Фрогмор веднага сграбчи предоставилата му се възможност и тръгна покрай редиците къщи. Въпреки триците, разпръснати по земята, улиците бяха хлъзгави, така че му се наложи да пристъпва внимателно. Освен това му беше трудно да се ориентира къде се намира. Слава Богу, поне съкровището му беше на сигурно място. Цяла Москва беше построена от дърво, така че тук винаги имаше опасност от пожар, какъвто всъщност беше избухнал, докато магьосникът беше отсъствал от града. Неговите скъпоценности обаче бяха заровени дълбоко в подземието на къщата му, така че сигурно бяха невредими.

Фрогмор стигна до края на една уличка, спря и се огледа през рамо. Москва гъмжеше от шпиони и платени доносници и той беше сигурен, че го следят. Но пък от друга страна, кой можеше да се интересува от него? Магьосникът бутна една портичка. Пред погледа му се появи къща със здраво залостени и заковани с дъски прозорци, която явно не беше пострадала от пожара. Фрогмор извади ключа от скривалището му. Докато беше отсъствал, в дома му вероятно се бяха подслонявали разни скитници, но това не го притесняваше. Тези отрепки никога не биха могли да открият старателно скритото му съкровище. Той отвори малката странична врата и се вмъкна в къщата. До обонянието му веднага достигна миризмата на осолена риба и слабият аромат на гърненцата с билки, специално поставени из стаите, за да ароматизират въздуха. Атмосферата в къщата накара Фрогмор да си спомни за Сен Клер и за онези войнствени монаси, които едва не го бяха приклещили тук. Магьосникът се облегна на пропитата от влага стена и изведнъж се сети още нещо. Дали не трябваше да си извади пропуск за манастира „Свети архангел Михаил“ в Кремъл и да проучи още веднъж „Книгата на тайните“? Фрогмор се заслуша в собственото си дишане. А може би трябваше да вземе онова, за което беше дошъл, и да се махне оттук? В този момент отвън долетя някакъв звук. Магьосникът посегна към меча си, но звукът не се повтори и той се успокои.

И така, Фрогмор тръгна надолу по коридора. Когато стигна до една малка вратичка, скрита под дървеното стълбище, той я отвори и внимателно заслиза към подземието. Щом се озова в дъното на стълбището, той се пресегна в мрака, напипа маслената лампа и огнивото, които беше оставил там, и запали фитила. После продължи да върви, навлизайки все по-надълбоко в подземията на внушителната сграда, която някога се беше издигала тук.

Когато стигна до другия край на мазето, Фрогмор извади камата си и разхлаби една от тухлите в стената. После бръкна в отворилата се дупка, измъкна оттам някаква кожена торбичка, седна на пода и притисна съкровището към лицето си. Тъкмо то беше причината, накарала го да се върне в Москва. Сега, след като си го беше прибрал, беше време да продължи по пътя си. „Книгата на тайните“ можеше да почака. След като напуснеше града, вече нямаше да има кой да го спре. Можеше да се подслони в някое изоставено стопанство или пък в някоя горска хижа и да си почине. Освен това на подобни места винаги се намираха достатъчно жертви. След като ги убиеше, той щеше да разполага със силите, от които се нуждаеше, и само за няколко дни можеше да прекоси границата и да се озове на турска земя. Султанът сигурно вече беше получил писмото му… Всъщност какво ли значение имаше всичко това?

Фрогмор развърза кожената кесия и изсипа съдържанието й на пода. После нежно докосна всеки предмет. Един пръстен, една огърлица, един веленов свитък, едно избеляло парче плат и една детска играчка — дървен рицар на кон. За известно време магьосникът задържа играчката в ръката си, прокарвайки пръсти по изгладеното от времето дърво. Умът му се изпълни със спомени за онези далечни слънчеви дни, когато синът му си беше играл в задния двор на къщата им в Съмърсет, и очите му плувнаха в сълзи.

— Де да можеше… — прошепна Фрогмор.

Магьосникът плъзна кончето по пода, сякаш това можеше да върне отдавна изгубеното му момче. После сърцето му се изпълни с гняв. Да можеше жена му и детето му да не бяха мъртви! Или пък той да имаше силата да ги върне обратно! Да, но не можеше! Семейството му беше погълнато от мрака, а той беше поел по пътя, който сам бе избрал.

