— Аз ще дойда.

— Благодаря ти.

Старецът се вгледа тъжно в олтара.

— В Дънмоу пристигна човек на кралицата.

При други обстоятелства Ребека не би се впечатлила от тази новина, но сега се смрази, сякаш вратата на църквата се беше отворила и вътре внезапно беше нахлул студ.

— Не е куриер обаче — продължи Бейнс, — ами човек на Юда.

— Какъв?

— Човек на Юда — лицето на Бейнс доби сурово изражение. — Това са кралски агенти, които преследват католическите свещеници и онези, които им дават подслон. Щом ги заловят, ги откарват в Колчестър или пък в Лондон и ги провесват на бесилото.

— Но тук няма католически свещеници…

— Всъщност има. Един йезуит. Сигурно си чувала за тях.

Ребека кимна. Всички бяха чували за йезуитите. Новините, които пристигаха от Лондон, изобилстваха от сведения за тези коварни католически свещеници. Те се промъкваха в кралството и се занимаваха с подривна дейност или поне така се твърдеше. Привличаха на своя страна други паписти и се съюзяваха с тях с цел да върнат страната под влиянието на Рим и властта на Испания.

— Значи в Дънмоу има йезуит, така ли? — попита девойката.

— Да. Нарича се Майкъл Сен Клер и според обявите, заковани на бесилката и на пазарния кръст, се издирва жив или мъртъв. Има и награда за залавянето му — 100 сребърни лири — Бейнс се обърна към олтара. — Не знаех, че е толкова опасно да отслужваш литургии — пошегува се той. — Чудя се какво ли е сторил в действителност. Това е най-щедрата награда за нечия глава, за която съм чувал!

— Пастор Бейнс?

— Кажи, дете — старецът погледна към Ребека.

— Какво щяхте да сторите, ако узнаехте, че този Сен Клер се укрива в църквата ви?

Бейнс прехапа устни.

— Щях да го нахраня и да му дам срок до сутринта, за да си тръгне. Нима не знаеш какво се случва с онези, които помагат на католическите свещеници? Отвеждат ги в Колчестър и ги обесват, но преди да са предали Богу дух, свалят телата им от въжето, разпорват ги като свине и изваждат всичките им вътрешности. После разчленяват труповете им, натъпкват ги в бъчва със саламура и ги излагат за назидание над градските порти — той поклати глава. — Това не е краят, който един старец като мен би си пожелал. Пък и подобни истории не са за ушите на млади момичета като теб. А сега трябва да вървя. Ще заключа църквата — не искам тук да се навъртат разни йезуити!

Бейнс вече беше стигнал до вратата, когато Ребека се обърна след него.

— Какво? — извика тя; беше чула думите съвсем ясно.

— За какво говориш, момиче? — върна се пасторът в църквата.

— Не го ли чухте? — попита тя. — Дойде откъм олтара.

— Какво е дошло откъм олтара?

— Гласът. Каза нещо на латински. Confiteor Deo omnipotenti…

Бейнс се опита да потисне тревогата си.

— Изповядвам се пред Всемогъщия Бог — прошепна той, — пред Пресветата Дева и пред архангел Михаил… Сигурна ли си, Ребека? Това са думите, които се изричаха в началото на католическата литургия…

Пасторът и момичето се приближиха към олтара и се огледаха наоколо, но не откриха абсолютно нищо.

— Сигурно е бил някой призрак — засмя се Ребека.

Пастор Бейнс не чу думите й. Старецът беше погледнал към статуята на архангел Михаил и макар че не сподели това с девойката, беше видял, че букетчето й от кокичета е изчезнало.

Младата слугиня от кръчмата „Веселото прасе“, която се намираше на пътя към Челмсфорд, си проправяше път през оживения салон с по една препълнена чаша във всяка ръка. Девойката полюшваше предизвикателно бедра и мяташе насам-натам дългата си червена коса. Щом стигна до масата, тя се наведе, за да остави чашите, осигурявайки на клиентите доста добра гледка към пищното си деколте. Червенокосата Мег обичаше да кара мъжете да точат лиги по нея, но само дотам. Ако все пак си легнеше с някого, това ставаше срещу съответното заплащане и освен това до постелята й имаха достъп само отбрани господа като например онзи непознат, който седеше в далечния край на салона и съсредоточено я наблюдаваше. Той беше млад мъж с бледо лице, напомадената му черна коса беше зализана назад, а мустаците и брадата му бяха елегантно оформени. Въпреки че беше чужденец, Мег беше установила, че английският му е отличен, а обноските му — изискани. С изключение на бялата сатенена риза с дантелена яка, която се подаваше изпод подплатеното му палто, дрехите на мъжа бяха тъмни и ако не бяха изпълнените със сласт погледи, които й мяташе, Мег би го помислила за свещеник. Свещениците обаче не гледаха така засуканите девойки!

