— Твърде много хора са тръгнали по петите ми — промърмори той, но после се усмихна.

Фрогмор не спираше да благодари на повелителите си за арогантността на своите преследвачи. Този Рагуза например беше наперен като паун, но магьосникът щеше да му даде урок. Просто щеше да остави враговете си да се оправят помежду си. Въпреки мерките, които беше взел Купър, слуховете вече обикаляха кръчмите около замъка и Фрогмор знаеше, че нападението над Сен Клер се е провалило, както и че труповете на мъртвите тъмничари са били провесени на градската бесилка, а после захвърлени във вонящия градски ров.

— Е, все едно — въздъхна Фрогмор.

Магьосникът беше написал едно писмо до Купър с ръката на пътуващия търговец и очакваше човекът на кралицата да се погрижи за всичко. Фрогмор се размърда неспокойно. По някаква странна причина този Купър го безпокоеше. Името му навяваше разни спомени и магьосникът ставаше все по-подозрителен. Човекът на кралицата явно беше решен да го залови. Повечето от останалите му преследвачи можеха да бъдат подкупени, пък и в крайна сметка се изтощаваха от гонитбата, но Купър беше различен. Той притежаваше невиждан досега устрем и очевидно беше опасен противник.

Фрогмор прехапа устни. Утре възнамеряваше да се промъкне в Лондон и да се отбие при доктор Херметикус. Магьосникът протегна ръце към небето с дланите нагоре. Силите му нарастваха с всяка изминала година, но той все пак имаше нужда да види какво го чака в бъдеще, за да се предпази от евентуални опасности.

Мракът наоколо ставаше все по гъст; от някое от усамотените стопанства в полите на хълма се понесе кучешки лай. Фрогмор се изправи на крака. До зазоряване вече щеше да препуска по пътя към Лондон. А какво щеше да прави с преследвачите си? Магьосникът се ухили. В крайна сметка той щеше да се изправи лице в лице с тях, но моментът още не беше настъпил.

Хората на Купър бяха нападнати час, след като бяха напуснали Колчестър. Човекът на Юда беше прекарал почти целия ден в приготовления за пътуването, пишейки доклади и организирайки кавалкадата. Двамата затворници бяха снабдени с нови дрехи и ботуши. Ръцете на Сен Клер бяха завързани за седлото, а краката му — под корема на коня. На Ребека й бяха осигурени по-големи удобства — като изключим въжето около кръста й, чийто край беше закачен за колана на Купър, тя можеше да се движи свободно. От двете страни на затворниците яздеха още около десетина конници.

Отначало групичката им се придвижваше бързо. Облаците бяха надвиснали над главите им, но дъжд така и не заваля, така че пътят остана лесно проходим. Купър си отваряше очите на четири и от време на време изтегляше хората си сред дърветата, които се издигаха от двете им страни.

Засадата обаче ги свари неподготвени. Тъкмо завиха зад един ъгъл, когато насреща им се показа някаква каруца с потънали в калта колела. До нея стояха двама мъже, които гръмогласно спореха чия е вината. Уморената кранта, която беше теглила каруцата, беше разпрегната и кротичко си поскубваше тревица. Един от хората на Купър се приближи до закъсалите мъже. Той беше първият, който падна мъртъв. Внезапно мърлявото покривало на каруцата беше отметнато и отвътре се показа някакъв разбойник с арбалет, който стреля толкова бързо, че хората на Купър дори не можаха да разберат какво става. В следващия момент от каруцата наизскочиха още злодеи. Купър преряза въжето, което го свързваше с Ребека, извади меча си и горската пътека тутакси се превърна в арена на кърваво насилие. Групичката на нападателите им продължи да расте — още мъже излязоха иззад дърветата, а откъм гърба им се появиха и неколцина конници. Купър и хората му се биха самоотвержено, но накрая човекът на кралицата пришпори коня си и потърси убежище в гората. Ребека и Сен Клер не можеха да сторят нищо друго, освен да си стоят и да наблюдават ставащото. Когато Купър и хората му побягнаха, разбойниците обградиха конете на затворниците и всички препуснаха по горската пътека.

