— Той си отиде, Дмитрий.

Руснакът нежно я изправи на крака. После свали грамадния си, обточен с кожа плащ, и я наметна, закопчавайки сребърната верижка на врата й.

— Свободна си да отидеш където поискаш, Ребека — каза той. — Ако решиш да се върнеш в Москва, кълна се във всичко свято, че ще ти осигуря царски прием. Ако пък предпочиташ да отидеш другаде, можеш да бъдеш сигурна, че ще пътуваш удобно и безпрепятствено — опричникът посочи към гроба, а суровите му очи омекнаха. — Не знам какво точно е станало в онази стая, но искрено вярвам, че ти си била докосната от сянката на Божието крило.

Ребека не отвърна, но позволи на Дмитрий да я отведе обратно в замъка. Войниците се бяха събрали в двора и когато я видяха да приближава, извадиха мечовете си и затропаха с тях по щитовете си, а виковете им на признателност отекнаха из цялата крепост. За тези страховити мъже Ребека беше истински воин; героиня, победила злото и донесла им славна победа над турците.

Девойката застана пред тях, но всъщност беше далеч оттук. Мислите й я бяха върнали в Дънмоу, при благия свещеник, когото беше скрила в конюшнята на „Сребърният дракон“, и към тръпнещия от копнеж Купър, който вървеше към нея през салона на кръчмата…

Рим, септември 1565 година

Отец Родериго Бастини се облегна в грамадното си, подобно на трон кресло и погледна през писалището към англичанката, която седеше срещу него.

— Чувате ли камбаните, мистрес Ленъкс?

Йезуитът наклони глава на една страна и се заслуша в празничния звън, отекващ из цял Рим в чест на прогонването на войските на Сюлейман от Малта. След дълга и яростна обсада хоспиталиерите бяха успели да отвоюват острова си, удържайки решителна победа срещу турците.

— Велика победа! — заяви Бастини, а после вдигна перото си от писалището.

Тази англичанка с нейния втренчен поглед определено го смущаваше. Макар да не беше надарена с класическа красота, жената беше привлекателна; е, лицето й беше леко потъмняло от слънцето, но косата й беше гъста и лъскава, а очите й — прозорливи. Разбира се, йезуитът беше видял заешката устна на девойката, но от любезност се опитваше да не гледа натам. Междувременно се чудеше дали тази особеност накърнява хубостта й, или я подсилва. Той вдигна писмото.

— Завръщате се от доста опасно пътуване, мистрес Ленъкс. Доколкото разбирам обаче, руснаците са ви осигурили ескорт през Адриатическо море и са ви изпратили чак до Рим. Къде сте отседнали сега? — Бастини говореше бавно; за съжаление, английският му не беше толкова добър, колкото му се искаше.

— При сестрите от „Санкта Северина“ на другия бряг на Тибър.

— А, да — Бастини се наведе през писалището. — Доколкото знам, монахините от този манастир са се посветили на грижите за… как да се изразя… жени, решили да се оттеглят от суетата на живота…

Ребека се усмихна и йезуитът остана очарован от благостта, която се изписа по лицето й.

— Аз не искам да се оттеглям от суетата на живота, отче.

— Значи ще се върнете в Англия?

Девойката поклати глава.

— Мисля, че в писмото много точно е описано какво искам.

— А, да…

Бастини вдигна пергаментовия свитък и се вгледа в изящния почерк. Писмото беше написано на перфектен латински от някакъв високопоставен венециански чиновник, намиращ се в близки търговски отношения с руснаците, и представяше Ребека като „вечна приятелка на Иван, цар на Русия, и невероятно смела жена, извършила ненадминат подвиг в услуга на руския двор“.

— Та какво точно искате, мистрес Ленъкс?

— Ребека. Името ми е Ребека.

— Много добре, Ребека.

— Искам да поговорим за Майкъл Сен Клер.

— А, да.

Йезуитът хвърли един поглед към разпятието, окачено на отсрещната стена. Той беше получил писмото предишната вечер и се беше разровил в архива, но сведенията, на които беше попаднал, бяха строго поверителни и на него никак не му се искаше да ги обсъжда с тази англичанка.

— Боя се, че не мога да ти кажа много за него, Ребека — продължи Бастини бавно. — Знам, че Майкъл Сен Клер е родом от Ирландия и че е получил образованието си във Франция. После се е присъединил към йезуитския орден…

— Няма нужда да увъртате, отче! — прекъсна го Ребека. — Знам всичко за Фрогмор!

