга. Аз просто й помогнах.

— Съмнявам се, че Иван вижда нещата по този начин. Нито пък мемунехът. Стареца смята, че Харков се е върнал в бизнеса. Мисли, че той е направил първия ход.

Габриел остана мълчалив. Узи вдигна яката на палтото си.

— Може би си спомняш, че миналата есен прихванахме съобщения, че Иван е създал специално подразделение в рамките на собствената си охранителна служба. На това подразделение е била дадена една-единствена задача. Да открие Елена, да върне децата и да убие всички, които участваха в операцията срещу него. Позволихме да ни приспи мисълта, че Харков се е успокоил. Изчезването на Григорий подсказва друго нещо.

— Иван никога няма да ме намери, Узи. Не и тук.

— Готов ли си да заложиш живота си на това?

— Само петима души знаят, че съм в страната: италианският министър-председател, шефовете на службата за сигурност и на разузнаването, папата и неговият личен секретар.

— Петима души са твърде много. — Навот сложи ръка върху рамото на Алон. — Искам да ме чуеш много внимателно. Дали Григорий Булганов е напуснал Лондон доброволно или под дулото на руски пистолет, няма почти никакво значение. Ти си изложен на риск, Габриел. И заминаваш оттук тази вечер.

— Бил съм изложен на риск и преди. Освен това Булганов не знае моето прикритие, нито къде живея. Той не може да ме предаде и Шамрон го знае. Използва изчезването на Григорий като предлог да ме върне в Израел. А щом се озова там, ще ме заключи в строг тъмничен затвор. Сигурен съм, че когато съпротивата ми намалее, ще ми предложи изход. Аз ще бъда директорът, а ти ще завеждаш „Специални операции“. Тогава Ари ще може най-сетне спокойно да умре, знаейки, че двамата му любими синове най-накрая контролират любимата му Служба.

— Това може да е цялостната му стратегия, но в момента се притеснява само за твоята безопасност. Няма скрити мотиви.

— Самият Шамрон е скрит персонифициран мотив. И ти си същият.

Навот свали ръката си от рамото на Алон.

— Опасявам се, че това не подлежи на обсъждане, Габриел. Един ден можеш да станеш шеф, но засега аз ти нареждам да напуснеш Италия и да се върнеш у дома. Нали няма пак да нарушиш заповед?

Алон не отговори.

— Имаш твърде много врагове, за да останеш сам, Габриел. Може да си мислиш, че твоят приятел папата ще се погрижи за теб, но грешиш. Нуждаеш се от нас повече, отколкото ние се нуждаем от теб. Освен това ние сме единственото семейство, което имаш.

Узи се усмихна хитро. Безкрайните часове, които бе прекарал в директорските конферентни зали на булевард „Цар Саул“, бяха увеличили значително уменията му да води спор. Сега беше страхотен противник, с когото трябваше да се отнасят внимателно.

— Работя върху една картина — каза Алон. — Не мога да тръгна, докато не я завърша.

— Колко време ти е необходимо?

Три месеца — помисли си Габриел, но отговори:

— Три дни.

Навот въздъхна. Той ръководеше отдел, състоящ се от няколкостотин висококвалифицирани агенти, но само един, чиито действия се диктуваха от променливия ритъм на реставрирането на картини от стари майстори.

— Да разбирам ли, че жена ти е още във Венеция?

— Връща се тази вечер.

— Трябваше да ми каже, че отива във Венеция, преди да тръгне. Ти може да си на свободна практика, но съпругата ти е служител на трудов договор в „Специални операции“. Като такъв, тя е длъжна да държи в течение своя ръководител, тоест мен, за всичките си лични и професионални действия. Може би ще бъдеш така добър да й напомниш този факт.

— Ще се опитам, Узи, но тя никога не слуша какво й казвам.

Навот погледна часовника си. Голям, от неръждаема стомана, той бе всичко друго, но не и точен. Беше нова версия на часовника, който носеше Шамрон, и това бе основната причина Навот да го купи.

— Имам малко работа в Париж и Брюксел. Ще се върна след три дни, за да те взема заедно с Киара. Ще заминем заедно за Израел.

— Сигурен съм, че можем и сами да намерим летището, Узи. И двамата сме добре обучени.

— Точно това ме притеснява. — Навот се обърна и погледна към бодигардовете. — Между другото те ще останат тук с теб. Мисли за тях като за тежковъоръжени гости.

— Нямам нужда от тях.

— Нямаш избор — отвърна Узи.

— Предполагам, че не говорят италиански.

— Те са заселници от Юдея и Самария. Едва говорят английски.

— Тогава как да ги представя на прислугата?

— Това не е мой проблем. — Навот вдигна три от дебелите си пръсти пред лицето на Габриел. — Имаш три дни да завършиш онази проклета картина. Три дни. После двамата със съпругата ти се прибирате у дома.

Ателието на Габриел тънеше в полумрак, олтарната картина бе обвита в тъмнина. Опита се да мине покрай нея, но не можа — както винаги, притегателната сила на незавършената творба бе твърде силна. Като включи едната халогенна лампа, той се вгледа в бледата ръка, протегната към горния край на картината. За миг тя не принадлежеше на свети Петър, а на Григорий Булганов. И се протягаше не към Бог, а към Габриел.

Обещай ми едно нещо, Габриел. Обещай ми, че няма да свърша в неизвестен гроб.

Видението изчезна, прогонено от долетяла песен. Алон изключи лампата и тръгна по каменните стъпала към спалнята. Леглото, което бе неоправено, когато тръгна, сега изглеждаше така, сякаш бе приготвено за фотосесия от професионален стилист. Киара тъкмо дооправяше двете декоративни възглавнички — две безполезни кръгли възглавнички, гарнирани с бяла дантела, които Габриел винаги хвърляше на пода, преди да се мушне между чаршафите. В долния край на леглото стоеше пътна чанта редом с деветмилиметрова берета. Алон сложи оръжието в най-горното чекмедже на нощното шкафче и намали звука на радиото.

Киара вдигна поглед, сякаш изненадана от присъствието му. Носеше избелели дънки, бежов пуловер и велурени ботуши с токчета, които добавяха пет сантиметра към и бездруго високия й ръст. Пищната й тъмна коса бе прихваната с шнола на тила и бе преметната през едното й рамо. Очите й с цвят на карамел бяха с една нотка по-тъмни от обикновено. Това не беше добър знак. Очите на Киара бяха надежден барометър за настроението й.

— Не чух колата ти да пристига.

— Може би не трябва да пускаш радиото толкова високо.

— Маргерита защо не е оправила леглото?

— Казах й да не влиза тук, докато те няма.

— А ти естествено не можеше да си направиш този труд.

— Не успях да открия инструкциите.

Тя поклати бавно глава, за да му покаже разочарованието си.

— Щом можеш да реставрираш картина на велик художник, Габриел, значи можеш да оправиш и едно легло. Какво си правил като малък?

— Майка ми се опита да ме принуди да го правя.

— И?

— Спях върху покривката.

— Нищо чудно, че Шамрон те е вербувал.

— Всъщност психолозите на Службата сметнаха това за показателно. Казаха, че разкрива независим дух и способност за разрешаване на проблеми.