— Всъщност израелските мъже, които познавам, са направо чудесни.

— Това е, защото ние сме най-добрите от най-добрите.

— В това число и Михаил?

— Нямаше да е в моя екип, ако не беше такъв. Колко време си прекарала с него?

— Той идва тук няколко пъти и веднъж се срещнахме в Париж.

— За теб е опасно да бъдеш сама в Париж.

— Не бях сама. Бях с Михаил. — Помълча и добави: — То е почти като да съм с теб.

Думите й увиснаха за момент между тях.

— Затова ли е всичко, Сара?

— Габриел, моля те.

— Защото ще се почувствам зле, ако Михаил бъде наранен по някакъв начин.

— Сигурна съм, че единствената, която ще пострада, ще съм аз.

— Не и ако зависи от мен.

Тя се усмихна за първи път, откакто бе споменато името на Михаил.

— Щях да ти кажа тази вечер. Ние просто изчаквахме, докато се уверим, че е… — Гласът й секна.

— Докато се уверите за какво?

— Че е истинско.

— И така ли е?

Тя хвана ръката му.

— Не се разстройвай, Габриел. Надявах се, че бихме могли да го отпразнуваме.

— Не съм разстроен.

Сара погледна към чашата му с шампанско. Той не я беше докоснал.

— Искаш ли нещо друго?

— Лакочистител. С лед и резенче лимон.

Тъй като Габриел бе пристигнал във Вашингтон със знанието на ЦРУ, от интендантството му бяха дали не толкова безопасна квартира на Тънлоу Роуд, в северната част на Джорджтаун. По някаква странна прищявка на съдбата апартаментът гледаше към входа на руското посолство. Докато Алон пресичаше фоайето, сигурният му мобилен телефон завибрира в джоба на палтото му. Беше Ейдриън Картър.

— Къде си?

Габриел му каза.

— Имам нещо, което трябва да видиш веднага. Ще те вземем.

Връзката бе прекъсната. Петнайсет минути по-късно Алон се настани на задната седалка на черния седан на Картър на Ню Мексико Авеню. Ейдриън му подаде лист хартия: запис на прихванат от Агенцията за национална сигурност разговор, проведен предната вечер в Москва. Подслушваният беше Иван Харков. Той бе говорил с някого от щабквартирата на ФСБ на Лубянския площад. Макар че по-голямата част от разговора бе водена на кодиран разговорен руски език, беше ясно, че Иван е дал нещо на ФСБ и сега иска да му го върнат. Това нещо бе Григорий Булганов.

— Прав беше, Габриел. Иван е предал Григорий на ФСБ, за да могат и те да си уредят сметките с него. Очевидно разпитите във ФСБ вървят твърде бавно за вкуса на Харков. Той е похарчил много пари, за да пипне Григорий, и вече се е уморил да чака. Обаче добрата новина е, че Булганов е жив.

— Има ли някакъв начин да накарате ФСБ да го задържат при тях?

— Никакъв. Нашите отношения с руските служби се влошават с всеки изминал ден. Няма начин те да допуснат намесата ни в чисто вътрешни дела. А и честно казано, ако ролите бяха разменени, и ние нямаше да го допуснем. От тяхна гледна точка, Григорий е изменник и предател. Бъди сигурен, че искат да го убият толкова много, колкото и Иван.

— Има ли нещо за мен от Центъра за контраразузнаване?

— Не още. Кой знае? Може твоят приятел Анатолий да е дух.

— Не вярвам в духове, Ейдриън. Ако знаем нещо за Иван, то е, че не би поверил отвличането на Григорий на някого, когото не познава.

— Така действа той. Всичко за него е лично.

— Така че е възможно някой, който е прекарал доста време край Иван, да е срещал този мъж в някакъв момент. — Габриел направи пауза. — Кой знае, Ейдриън? Тя може даже да знае истинското му име.

Картър нареди на шофьора да кара обратно към безопасната квартира, после погледна към Алон.

— Утре сутринта в шест часа ще дойде да те вземе кола. Опасявам се, че този път трябва да действаме много предпазливо. Няма да знаеш къде отиваме, докато не излетиш.

— Какво да си облека?

— Картър се усмихна.

— Топли дрехи. Много топли дрехи.

