Официалната биография на посланика го описваше като „експерт по американските въпроси“ и дипломат от кариерата, който бе заемал редица важни постове в западните страни. В нея бе пропуснат фактът, че кариерата му едва не бе приключила в Осло, когато бил хванат, че бърка в касата за дребни разходи на посолството. Нито се споменаваше, че понякога пие твърде много или че има брат, който работи като шпионин за СВР, и друг, който е член на кръга от силовики на руския президент в Кремъл. Целият този нелицеприятен материал обаче се съдържаше в досието на ЦРУ, копие от което бе дадено на Ед Филдинг, за да му помогне в подготовката на операцията в „Андрюс“. Охранителят от ЦРУ намери досието за изключително забавно. Той се бе присъединил към Управлението в най-мрачните дни на Студената война и бе прекарал няколко десетилетия в борба срещу Съветите и техните представители на тайни бойни полета по целия свят. Един бегъл поглед на досието на посланика увери Филдинг, че кариерата му не е била напразна.

Той стоеше под емблемата на 89 транспортно авиокрило, когато автоколоната на Третяков спря пред терминала за пасажерите. Независимо от факта, че сега посланикът беше в един от най-безопасните обекти в националния столичен район, той бе защитен с три нива на сигурност: неговите собствени руски телохранители, група агенти от Бюрото за дипломатическа сигурност и няколко служители от охраната на Военновъздушната база „Андрюс“. Филдинг без проблем разпозна посланика, когато той се показа от задната врата на лимузината — в досието имаше копие от официалния портрет на Третяков и няколко снимки от разузнавателно наблюдение, — но Ед прикри предварителната си подготовка, като се обърна към помощника на посланика. Той поправи Филдинг, като посочи Третяков, който се усмихна високомерно, сякаш се забавляваше от американската некомпетентност. Ед разтърси енергично ръката на посланика и се представи като Том Харис. Очевидно господин Харис нямаше звание или друго основание да бъде в „Андрюс“, освен да се здрависа с Третяков.

— Както може би се досещате, господин посланик, децата на Харков са малко нервни. Госпожа Харкова би искала да ги видите сам, без сътрудници и охранители.

— Защо са нервни децата, господин Харис? Те ще се върнат в Русия, където са родени.

— Искате да кажете, че отказвате да се срещнете с Анна и Николай без вашите сътрудници и охранители, така ли, господин посланик? Защото, ако е така, сделката отпада.

Посланикът вирна леко брадичка.

— Не, господин Харис, няма такова нещо.

— Мъдро решение. Направо не ми се мисли какво би станало, ако Иван Харков някога разбере, че вие лично сте провалили сделката да си върне децата заради някакъв глупав протоколен въпрос.

— Мерете си приказките, господин Харис.

Филдинг нямаше намерение да си мери приказките. Всъщност той едва започваше.

— Предполагам, че сте виждали снимките на децата на Харков.

Посланикът кимна утвърдително.

— Сигурен ли сте, че ще можете да ги разпознаете само като ги видите?

— Напълно.

— Това е добре, защото при никакви обстоятелства не трябва да приближавате и да докосвате децата. Можете да им зададете два въпроса, не повече. Приемливи ли са за вас тези условия, господин посланик?

— Какъв избор имам?

— Никакъв.

— Така си и мислех.

— Моля, разперете ръце и се разкрачете.

— Защо да го правя, по дяволите?

— Защото трябва да ви претърся, преди да ви пусна където и да е в близост до децата.

— Това е скандално.

— Не ми се мисли какво би станало, ако Иван Харков разбере…

Третяков разпери ръце и се разкрачи. Филдинг го обискира, без да бърза, като гледаше претърсването да е колкото се може по-агресивно и оскърбително. Когато приключи, той поля ръцете си с дезинфектант.

— Два въпроса, без докосване. Разбрахме ли се, господин посланик?

— Разбрахме се, господин Харис.

— Моля, последвайте ме.