Да, слугинята добре знаеше колко струват прелестите й. Тя имаше бяла, лебедова шия, тънки глезени и приказно тяло, за което копнееше всеки мъж в тази кръчма. Неслучайно всички я пляскаха по задника и току се опитваха да бръкнат в деколтето й. Мег обаче не се интересуваше от тези недодялани типове. Целта й беше онзи мълчалив джентълмен в ъгъла, чиято препълнена кесия така примамливо звънтеше. Рано или късно, щеше да го улови в мрежите си. Ако ли пък не, трябваше да си намери някой друг клиент и то преди пияният съдебен пристав да влезе, олюлявайки се, в кръчмата и да нареди на съдържателя да угаси огъня и да затвори капаците на прозорците.

— Ще желаете ли още една чаша ейл, сър? — спря Мег пред масата на непознатия.

Мъжът беше вперил черните си очи в нея и я изучаваше внимателно.

— Да, донеси ми. Искам и парче пай със заешко, но гледай да е пресен. Винаги познавам, когато се опитат да ми пробутат някой боклук!

На Мег никак не й се понрави това обвинение, но въпреки това се усмихна. Сега беше моментът да хвърли стръвта си. По-късно, когато мъжът започнеше да се бори с фустата й, щеше да има възможност да си отмъсти.

— Ще желаете ли нещо друго, сър? — погледна го тя невинно със зелените си очи.

— Какво друго бих могъл да желая? — непознатият взе кесията си и изсипа среброто си в дланта си.

— Не бива да правите така, сър! — обезпокои се не на шега Мег. — По пътищата е пълно с разбойници и крадци!

Мъжът посочи към кожения портупей, който лежеше на стола до него.

— Голям смелчага ще да е този, който се реши да се изправи насреща ми. И за да отговоря на въпроса ти — да, бих желал и малко компания.

— Заета съм, сър.

— Ами по-късно?

— Имам една стаичка на горния етаж…

Чужденецът хвърли един поглед към съдържателя на кръчмата, който беше запасал някаква мърлява престилка около кръста си и стоеше зад големите винени бъчви пред помещението за миене на съдове.

— Обзалагам се, че имаш — отвърна мъжът. — А вътре сигурно имаш и легло, поставено точно срещу шпионката в стената, нали?

Мег се изчерви. Непознатият явно можеше да чете мислите й — кръчмарят Мелтън й разрешаваше да забавлява посетителите, но в замяна действително наблюдаваше какво става стаята й и разбира се, вземаше част от печалбата й.

— Можем да отидем и в конюшнята — прошепна тя. — Намира се в другия край на двора. Вътре е топло и сухо, а сламата я смениха съвсем скоро.

— Значи ще се срещнем там — съгласи се чужденецът.

През останалата част от вечерта Мег се отдаде на мечти и продължи работата си разсеяно. Онази огромна купчина сребро не й излизаше от ума. Тя си спомни наръча с дърва в конюшнята и се усмихна на себе си — това нямаше да е първият път, в който някой от клиентите й щеше да се събуди с пукната глава и празна кесия. Кръчмарят Мелтън, разбира се, щеше да застане на нейна страна. При тези обстоятелства кой би посмял да повдигне обвинения срещу нея? Пък и кой би обърнал внимание?

Мег се почувства облекчена, когато пияният съдебен пристав най-после влезе в кръчмата, наду свирката си и потропа с жезъла си по пода. Отначало клиентите не му обърнаха никакво внимание, но когато кръчмарят Мелтън въведе в салона двете си огромни кучета, набързо пресушиха чашите си и излязоха навън, огласяйки нощта с виковете и ругатните си.

Слугинята се измъкна през вратичката, която се намираше в задната част на помещението за миене на съдове. В покрития с калдъръм двор нямаше никого, но пък от друга страна, тя не беше видяла чужденецът да си тръгва. Сигурно се беше спотаил някъде наоколо и я очакваше с нетърпение. Че как иначе — с тази външност и прелъстителски умения Мег изобщо не беше за изпускане! Всъщност тя обикновено не се даваше толкова лесно, колкото тази вечер. Слугинята се приближи до вратата на конюшнята и надникна вътре, но в тъмнината не се виждаше нищо. След това се обърна и едва успя да сподави вика си — непознатият стоеше зад нея с нахлупена шапка и наметнат около раменете плащ.