Йезуитът преглътна тежко.

— Моля ви — девойката се заигра със сребърната верижка около врата си. — Моля ви, отче — повтори тя. — Знам всичко за магьосника.

— Доколкото разбирам, Ребека, двамата със Сен Клер сте се срещнали в Англия, а после сте отпътували заедно за Русия…

— Да, отче, помогнах на Сен Клер да избяга от Англия и двамата се отправихме към Русия — девойката забеляза как очите на йезуита трепнаха. — Не се безпокойте, отношенията ни бяха… — тя се усмихна. — Да кажем, че в тях нямаше нищо, което да изповядам пред вас.

Бастини се засмя. С всяка изминала минута тази загадъчна млада дама го очароваше все повече и повече.

— Е, добре — той остави перото на писалището. — Преди няколко години светият отец възложи на йезуитския орден в Рим да намери и да залови великия магьосник Фрогмор. За мисията беше избран Майкъл Сен Клер — чудесен младеж с отлично образование, широки познания за света и опитен с меча — Бастини вдигна перото и се почеса с него по бузата. — Съвършеният йезуит — той въздъхна шумно. — Аз лично никога не съм се срещал с него, но разбрах, че е бил надарен с неустоим чар, така едва ли му е било трудно да се сближи с Фрогмор.

— И задачата му е била да убие магьосника, така ли? — намеси се Ребека.

— По-точно да извърши законна екзекуция от името на Църквата. Както и да е. Слуховете твърдят, че в един момент двамата се върнали в Италия и тъкмо тук Фрогмор разкрил истинската самоличност на Сен Клер. Последвала кървава схватка. Според мълвата нашият събрат я загубил, падайки в някаква урва. Тялото му обаче така и не било открито. Междувременно папата, който беше поръчал залавянето на магьосника, почина и йезуитският орден постепенно забрави за случая.

— Преди около две години чухме, че Сен Клер все още е жив и че продължава да преследва Фрогмор из цяла Европа — Бастини разпери ръце. — По това време обаче ние вече нямахме нищо общо с него.

— Значи може би е оцелял след падането? — попита Ребека.

Йезуитът я погледна предпазливо.

— Това би било истинско чудо.

— Какво искате да кажете, отче?

— И аз не знам, Ребека. Може и да е оцелял, а може и някой друг да е започнал да се представя с неговото име.

— А мислите ли, че мястото му може да е било заето от някой ангел?

Очите на Бастини се разшириха от удивление.

— Какво намекваш, Ребека?

— Нищо, отче — девойката се усмихна. — Кажете ми обаче — продължи тя, — какво друго знаете за Сен Клер?

Йезуитът стана от креслото си и направи знак на Ребека да го последва. И така, двамата излязоха от стаята и тръгнаха по просто обзаведения коридор. Макар и излъскан до блясък, подът беше покрит с обикновени дъски, а единствените украшения по искрящо белите стени бяха множеството разпятия и поставените в нишите статуи. После Бастини и девойката прекосиха една благоуханна цветна градина, предпазвана от палещото есенно слънце от китни кипариси и маслинови дръвчета, и се отправиха към малкия параклис, посветен на архангел Михаил. Църквицата също беше съвсем обикновено обзаведена — варосаните стени се редуваха с черни дъски, а таванът беше подпрян с дървени колони. Вътре се носеше сладкото ухание на восъчни свещи и тамян. По средата на нефа йезуитът спря и свърна към един малък страничен олтар. Девойката съзря статуята на архангел Михаил, която се издигаше там, и очите й напълниха със сълзи.

— Съвсем същата е — прошепна тя. — Тази статуя е точно копие на онази, която се пазеше в енорийската църква в Дънмоу. Тази тъмна коса, лицето, рицарските доспехи…

— Не ни е известно нито кой я е направил, нито откъде идва — каза Бастини, трогнат от силното душевно вълнение, изписано по лицето на Ребека. — Знам обаче, че Сен Клер е бил напълно отдаден на светеца, чието име е носел. Според архивите Майкъл е отслужвал литургиите си тук, а понякога просто е сядал в олтара и се е молел или пък е разговарял със статуята. Доколкото знам, останалите йезуити са го закачали заради това…