— Колко време ще останем с тях? — поиска да узнае Ребека.
Йезуитът вдигна поглед към мрачното небе. Двамата се возеха в един фургон в средата на колоната, недосегаеми за хапещия вятър.
— Пътуваме вече два дни, така че очаквам утре вечер да стигнем до покрайнините на Лондон.
Сен Клер се оказа прав. На следващата сутрин групичката им действително излезе на пътя за Бишъпсгейт16 и все по-често започнаха да срещат разни пътуващи търговци, правници и войници, както обичайната паплач, която обикаляше по пътищата — проститутки, бродяги, селяни, возещи се в каруци или пък тикащи ръчни колички, скитащи учени и бездомници.
Според йезуита не след дълго щяха да се натъкнат и на някой човек на Юда, така че настоя двамата с Ребека да останат скрити във фургона.
— Купър ни остави да избягаме, защото се надява, че ще го заведем до Фрогмор — каза той, — но рано или късно ще ни погне пак — йезуитът се облегна, изпружи краката си и добави нещо на латински.
— Какво беше това? — попита Ребека.
— Съжалявам — извини се Сен Клер. — Просто исках да се поперча с начетеността си.
— Не, не — настоя Ребека. — Чувала съм те да изричаш тези думи и преди. Веднъж след бягството ни от ловната хижа, когато се подслонихме в гората, и още веднъж в дома на лейди Пелам.
— Някога, много отдавна, живял един римски поет на име Овидий. Той бил много талантлив, но за съжаление, предизвикал гнева на император Август и бил заточен в едно градче край Черно море. Както и да е, там Овидий написал една много вълнуваща творба — сборник с поезия, наречен, „Тъги“. В този сборник се говори за неволите на изгнанието и се казва: „Мъка е всяка любов, но си с мъката свързан, щом любиш, мъчи те съблазънта, но все към нея стремиш.“17 и още: „Любя аз тази стрела, що ме в сърцето рани.“18
— И? — попита Ребека.
— Нищо. Просто аз също съм изгнаник — отвърна Сен Клер. — Скитам се далеч от дома…
— И къде е този твой дом?
— Един ден ще ти покажа. Обещавам, че ще ти хареса.
— Както и да е, кажи ми сега какво значат тези стихове за болезнената любов.
— Любовта винаги е болезнена, Ребека, и с времето заболява все повече. Моето изгнание ще приключи тогава, когато тази, която обичам, реши, че животът ми е изпълнил предназначението си.
— И коя е тази, която обичаш?
— Самата Любов, Ребека.
Девойката го срита по крака.
— Ама че си и ти! Не може ли поне веднъж да отговориш ясно?!
Сен Клер се засмя.
— Някога влюбвал ли си се? — попита го Ребека, а после бързо добави. — Разбира се, знам, че си свещеник и че си дал обет за дело…
— За целомъдрие и въздържание, да — довърши йезуитът. — Но актът на любов е просто едно изражение на любовта. Разбира се, че и свещениците се влюбват.
Той наклони главата си назад и лицето му се скри в сенките.
— А някога лягал ли си с жена?
— О, да, много пъти.
Сърцето на Ребека подскочи.
— Красива ли беше?
— Много — отвърна Сен Клер със сериозно изражение, но в гласа му се прокрадна шеговита нотка.
— Как се казва? — попита девойката обвинително.
— Ребека Ленъкс! Какво?! Нима двамата с теб не сме лежали заедно под звездите? — той отдръпна крака си, преди девойката да успее да го срита отново. — Ами ти? Успявал ли е някой хубав момък да те склони да си легнеш с него?
Ребека примигна и извърна поглед. Тя много добре си спомняше сластните погледи на мъжете от „Сребърният дракон“ и опитите им да й бръкнат в деколтето или под полата, когато баща й не беше наоколо.
— Винаги съм си мислела, че може би някой ден… — тя докосна заешката си устна. — Но за мъжете в Дънмоу, аз бях просто изрод — очите на девойката се напълниха със сълзи. — Предполагам, че накрая някой дребен земевладелец щеше да ме поиска за жена, въобразявайки си, че ми прави огромна услуга и надявайки се на богата зестра…
— Връзката ви сигурно нямаше да е много страстна…
— Сигурно — отвърна разсеяно Ребека, опитвайки се да запази равновесие, докато каруцата минаваше през някаква дупка на пътя.