Ребека едва се крепеше на седлото. Гърбът и бедрата я боляха ужасно, а ръцете й съвсем се схванаха от отчаяните й опити да удържа юздите. От време на време един от нападателите й помагаше. Сен Клер, който яздеше пред нея, подскачаше върху гърба на коня си като чувал с картофи, но разбойниците яздеха толкова близо до тях, че дори да се изхлузеше от седлото, йезуитът нямаше как да падне на земята.

От бясното препускане дъхът на девойката почти секна. Единственото, което достигаше до съзнанието й, беше тропотът на конски копита, издигането и спускането на главите на животните под тях, пръските пяна от устите им, скърцането на кожените седла и крясъците на мъжете наоколо. От време на време някой от конете се спъваше и ездачът му падаше, но нямаше кой да го чака. Ребека затвори очи и започна да се моли. Групичката им продължи да препуска в мрака като някоя дружина демони.

Девойката тъкмо се зачуди кога ли ще свърши тази кошмарна езда, когато стигнаха до някаква полянка. В този момент разбойниците дръпнаха юздите и свалиха маските и забралата от лицата си, а внезапно обузданите коне се вдигнаха на задните си крака. Ребека зърна няколко горящи факли, една порутена ограда и някаква пътечка, която водеше до изоставена ловна хижа. Прозорците на постройката отдавна бяха счупени, капаците бяха изтръгнати, а вратата висеше на една-единствена панта. Виковете на мъжете отекваха наоколо. Бяха запалени още факли и нощният въздух тутакси се изпълни с пукот.

Девойката почувства, че й прилошава, и се олюля в седлото. В следващия момент две силни ръце я свалиха на земята. После същите тези ръце обхванаха гърдите й, а притежателят им прошепна нещо похотливо в ухото й, но тя не трепна. Сен Клер също беше свален на земята заедно с въжетата, които го пристягаха, и мъжете вече го блъскаха нагоре по пътечката. Ребека тръгна след тях. Вътре в ловната хижа вонеше на мухъл, подът беше покрит с дебел слой прах, парчета дърво и трески от някогашната мебелировка. Стълбите към горния етаж обаче все още се държаха. И така, девойката и йезуитът бяха завлечени до една голяма стая горе и им беше наредено да седнат в един от ъглите. Ребека вече не можеше да си поема дъх, пък камо ли да говори. Сен Клер почти беше изпаднал в безсъзнание. Някои от похитителите им останаха в стаята и запалиха факли, както и огъня в камината. От долния етаж се носеше апетитна миризма на готвено.

— Какво става тук? — извика Ребека. — Защо ни отвлякохте? Спътникът ми има нужда от помощ!

Към нея се приближи тъмната фигура на някакъв мъж. Той седна и свали широкополата шапка от главата си. Мургавото му лице беше жестоко, а погледът в очите му — суров. Косата, мустаците и брадата му бяха добре оформени и напомадени, докато от тялото му се излъчваше миризма на кожа и пот. Непознатият погъделичка Ребека под брадичката.

— Добре ще ми платят за теб на някое от пристанищата — той докосна заешката й устна. — Някои мъже смятат, че подобни недостатъци са отблъскващи, но други ги намират за привлекателни.

— Остави девойката на мира! — вдигна глава Сен Клер; лявото му око беше полузатворено, а на бузата му имаше порезна рана. — Срежете й въжетата и я пуснете да си върви!

Мъжът се поклони подигравателно на йезуита.

— Казвам се Теодоро Рагуза и не приемам заповеди от никого — той закачливо плесна опонента си с кожената си ръкавица. — Сега ти си мой пленник, но имай предвид, че искам да те направя свой съюзник.

— Не искам да съм ти съюзник — отвърна Сен Клер.

— О, уверявам те, че ще поискаш — Рагуза присви очи и се взря в йезуита, а после и в Ребека. — Така, така, виждам, че си си паднал по грозотията…

— Затваряй си мръсната уста!

— Ето какво ще направим. Ако не се съгласиш да ми сътрудничиш, ще дам момичето на хората си. Някои от тях не са били с жена от доста време. Ако искаш, можеш да стоиш тук и да я слушаш как пищи.

Сен Клер се опита да ритне похитителя им, но Рагуза беше бърз като стрела и избегна удара.

— Помисли си — подкачи го той, а после извади ножа си и преряза въжетата, които стягаха китките на йезуита. — Ще оставя краката ти вързани, за да не избягаш. Хапни си и след това пак ще си поговорим.