Алон инструктира хората от екипа да се приберат в хотелските си стаи и да си починат. Макар че отчаяно се нуждаеше от сън, той пренебрегна собствения си съвет и тихо се промъкна в задната част на вана за наблюдение, паркиран на Талщрасе. Там прекара нощта сам, приковал поглед във входа на „Бекер и Пул“, чакайки убиеца на Иван. Събрата на Харков от КГБ. Стария приятел на Иван от Москва през деветдесетте — лошите времена, когато не бе имало закони и нищо, което да попречи на Харков да си проправи чрез убийства пътя към върха. Такъв човек можеше да знае къде Иван обича да върши кървавите си дела. Кой знае? Такъв човек можеше да е убивал на същото място.

На следващата сутрин, няколко минути преди девет часа, Сара и Навот дойдоха на работа. Йоси смени Габриел във вана и всичко започна отново. Наблюдението. Чакането. Винаги чакане… Малко след четири следобед Алон се озова с Михаил в едно кафене с изглед към Парадеплац. Михаил поръча на Габриел нещо за ядене.

— И хич не се опитвай да откажеш. Изглеждаш ужасно. Освен това ще ти трябват сили, когато залавяме Петров.

— Започвам да си мисля, че той няма да дойде.

— И ще зареже пет милиона евро? Ще дойде, Габриел. Рано или късно ще дойде.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурен?

— Чернов дойде в края на деня — и Петров ще направи същото. Тези руски гангстери не вършат нищо, докато е светло. Предпочитат нощта. Повярвай ми, Габриел, познавам ги по-добре от теб. Израснал съм с тези копелета.

Те седяха един до друг край високия бар до прозореца. Отвън уличните лампи на оживения площад започнаха да светват една след друга, а трамваите пъплеха нагоре и надолу по Банхофщрасе. Михаил нервно барабанеше с пръсти.

— Причиняваш ми главоболие, Михаил.

— Съжалявам, шефе. — Пръстите му застинаха.

— Тревожи ли те нещо?

— Друго, освен факта, че чакаме един руски убиец да прибере парите за отвличането на жена ти? Не, Габриел, нищо не ме тревожи.

— Не одобряваш ли решението ми да изпратя Сара в онази банка?

— Разбира се, че го одобрявам. Тя идеално подхожда за тази работа.

— Защото, ако не си съгласен с някое от моите решения, ще ми кажеш, нали, Михаил? Екипът винаги е работил по този начин. Ние разговаряме за всичко.

— Щях да кажа нещо, ако не бях съгласен.

— Добре, защото ще ми бъде неприятно да си мисля, че нещо се е променило, понеже имате връзка със Сара.

Михаил отпи от кафето си — печелеше време.

— Слушай, Габриел, щях да ти кажа, обаче…

— Обаче какво?

— Помислих си, че ще се ядосаш.

— Защо?

— Хайде, Габриел, не ме карай да го казвам сега. Не му е времето.

— Напротив, времето е идеално.

Михаил остави чашката с кафето на плота.

— За всички нас бе очевидно още от мига, в който вербува Сара за операцията срещу Ал Бакари, че тя изпитва чувства към теб. И честно казано…

— Честно казано какво?

— Помислихме си, че може и ти да си изпитал същото към нея.

— Това не е вярно. Никога не е било вярно.

— Добре, Габриел, както кажеш.

Една сервитьорка сложи сандвич пред Алон. Той веднага го бутна настрани.

— Изяж го, Габриел. Трябва да се храниш.

Алон откъсна парченце от сандвича.

— Обичаш ли я, Михаил?

— Какъв отговор искаш да чуеш?

— Би било хубаво да чуя истината.

— Да, Габриел. Обичам я много. Твърде много.

— Няма такова нещо като твърде много. Просто ми направи услуга, Михаил. Грижи се добре за нея. Иди да живееш в Америка. Махни се от тази работа колкото се може по-скоро. Махни се, преди…

Той не довърши мисълта си. Михаил отново взе да барабани с пръсти.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Ще дойде.

— Два дни чакане. Вече не издържам да чакам.

— Не трябва да чакаш повече, Михаил.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото Антон Петров току-що мина край нас.

