— Смятам да приветствам посетителите ни, йезуите. Бас ловя, че не го очакват.

Ребека се накани да се обърне, но в този момент един от офицерите извика нещо. Трима конници излязоха от турския лагер и препуснаха към замъка, развявайки бяло знаме. Дмитрий се надвеси през парапета. Когато стигнаха до крепостния ров, тримата пратеници дръпнаха юздите и спряха Конникът в средата, за чието копие беше прикрепено бялото знаме, се изправи в стремената си закрещя на лингва франка. Командирът на опричниците го изслуша, а после се ухили на Сен Клер.

— Казва, че са готови да се оттеглят, но само при условие че им предам тримата чужденци — белокосия демон, свещеника и кръчмарската слугиня със заешката устна.

— И? — попита йезуитът.

Дмитрий се прокашля и се изплю.

— Ако ви предам, ще трябва да се простя с главата си. На царя никак няма да му хареса, че съм клекнал пред турците, които са прекосили границата му, оплячкосали са околните села и са обсадили една от крепостите му. Освен това, англичанино — Дмитрий се усмихна дяволито, — мисля, че те харесвам — той погледна през рамо към войниците си. — Хайде! Предайте отговора ми на турците!

Трима стрелци мигом заредиха лъковете си, надвесиха се над стените и обсипаха турските пратеници с порой от стрели. Двама от конниците се отпуснаха в седлата си, а после единият от тях се изтърколи в рова. Третият обърна коня си, изпускайки бялото знаме, и препусна далеч от крепостта. Не беше изминал и няколко крачки, когато две стрели се забиха в гърба му. Турчинът се изхлузи от седлото, но кракът му заседна в стремето и конят продължи да го влачи през праха към турския лагер.

— Но те носеха бяло знаме! — запротестира Купър.

— Бяло знаме ли? — озъби се Дмитрий. — Кажи го на онези клетници, приковани към кръстовете!

След тези думи командирът на опричниците се забърза надолу по стъпалата на стражевата кула. Хората му го чакаха в двора, стиснали в едната си ръка мечове, а в другата — черни щитове. Конете вече бяха оседлани. Дмитрий изкрещя някаква заповед. Решетката на крепостната порта моментално беше вдигната, а подвижният мост — спуснат, и опричниците се завтекоха към вражеския лагер като стрели. Турците изобщо не очакваха подобен развой — в крайна сметка, те бяха дошли да обсадят крепостта, а не да се отбраняват от нападатели. Дмитрий препускаше напред като някой демон, а хората му се разгръщаха зад него. В небето се вдигнаха облаци прах. После изтрещя оръдие, отекна звън на стомана и въздухът се изпълни с виковете на мъже, вкопчени в яростна битка.

Сен Клер поклати глава.

— Според свети Павел най-голямата добродетел е любовта — каза той замислено, — но в очите на Дмитрий това явно е куражът. Сърцето на този опричник може и да е черно като нощта, но смелостта му не може да бъде оспорена.

Димът от оръдията и прахът скоро покриха бойното поле като пелена и Ребека, Сен Клер и Купър не можеха да видят какво става. От време на време някой ездач падаше от коня си и животното хукваше обратно към крепостта. На портата стояха на пост пешаци, готови да вдигнат подвижния мост във всеки един момент.

— Какво се надява да постигне Дмитрий с тази атака? — попита Ребека.

— Да накара врага да се разтрепери от страх — отвърна й Купър. — Турците и мастър Фрогмор вече са наясно, че ще се бием до смърт.

Думите на албиноса едва бяха заглъхнали, когато из въздуха се понесе зовът на руски бойни рогове. После настана тишина. Облакът прах изтъня и не след дълго хората на Дмитрий излязоха от него. Конете им бяха запъхтени и целите покрити с пяна. Опричниците препуснаха към подвижния мост и скоро се озоваха обратно в двора на замъка. Повечето от тях бяха живи и здрави, но някои бяха изгубили конете си и се бяха качили на седлата на своите другари. Други се прибраха в крепостта тичайки. Имаше мъже, които се бяха отървали само с драскотини, но имаше и лошо ранени. Ребека предложи да слезе в двора и да помогне на войниците, но Сен Клер й каза да остане на стените. От Дмитрий нямаше и следа. Тъкмо когато бяха изгубили надежда, че ще го видят отново, от облака прах излезе още една група конници. Зад тях препускаха неколцина облечени в ризници спахии с развети плащове и насочени копия, но те нямаха шанс да настигнат руснаците. Дмитрий яздеше в края на колоната, сякаш искаше да се увери, че нито един от хората му няма да остане на бойното поле.