Паркът Адирондак — обширна площ с девствена природа, простиращ се на над двайсет и четири хиляди квадратни километра в североизточната част на щата Ню Йорк — е най-големият обществен природен резерват в Съединените щати. Приблизително с размерите на Върмонт, той е по-голям от седем други американски щата — в действителност е толкова голям, че националните паркове Йелоустоун, Йосемити, Глейсиър, Голям каньон и Грейт Смоуки Маунтинс биха могли всичките да се поберат в неговите граници. Габриел не знаеше тези факти, преди да изтече един час от излитането на самолета, когато неговият пилот, ветеран от програмата на ЦРУ по предаването на затворници, най-сетне му бе разкрил коя е дестинацията им. Прогнозата за времето бе доста страховита: ясно небе с максимални температури около нула градуса. Алон предположи, че пилотът е превърнал градусите от Фаренхайт към Целзий заради своя пасажер чужденец. Не беше.

Няколко минути след десет часа самолетът се приземи на регионалното летище Адирондак край езерото Саранак. Ейдриън Картър бе уредил на паркинга да бъде оставен един „Форд Експлорър“. По някакво чудо моторът запали при първия опит. Габриел включи парното на най-силното и прекара няколко плачевни минути в стържене на леда от прозорците. Като седна отново зад волана, вече не чувстваше лицето си. Термометърът на форда показваше минус осем градуса. „Това е невъзможно — помисли си той. — Сигурно уредът не е изправен“.

Картър, който бе предпазлив като никого другиго, се бе разпоредил никой да не приближава до мястото с каквото и да е предаващо или получаващо сигнал устройство, в това число и GPS навигационна система. Алон следваше списък с инструкции, които му бяха дадени на борда на самолета. Като напусна летището, той зави надясно и кара по шосе 186, до селцето Лейк Клиър. После направи още един десен завой по шосе 30 и се насочи към горното езеро Сейнт Риджис. Първо стигна до езерото Спитфайър, после до долното езеро Сейнт Риджис, след това до университетското градче Пол Смитс. На няколкостотин метра след входа на университета минаваше Кийс Милс Роуд — лъкатушещ междуселски път, който водеше на изток към един от най-отдалечените краища на резервата. Някъде в тази част на Адирондак фамилията Рокфелер притежаваше огромно лятно имение, снабдено със собствена железопътна гара, за да спира на нея частният семеен влак. Целта на Габриел, макар и доста по-малка от имението на Рокфелер, бе не по-малко уединена. Входът бе от лявата страна на пътя и както го бе предупредил Картър, лесно можеше да се пропусне. Първия път Алон го подмина и трябваше да продължи да кара още осемстотин метра, преди да намери подходящо място да направи обратен завой на заледения път.

Тясна пътека минаваше направо през гъстата гора в продължение на около стотина метра, преди да стигне до охраняема метална порта. Не се виждаше никакво друго заграждение или бариери, но Габриел знаеше, че мястото е осеяно с камери, топлинни сензори и детектори за движение. Нещо бе регистрирало приближаването му, защото портата се отвори с плъзгане още преди да спре колата. От другата страна видя към него да се носи с пълна скорост през поляната един джип „Гранд Чероки“. Зад волана седеше мъж в средата на петдесетте със стойка на военен. Той се казваше Ед Филдинг. Бивш офицер от специалните части на ЦРУ, Филдинг отговаряше за охраната.

— Предупредихме ви, че входът трудно се открива — каза той през отворения си прозорец.

— Наблюдавали сте ме?

Филдинг само се усмихна.

— Нали не сте забравили да оставите вкъщи мобилния си телефон?

— Не съм.

— А вашето блекбъри?

— Обиждате ме.

— Нямате тайни писалки или рентгенови очила?

— Единственото електронно нещо, което притежавам, е ръчният ми часовник и ще се радвам да го хвърля в близкото езеро, ако това ще ви накара да се чувствате по-спокоен.

— Ако не е някое тайно израелско устройство, което предава или приема сигнал, можете да го задържите. Освен това всички езера са замръзнали. — Филдинг включи отново двигателя. — Трябва да изминем още известно разстояние. Карайте зад мен. Иначе може да бъдете застрелян от някой снайперист.