После девойката дръпна покривалото и погледна навън. Беше късен следобед. Няколко цигански деца подскачаха покрай каруцата.
— Какво ли ще стане сега с кръчмата на баща ти? — попита Сен Клер, нетърпелив да смени темата на разговора.
— Не знам — отвърна девойката. — След смъртта му трябваше да я наследя аз, но разбира се, това няма как да стане сега, след като съм обвинена в държавна измяна. Предполагам, че Короната ще си я присвои и ще я продаде на най-платежоспособния купувач — тя спусна покривалото. — Но какво значение има всичко това?
Сен Клер се примъкна по-близо до девойката и я хвана за ръката.
— Не е нужно да продължаваш да ме следваш, Ребека — каза йезуитът. — Ти вече направи достатъчно. Мога да те изпратя обратно в имението на лейди Пелам или пък някъде другаде, където ще си в безопасност.
Девойката се вгледа в бръчиците около очите на любимия си, в рошавата му коса, в наболата по брадичката му четина и в съвършено гладките му страни. После размърда ръката си в неговата, наслаждавайки се на топлината му.
— Не ме отпращай — прошепна тя.
— Не съм казал, че ще го сторя. Просто те предупреждавам, че си тръгнала по опасен път.
— Готова съм да те последвам навсякъде — отвърна Ребека. — Ще спя където спиш и ти, ще ям каквото ядеш и ти и ще посрещам всички опасности с теб — тя стисна пръстите му. — Не ме интересува какво ще става, стига да сме заедно.
Сен Клер вдигна ръката й към устните си и нежно целуна връхчетата на пръстите й.
— Сигурна ли си, Ребека Ленъкс? Защото не е далеч моментът, в който вече няма да има връщане назад, а тогава двамата ще трябва да се изправим пред невъобразими опасности.
— Сигурна съм — отвърна девойката. — Ще бъда с теб както в живота, така и в смъртта.
— Всъщност животът и смъртта са едно и също нещо — усмихна се йезуитът. — В езика на циганите дори няма отделни думи за означаване на двете понятия — само една. Това е така, защото те разбират, че животът не свършва, ами само се променя — той стисна ръката й. — Знаеш ли какво означава кръвна клетва, Ребека Ленъкс?
Тя поклати глава.
— Всъщност вече знаеш, защото току-що положи такава — Сен Клер взе лицето на девойката в ръце и нежно я придърпа към себе си. — Двамата с теб вече не сме отделни личности, Ребека — каза той пламенно. — Оттук насетне сме едно цяло.
След тези думи Сен Клер я целуна в устата. Девойката не се отдръпна — напротив, надяваше се, че йезуитът ще плъзне ръцете си по тялото й и ще я притисне до себе си, но не след дълго той откъсна устните си от нейните и ги залепи за челото й. После я пусна.
— Скоро ще стигнем до руините на църквата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“ — каза йезуитът, — а оттам до града остава съвсем малко — той взе плаща си и багажа им. — Дойде време да се разделим със спътниците си.
— Без да се сбогуваме?
Сен Клер вдигна някакъв парцал от пода на каруцата, пъхна вътре две сребърни монети и завърза краищата.
— Циганите не държат на тези неща. Освен това ако хората на Купър обикалят наоколо, присъствието ни само ще навреди на приятелите ни. Хайде!
И така, йезуитът помогна на Ребека да скочи от каруцата и за известно време двамата продължиха да вървят с катуна. Когато стигнаха до някакъв завой обаче, Сен Клер стисна ръката на девойката и я поведе встрани от пътя. После двамата прекосиха една малка горичка и се упътиха към някаква самотна къща в подножието на близкия хълм.
Уолсингам седеше пред камината в жилището си в Тауър с чаша греяно вино в ръка и се взираше в протежето си, мастър Уилям Купър. Въпреки огъня, множеството запалени мангали, затворените капаци на прозорците, дебелите вълнени килими по стените и наметнатия около раменете му плащ министърът зъзнеше от студ. Освен това беше любопитен и ядосан.