Когато стигнаха до подвижния мост, останалите опричници се втурнаха в двора на крепостта, но командирът им внезапно обърна коня си. Животното се вдигна на задните си крака, а Дмитрий извади меча си и се втурна обратно към врага. Ребека наблюдаваше ставащото с отворена уста, удивена от смелостта на руснака, а не по-малко и от хитростта му. Предводителят на спахиите, които бяха преследвали опричниците, беше изпреварил другарите си и в момента беше сам и уязвим. Не след дълго двамата мъже се сблъскаха, оръжията им звъннаха и мечът на Дмитрий потъна в рамото на спахията. Конят и ездачът му мигом рухнаха на земята. Едва тогава командирът на опричниците препусна към подвижния мост. Хората му го посрещнаха с одобрителни викове, а войниците по стените започнаха да сипят подигравки и обиди към спахиите, които наобиколиха падналия си предводител.

Изведнъж в степта се изви силен вятър и облакът прах, отделящ крепостта от вражеския лагер, се разсея, разкривайки пораженията, които конниците на Дмитрий бяха нанесли на турците. Шатрите, фургоните и каруците на обсадителите горяха, земята беше осеяна с трупове, оръдията лежаха прекатурени на една страна, а от мястото, където бяха стояли конете и боеприпасите, се вдигаше черен пушек.

Здраво хванала ръката на Сен Клер, Ребека слезе в двора на замъка, където Дмитрий и хората му ликуваха, подавайки си един на друг винени мехове.

Скоро обаче турците отвърнаха на удара. До късния следобед те бяха дотъркаляли оръдията си до стените на крепостта и вече ги обстрелваха с порой от снаряди. Канонадата продължи и през нощта и мракът току се осветяваше от огнените езици на залповете. По зазоряване, пришпорвани от своите имами, дервишите се втурнаха към замъка с бойните си викове на уста, прехвърляйки се през рова по дървени мостчета и изкатервайки се по стените с помощта на високи стълби.

Бранителите се готвеха да отвърнат на атаката с гръцки огън, горящи обръчи и казани с гореща вода. Всички тези боеприпаси бяха отнесени на стените и докато врагът пълзеше нагоре, Дмитрий заповяда главите на нападателите да бъдат посипани с огън и жупел. Ребека, която се грижеше за ранените на стражевата кула, можеше само да наблюдава ставащото. Ушите на девойката пищяха от виковете на сражаващите се мъже, от звъна на стомана и от трещенето на огнестрелни оръжия, а стомахът й се обръщаше от миризмата на горяща плът. Тя се движеше като насън и смело промиваше раните на онези, които все още бяха в състояние да се върнат в битката. Повечето наранявания бяха причинени от куршуми или от стрели и под вещите напътствия на Купър и на Сен Клер Ребека скоро се научи да навлиза надълбоко в плътта и да заглушава писъците и протестите на ранените, натъпквайки в устите им напоен с вино парцал.

Атаката на турците продължи до ранния следобед. После врагът се оттегли, оставяйки след себе си килим от тежко ранени и мъртви войници. От радостта на Дмитрий и на хората му вече нямаше и следа. Дрехите на опричниците бяха раздърпани и прогорени, а плувналите им в пот лица бяха почернели от дим. За известно време защитниците на крепостта изоставиха постовете си, за да се подкрепят и да подремнат, а после се върнаха по стените.

В късния следобед турците се появиха отново, колкото да си приберат мъртъвците, след което пак се оттеглиха. Вечерта обаче канонадата беше подновена. Дмитрий се обезпокои не на шега и нареди да бъде издигната още една стена, в случай че врагът успее да проникне в замъка. Ребека, Сен Клер и Купър бяха освободени от постовете си и им беше казано да си починат. Тримата съюзници едва се довлякоха до стаята си, а после се проснаха в постелите си и заспаха, без да си проговарят.