— Отдалеч ли идвате, сър?

— Тъкмо щях да попитам същото — заяви съдебният пристав Малбрук — дребен, но наперен мъж с червендалесто лице, който тъкмо влизаше в кръчмата с типичната си поклащаща се походка. — Чух, че в селото бил пристигнал някакъв странник.

Купър дори не го удостои с поглед. Тогава Малбрук вдигна жезъла си и го стовари върху масата, само на сантиметри от ръката на непознатия.

— Направи го пак — каза Купър — и ще видиш как ще изтръгна този жалък жезъл от ръцете ти и ще те пребия с него до смърт — той извади парчето пергамент и го навря под носа на Малбрук. — Аз съм Уилям Купър, човек на кралицата. Предишната вечер нощувах у лорд Фицуорин.

Гърлото на съдебния пристав тутакси пресъхна. Пред него стоеше един от най-могъщите и безмилостни хора в кралството.

— Извинете ме, сър — заекна той.

Купър отпи една глътка от чашата си с вино, а Малбрук понечи да се оттегли.

— Не, не — посочи албиносът към стола до себе си. — Седни. Момичето ще…

— Казвам се Ребека.

Купър се усмихна, а после се взря в заешката й устна и тя се зачуди дали долавя в погледа му съжаление или любопитство.

— Двамата с теб доста си приличаме, Ребека — заяви замислено Купър, след което отмести поглед към Малбрук. — Ти си кръчмарска слугиня със заешка устна, а аз — човекът на кралицата — албинос.

— Дъщеря ми не е кръчмарска слугиня — влезе в салона Бартоломю и хвърли тефтера си на масата. После кимна на Малбрук, приближи се до бъчвите с ейл, напълни две чаши и се върна с тях. — Колкото до вас — предположих, че сте служител на кралицата — той седна в другия край на масата и си сръбна от ейла.

Малбрук жадно отпи от своята чаша и се настани до останалите, но остана нащрек.

— Набито око имаш, кръчмарю.

— Затова се и върнах — отвърна Бартоломю. — Знаех, че ще искате да говорите с мен. О, между другото, дъщеря ми не приема заповеди — тук тя е господарката.

Купър хвърли един поглед към Ребека и се усмихна.

— Ще го имам предвид.

— Знам, че сте човек на Юда, мастър Купър — продължи Бартоломю. — Чухме, че сте се появили в околността. Не беше трудно да ви разпозная. Пролича си по походката ви и по арогантния начин, по който хвърлихте монетата — все едно не е сребро, ами шепа проста трева. Тръгнали сте по петите на онзи католически свещеник Сен Клер, нали така?

Купър се облегна в стола си и се оригна, потупвайки се по корема.

— Това е най-хубавото пиле, което съм ял напоследък. Месото беше прясно и крехко — той облиза пръстите си. — Прав си, кръчмарю! Търся йезуита Майкъл Сен Клер, който, противно на законите и обичаите в това кралство, е дошъл да подкопава верността на поданиците на нейно величество. Снощи отседнах в имението на лорд Фицуорин. Той вече организира отряд, който скоро ще пристигне в Дънмоу и ще бъде разквартируван из кръчмите в и около селото. Ти, мастър Малбрук, ще отговаряш директно пред мен. Искам да ми изготвиш списък с имената на всички тук, които ти се струват подозрителни. Щом приключиш, ще ме намериш в тази кръчма.

— Но какво ви кара да мислите, че Сен Клер е в Дънмоу, сър? — обади се Ребека.

— Просто имам такова предчувствие — отвърна Купър, отпивайки от разреденото си с вода вино.

— Едва ли е само предчувствие — каза Бартоломю. — В Дънмоу често отсядат странници на път за или от Лондон, пък и селото е обградено от поля и горички, които предоставят идеалното скривалище.

— Точно така! — отчупи си Купър от хляба.

Ребека забеляза, че пръстите на кралския служител са дълги и тънки като на жена. Кожата му пък беше бяла и нежна, но въпреки това китките му бяха яки. Явно мастър Купър умееше да върти меча, помисли си тя и едва се сдържа да не потръпне. В „Сребърният дракон“ отсядаха всякакви мъже — войници, търговци, моряци от източните пристанища, просяци и дори престъпници, които живееха извън закона. Този човек обаче беше много по-опасен от всички тях. Уилям Купър беше напълно уверен в себе си и в могъществото си и едва ли би си губил времето със заплахи; Ребека беше сигурна, че ако се наложеше, той не би се поколебал да действа. Дали всичко това се дължеше на необикновената му външност, зачуди се девойката. Може би тя му даваше повод да смята, че превъзхожда всички останали?