Той носеше тъмно късо палто с качулка, сив шал, очила с телени рамки и ниско нахлупен каскет. Интересно, но тази недодялана дегизировка не можа да заблуди Габриел. Той бе прекарал безброй часове да разглежда снимките от камерите за наблюдение на летище Хийтроу, на които се виждаше мъж с упорита брадичка, с очила и мека шапка. Точно този мъж бе минал край кафенето, гледащо към Парадеплац, носейки две различни дипломатически куфарчета. И точно този мъж сега завиваше на ъгъла към Талщрасе. Алон вдигна внимателно до устните си микрофона, монтиран в ръчния му часовник, и уведоми Сара и Навот, че Петров се е запътил към тях. Докато завърши съобщението си, Михаил вече бе станал и бе тръгнал към вратата. Габриел остави няколко банкноти на масата и го последва.

— Забрави да платиш сметката — каза той. — Швейцарците много се ядосват, когато някой го направи.

Петров мина два пъти край банката, преди накрая да застане на входа точно три минути преди затварянето й. Натискайки звънеца, той се представи като хер Ото Волф и незабавно бе пуснат. Администраторката веднага позвъни по телефона на госпожица Айрини Мур — временната секретарка на хер Бекер — и бе инструктирана да изпрати клиента вътре. Отвън, на Талщрасе, две двойки мъже спокойно заеха местата си: Яков и Одед в единия край, Габриел и Михаил — в другия. Михаил тихо си тананикаше. Алон не го чуваше. Той се бе съсредоточил само върху гласа, който чуваше в слушалката, гласа на Сара Банкрофт, която поздрави с „добър вечер“ един от най-опасните хора на света. Защо не седнете, хер Волф — каза тя на безупречен немски. — Хер Бекер ще дойде при вас след минутка.

Той сложи дипломатическите куфарчета на земята до стола, откопча палтото си и свали кожените си ръкавици. На лявата ръка нямаше нито един пръстен. На безимения пръст на дясната ръка, онзи, на който руснаците обикновено носеха венчална халка, имаше масивен пръстен с черен камък. В Америка биха го сбъркали с пръстен на випуска24 или на военната част. Сара, седяща зад бюрото си, се насили да не го поглежда.

— Може ли да взема палтото ви?

— Не.

— Нещо за пиене? Кафе или чай?

Мъжът поклати отрицателно глава и седна, без да сваля палтото и шапката си.

— Вие не сте обичайната секретарка на хер Бекер.

— Тя е болна.

— Надявам се, нищо сериозно.

— Просто вирус.

— Има доста наоколо. Никога не съм ви виждал тук преди това.

— Аз съм само временно заместваща.

— Не сте швейцарка.

— Всъщност съм американка.

— Немският ви е много добър. Дори има лек швейцарски акцент.

— На младини учих тук няколко години.

— Къде сте учили?

Отговорът на Сара бе прекъснат от появата на Бекер на вратата на кабинета му. Петров се изправи.

— Вашата секретарка тъкмо ми казваше името на училището, което е посещавала в Швейцария.

— Било е Женевското международно училище.

— То има отлична репутация. — Петров подаде дясната си ръка. — Беше удоволствие да се запозная с вас, госпожице…

— Мур. — Сара стисна енергично ръката му. — Айрини Мур.

Петров пусна ръката й и влезе в кабинета на Бекер. Половин минута по-късно, след като приключиха с формалностите, двамата мъже излязоха и тръгнаха към трезора. Сара предаде тази информация на Габриел по микрофона, скрит на бюрото й, после бръкна под него и откопча ципа на дамската си чанта. Пистолетът беше там, дулото му сочеше надолу, а дръжката му се подаваше. Тя погледна към часовника и зачака позвъняването на входната врата. Ръката я засърбя на мястото, където пръстенът на Петров я беше докоснал. „Няма нищо“, каза си Сара. Просто съзнанието й погаждаше номера.

Узи Навот чакаше пред входа на трезора, когато Бекер се появи, следван от Антон Петров. Снимките от наблюдателните камери на летище Хийтроу не бяха отдали дължимото на ръста на руснака. Той бе висок над един и осемдесет и три, широкоплещест и добре сложен. Освен това явно бе притеснен. Като гледаше право в Навот, Петров попита Бекер: