— Това няма да стане — отвърна Сен Клер лаконично.

Дмитрий посочи припряно наоколо.

— Тук вие сте гости и имате на разположение всякакви удобства — чудно огнище и топли покривки по стените, както и по пода — той потропа с ботуши. — Сервира ви се добра храна, вероятно по-хубава от тази, която бихте яли на мъгливото си островче.

— Въпреки това сме затворници — възрази Купър.

— Не, гости сте — произнесе с мъка Дмитрий.

— Тогава защо ни измамихте? — обади се Ребека.

Опричникът се засмя, а после прокара език по зъбите си, напомняйки на девойката за някоя хрътка, която току-що се е наяла.

— Както казах и на спътниците ти, мистрес, тук вие сте в безопасност. Турците искаха да ви отведат, но ние им казахме, че сте избягали.

— Защо тогава не ни пуснете да си вървим? — попита Ребека разгорещено.

Дмитрий потри ръце.

— Не се оправям много добре с езика ви, но да кажем, че ако избягате твърде лесно, турците ще станат подозрителни. С течение на времето обаче…

— Времето е много важно за нас, Дмитрий — намеси се Сен Клер, изправяйки се на крака. — Както ти казах и преди, рано или късно, Фрогмор ще разбере, че сме тук.

— Невъзможно!

— Напротив, Дмитрий, напротив — настоя йезуитът. — Каренска не е далеч от турската граница. Мисля, че още сега трябва да пратиш съобщение до най-близкия болярин или до самия цар и да поискаш подкрепление.

Опричникът постави ръце на хълбоците си, поклати глава и тихо се засмя.

— Подобна организация би отнела месеци. Както и да е, искате ли утре да отидем на лов?

След тези думи, без дори да дочака отговор, опричникът излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си.

— Утре, Ребека, ще излезеш и ще се поразтъпчеш — Сен Клер я целуна по челото. — Сега обаче трябва да поспиш.

Купър потупа девойката по рамото, след което двамата мъже я оставиха сама.

Ребека се сгуши между завивките и скоро се унесе. След известно време обаче чу някой да вика името й. Тя не знаеше дали е будна, или сънува, но гласът беше настоятелен и звучеше точно като този на баща й. Така я викаше Бартоломю, когато имаше нужда от нея в салона на „Сребърния дракон“. Девойката седна в леглото. Дебелата лоена свещ, поставена върху масата до другия край на постелята й, почти беше изгоряла и в стаята цареше сумрак. Капаците на прозорците бяха здраво залостени, но въпреки това Ребека потрепери от студ.

— Майкъл! — извика тя. — Уилям!

Не последва никакъв отговор. В отсрещния ъгъл на стаята нещо прошумоля, но девойката реши, че е някой плъх, и не му обърна внимание. Тя стана от леглото и с мъка се приближи до камината. Краката й едва я държаха. Огънят почти беше угаснал, така че й се наложи да поразрови въглените с оставената наблизо маша и да хвърли върху тях още малко подпалки. От камината тутакси полетяха искри, пламъците се разгоряха и стаята се изпълни със сенки. В следващия момент Ребека чу името си отново. Тя погледна към огъня и едва сподави вика си. В пламъците се беше появило лицето на Фрогмор! Магьосникът се взираше в нея подигравателно, сякаш знаеше всичките й тайни мисли и страхове. Девойката размаха машата, докато вдигналите се искри не я накараха да отстъпи назад. Сен Клер беше прав — Фрогмор наистина знаеше къде са!

Следващите няколко дни Ребека прекара в разходки из замъка, по време на които често се качваше на крепостните стени и се взираше в морето от трева, припомняйки си сънищата от Дънмоу. Самотните птичи крясъци и вятърът, огъващ тревата и разпръскващ семената на цветята, й напомняше за есекските равнини, но въпреки това тукашната околност й се струваше много по-зловеща. Към гарнизона се бяха присъединили множество опричници — конници, пешаци и артилеристи; всичките — закоравели главорези. Всеки път, когато девойката минеше покрай тях, те я поглеждаха крадешком и си прошепваха нещо на своя език, но въпреки това се отнасяха към нея с уважение. Същото важеше и за Купър и Сен Клер, които се бяха присъединили към войниците на учебния плац. Там албиносът се отличи като майстор на меча и опричниците — с техните плоски лица, високи скули и безизразно изражение — често заставаха в кръг около него и го наблюдаваха как обезоръжава поредния си противник.

Всъщност в крепостта имаше и други жени, но те бяха най-вече проститутки. Изобщо ежедневието тук много напомняше на това в Александрова слобода и се изразяваше в странна смесица от религиозни ритуали и безспирни пиршества. Дворецът представляваше обширна постройка с висок таван, по чиито стени висяха множество ловни трофеи, оръжия, икони и знамена. В кухните зад него цареше непрестанно оживление. Виковете и смехът на гуляйджиите разбуждаха Ребека още призори. Понякога пък, когато някой от опричниците се напиеше с чист спирт и тръгнеше да разиграва коня си из замъка, се чуваше и цвилене, и тропот на копита. На няколко пъти през нощта подвижният мост беше спускан и хората на Дмитрий излизаха от замъка, за да оплячкосат някое от близките села.

И така, дните си минаваха и Сен Клер и Купър започнаха да се тревожат, че престоят им в Каренска се е проточил твърде дълго. Ребека пък всеки ден се молеше да не ги върнат в кошмарния двор на цар Иван.

Една вечер, точно след като се бяха оттеглили в стаята си, Сен Клер настоя да отслужи вечерня. Купър скръсти ръце и хладно се взря в йезуита, а Ребека коленичи пред импровизирания олтар. Сен Клер извади хляба и виното, които беше отмъкнал от кухнята, и извърши свещения ритуал. После причести девойката, но когато предложи Светите дарове и на Купър, албиносът поклати глава.

— Не вярвам в Бог, така че би било богохулство да ги приема — заяви той. — Освен това, в случай че Той съществува, не мисля, че би Му станало приятно, ако повярвам в Него само защото съм в опасност.

Сен Клер се усмихна и отдръпна потира.

— Добър човек си ти, Уилям Купър — отвърна той тихо.

След като отслужи литургията, йезуитът извади един миниатюрен мях за вино, наля в него малко от осветеното вино и внимателно го запуши. После надяна връвчицата, с която беше вързан, на врата на Ребека и го скри под жакета й.

— Какво беше това? — попита Купър.

— Когато моментът настъпи — отвърна Сен Клер, вглеждайки се в очите на девойката, — Ребека ще разбере какво трябва да стори с меха. Ако Фрогмор изпие съдържанието му, силата му ще отслабне.

— А после какво? — заинати се албиносът.

Сен Клер не му обърна внимание.

— Ребека ще направи онова, което й подсказва сърцето.

— Значи ще победим магьосника с магия, така ли? — подигра му се Купър. — Хайде, Майкъл, нима наистина вярваш в това? Ако Бог наистина съществува, защо не вземе да ни изпрати на помощ малко от ангелите си?

— Дори да го направи — сопна му се Сен Клер, — ти пак не би повярвал в съществуването Му!

— Ти ще кажеш!

Йезуитът допи виното в чашата, след което я изми и я остави на масата. После замълча и се заслуша в песните, които долитаха от замъка.

— Какво според теб представляват ангелите, Уилям? — попита той накрая. — Рицари в бляскави доспехи? Същества с магически способности? Ако прочетеш Библията, ще видиш, че дори Христос е бил човек от плът и кръв и законите на времето и пространството са ограничавали и Него. По време на мъките си на кръста Той, разбира се, е можел да призове цял легион от ангели, но въпреки това не си е мръднал и пръста — Сен Клер започна да разчиства олтара. — Злото у човека трябва да бъде победено от доброто у човека, а не от Бог.

— Обичаш ли тази жена, Майкъл? — изтърси Купър.

Ребека зяпна, удивена от прямотата на албиноса.

— Обичаш ли Ребека Ленъкс? — настоя той.

— Уилям! — възкликна девойката.

— Защото аз я обичам — продължи Купър разгорещено — и когато всичко това свърши, ще я помоля да се омъжи за мен. Където и да отиде после или където и да я отведеш ти, йезуите, аз ще я последвам!

Сен Клер се приближи до албиноса и хвана ръката му.

— Уилям, Уилям. Един Бог знае какво ще стане, когато всичко това свърши!