— Добре казано, кръчмарю — Купър прокара език по зъбите си. — Предчувствам, че ще ми бъдеш от голяма полза.

— Едва ли, сър — стана Бартоломю. — Смятам просто да продължа да си въртя кръчмата.

— Вярно ли е, че някога си бил свещеник?

Бартоломю се обърна.

— Аз съм верен поданик на кралицата.

— Разбира се — Купър вдигна чашата си към него. — И гледай да си останеш такъв!

— Ребека! — не му обърна внимание кръчмарят. — Не е ли време да нахраниш Минет? Горкото ти конче сигурно умира от глад…

Девойката послуша баща си и излезе в големия двор зад кръчмата, ограден от едната страна от гърба на „Сребърният дракон“, а от останалите три — от две домакински постройки и от една конюшня с малка портичка в стената, през която се влизаше в Дънмоу. В двора кипеше трескава дейност. Слугите от пивоварната търкаляха бъчви по калдъръма, перачките в перачницата бъхтеха прането сред викове и смях, а конярите от конюшнята впрягаха няколко коня в една каруца, с която се канеха да отидат на пазар в селото. Едно момче развеждаше наоколо някакъв грамаден черен кон, за да го успокои, преди да го прибере в конюшнята. Това сигурно беше конят на Купър, реши Ребека.

— Идеалният кон за този дявол — промърмори тя.

Девойката спря пред личната конюшня на Минет — баща й й беше позволил да държи малкото си кафяво конче, което й беше взел от миналогодишния панаир за коне в полята край Дънмоу, отделно от останалите. Ребека вдигна резето и влезе в топлата, ухаеща на сено конюшня. Щом я видя, кончето й веднага изцвили, а после — нетърпеливо да получи закуската си — завря муцуна в господарката си. Девойката се засмя и погали Минет между ушите. След това прекоси конюшнята, отвори сандъка за фураж и напълни едно ведро. Тъкмо се накани да се обърне, когато забеляза, че стълбата, по която се стигаше до плевника в единия край на помещението, не е на обичайното си място. Ребека се вцепени. Само тя имаше ключ от тази конюшня. Момичето отстъпи назад и вдигна очи. Над плевника имаше един прозорец, който обикновено стоеше затворен, но сега капаците му зееха. Самият прозорец беше доста голям и през него спокойно можеше да се промъкне човек.

Задната част на конюшнята гледаше към полята, през които се минаваше, за да се стигне до рибарниците, където баща й — за радост на местните бракониери — развъждаше шарани и линове. Някой спокойно можеше да прекоси тези поля през нощта, да се изкачи по стената на конюшнята, възползвайки се от пролуките в зидарията, да плъзне камата си под резето, да отвори капаците на прозореца и да се вмъкне в конюшнята. Ребека остави ведрото на земята и се ослуша. Искаше й се да побегне навън и да извика баща си и дори онзи ужасен човек на Юда, който се тъпчеше в салона на кръчмата.

— Ехо? — извика тя. — Има ли някого? Можеш да се покажеш пред мен, а ако предпочиташ, мога да повикам и баща си. Той е съдържателят на тази кръчма, а в момента с него има и един човек на кралицата.

Отговор не последва.

— Разбира се — продължи Ребека, макар че вече започваше да се чувства неловко, — можеш да изчакаш да си тръгна и да излезеш през прозореца, през който си дошъл, но те уверявам, че няма да стигнеш далеч. Е, аз тръгвам — тя се обърна и хвана дръжката на вратата.

— Почакай! — прошепна някой.

Ребека се взря по посока на гласа и забеляза в плевника да се раздвижва някаква тъмна фигура. Тя беше на младолик мъж с ниско подрязана коса и селски дрехи — кафяв жакет и панталони.

— Не ти желая злото, мистрес — прошепна той. — Умолявам те — не ме предавай на Купър!

— Ти си Майкъл Сен Клер, нали?

— Да. Освен това съм ужасно изморен и умирам от глад. Помогни ми, моля те!

Ребека се приближи и опря стълбата о ръба на плевника.