Всъщност Фрогмор не беше планирал да тръгва по този път. Отначало го беше водил гневът, а после… после вече беше станало твърде късно да се върне.

Той прибра съкровищата си в кожената торбичка.

Някои хора сигурно биха му се присмели, че е пътувал седмици наред за нещо толкова дребно. От друга страна, това нямаше да е необходимо, ако Сен Клер не го следваше по петите като някоя хрътка. Всъщност нещата невинаги бяха стояли така. Отначало йезуитът се беше представил за негов приятел и за известно време Фрогмор беше гледал на него като на свой син. Разбира се, магьосникът беше имал последователи и преди, но Сен Клер беше различен — той притежаваше дарби, умът му сечеше като бръснач, а и в компанията му винаги беше толкова забавно! Истината излезе наяве едва след като магьосникът се опита да го привлече на страната, която самият той беше избрал. Тогава се оказа, че Сен Клер е шпионин и че е твърдо решен да го унищожи.

Фрогмор се взря в светлината, която струеше от маслената лампа. Ами онази жестока схватка между двамата под палещото италианско слънце? Тогава магьосникът наистина беше побеснял и беше хвърлил доскорошния си довереник в онази урва. Кой човек би могъл да оцелее след такова падане?! Едва по-късно Фрогмор беше научил, че Сен Клер е йезуит; католически свещеник. Магьосникът се усмихна мрачно. Рядко му се случваше да го измамят и все пак…

— Само след година! — прошепна той.

Само след година Сен Клер се беше появил и отново беше надушил следите му.

Фрогмор се изкачи обратно по стълбите и затвори вратата на мазето зад гърба си. После угаси маслената лампа с ботуша си и излезе в градината. Там обаче беше пълно с войници и стрелци от царската стража, които му бяха препречили пътя и стояха пред него като мълчалива стена от стомана. Пред тях бяха застанали трима опричници със саби в ръце и черни маски на лицата. Магьосникът посегна към меча си.

— Добре дошли в Москва, мастър Фрогмор!

Опричникът в средата пристъпи напред и свали маската си. Гладко избръснатото му лице беше младежко, почти момичешко, а черната му коса беше ниско остригана.

— Тук сме по заповед на негово височество Иван, Божи наместник на земята, княз на Москва и цар на Русия. Имайте предвид, че ако извадите този меч, веднага ще паднете мъртъв, но ако го оставите в ножницата му, ще ви приемем като приятел на царя.

Магьосникът свали шапката си и подигравателно се поклони.

— Винаги съм бил верен поданик на негово височество — усмихна се той.

— Чудесно! — опричникът му направи знак да се приближи. — А сега да вървим! Царят ни чака!

— Добър човек! — заяви Сен Клер.

Ребека, която стоеше на скования от лед кей в пристанището на Вароди, мълчаливо се съгласи. Корабът, който ги беше докарал дотук, бавно се обърна, стараейки се да избягва буците лед, които въпреки пролетното слънце все още се носеха по водата. Фогел ги поздрави с оръдеен салют и в небето се издигна струйка дим. После главното платно беше свалено и „Розата от Любек“, както се беше зарекъл капитанът, отплава от северното пристанище на Русия възможно най-бързо. Ребека почувства как коленете й омекват и приседна върху багажа им, струпан в кишата. Девойката се хвана за корема и се загледа в Сен Клер и Купър, които се разправяха с пристанищните служители, облечени в мърляви мантии и нахлупили на главите си кожени шапки. Щом чу звъна на монети, един от тях промърмори нещо, след което щракна с пръсти. Някакъв чиновник с провесена на врата дъска моментално пристъпи напред. Необходимите документи веднага бяха издадени и подпечатани, след което пристанищните служители си тръгнаха.

После Сен Клер се спазари с някакви дрипльовци да пренесат багажа им и се приближи към Ребека.

— Както каза мастър Фогел — докладва йезуитът, — в Русия се влиза лесно, но трудно се излиза — той приклекна до девойката. — Добре ли си?