Помещението беше малко, със закачени по стените фотографии, разказващи историята на базата: президенти, отлитащи на исторически пътувания; военнопленници, завръщащи се след години, прекарани в плен; покрити с националния флаг ковчези, докарвани у дома, за да бъдат погребани на американска земя. Ако имаше фотографи този следобед, те щяха да заснемат една много тъжна сцена: майка, прегърнала децата си може би за последен път. Ала естествено нямаше фотографи, защото майката и децата не бяха там, поне не и официално. Колкото до двата самолетни полета, които щяха да разделят това семейство, те също не съществуваха и никакви данни за тях нямаше да бъдат вписани в дневника на контролната кула.

Те се бяха сгушили на един диван, тапициран с черна изкуствена кожа. Елена, облечена със сини джинси и палто от агнешка кожа, седеше в средата, прегърнала с една ръка всяко от децата си. Те бяха заровили лица в яката й и останаха така дълго след като руският посланик влезе в стаята. Елена отказваше да го погледне. Устните й бяха притиснати към челото на Анна, а погледът й бе прикован върху бледосивия килим.

— Добър ден, госпожо Харкова — каза посланикът на руски.

Тя не отговори. Третяков погледна към Филдинг и каза на английски:

— Трябва да видя лицата им. Иначе няма да мога да потвърдя, че това наистина са децата на Иван Харков.

— Имате право на два въпроса, господин посланик. Помолете ги да вдигнат лица. Но гледайте да ги помолите мило. В противен случай може да се ядосам.

Третяков погледна към отчаяното семейство, което седеше пред него, и каза на руски:

— Моля ви, деца, вдигнете лицата си, за да мога да ги видя.

Децата не помръднаха.

— Опитайте да говорите с тях на английски — предложи Филдинг.

Третяков го послуша. Този път децата вдигнаха лица и се втренчиха в него с неприкрита омраза. Посланикът изглеждаше убеден, че децата наистина са Анна и Николай Харкови.

— Баща ви чака с нетърпение да ви види. Вълнувате ли се, че си отивате у дома?

— Не — отговори Анна.

— Не — повтори Николай. — Искаме да останем тук с нашата майка.

— Може би майка ви също трябва да се върне у дома.

Елена за първи път погледна Третяков. После погледът й се премести на Филдинг.

— Моля ви, изведете го оттук, господин Харис. От присъствието му започва да ми призлява.

Филдинг съпроводи Третяков до съседната сграда, където бе оперативният център на базата. Те стояха заедно на наблюдателната площадка, когато Елена и децата излязоха от терминала за пасажери, придружени от няколко агенти от службата за сигурност. Групата мина бавно по пистата и се качи по стълбичката за пасажери в самолета С-32. Десет минути по-късно Елена Харкова се появи без децата, видимо разстроена. Вкопчена в ръката на един офицер от военновъздушните сили, тя отиде до чакащия „Гълфстрийм“ и изчезна в кабината му.

— Сигурно сте много горд, господин посланик — каза Филдинг.

— Преди всичко вие не сте имали право да ги вземате от баща им.

Вратата на кабината на С-32 бе затворена. Пасажерската стълба се отдалечи, последвана от цистерната с гориво и камиона за кетъринг. След пет минути самолетът вече се издигаше над мерилендските предградия на Вашингтон. Филдинг го гледа, докато се изгуби в облаците, после хвърли презрителен поглед на Третяков.

— В 9,00 часа на летище Конаково. И не забравяйте: няма Иван, няма деца. Разбрахме ли се, господин посланик?

— Той ще бъде там.

— Може да си вървите. Извинете ме, че няма да се ръкувам. Не се чувствам много добре.

Ед Филдинг остана на наблюдателната площадка, докато посланикът и придружаващите го лица излязоха благополучно от базата, после се качи на чакащия „Гълфстрийм“. Елена Харкова седеше на седалката си със закопчан колан и гледаше втренчено пустата писта.

— Колко ще трябва да чакаме?

— Не много, Елена. Ще се оправиш ли?

— Ще се оправя, Ед. Хайде да се прибираме у дома.