А в Гората на Скънд Двуцветко и Ринсуинд започнаха да си хапват от медената полица зад камината, като си мислеха с копнеж за туршия с лук.

А далече от там, но както изглежда тръгнал по път, който ще ги срещне, най-великият герой, когото някога е създавал Дискът, си свиваше цигара, ни най-малко неподозиращ ролята, която му предстоеше да играе. Това, което той вещо изработи между пръстите си, беше една доста интересна папироска. Подобно на много от странствуващите магьосници, от които беше научил това изкуство, той имаше навика да събира фасове в една кожена торбичка и да си свива от тях нови цигарки. Следователно по неумолимия закон за средните стойности, част от този тютюн се пушеше непрекъснато от много години насам. Парчето, което в момента безуспешно се опитваше да запали беше… е, можеше да служи за пътна настилка. Така велика беше славата на тази личност, че група номадски варварски конници почтително го бяха поканили да седне с тях около огъня им от конски фашкии. Номадите от Централните райони обикновено мигрираха към Ръба за зимата и тези бяха част от племе, което бе опънало плъстените си палатки в знойна горещина от някакви си минус три градуса и ходеха с белещи се носове, оплаквайки се от топлинен удар.

Варварският вожд попита:

— Кои, тогава, са най-великите неща, които човек може да намери в живота?

Това е една от темите, за които се предполага, че се подемат, за да се поддържа степният дух във варварските кръгове.

Човекът от дясната му страна вглъбено допи коктейла си от кобилешко мляко и кръв от снежна котка и рече следующото:

— Свежият хоризонт в степта, вятърът в косата ти, отморен кон под тебе.

Човекът отляво рече:

— Крясъкът на белия орел във висините, снегът в гората, истинска стрела в лъка ти.

Вождът кимна и рече:

— Без съмнение, това е да видиш врага си убит, унижението на племето му, скръбта на жените му.

Чу се всеобщо одобрително мърморене под мустак при тази демонстрация на свирепост.

Тогава вождът почтително се обърна към госта си, дребна фигурка, която грижливо грееше измръзналите си меса на огъня и рече:

— Но нашият гост, чието име е легенда, трябва вярно да ни каже: кое е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?

Гостът помълча насред нов неуспешен опит да запали.

— Какво кажа? — попита беззъбо.

— Рекох: какво е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?

Войните се наведоха напред. Това навярно заслужаваше да се чуе.

Гостът мисли дълго и дълбоко и после каза предпазливо:

— Топла вода, добра жъболекаршка помош и мекишка тоалетна хартия.

Ослепителната октаринова светлина блестеше в ковачницата. Галдър Уедъруакс, гол до кръста, с лице прикрито в маска от пушено стъкло, присви очи от сиянието и с хирургическа точност удари с чука. Магията пискаше и се мяташе в машата, но той не спираше да я обработва, превръщайки я в измъчена огнена жица.

Една дъска от пода проскърца. Галдър беше отделил безброй часове да ги настройва, една винаги мъдра предпазна мярка, когато имаш амбициозен асистент с походка на котка.

Ре бемол. Това означаваше, че е точно надясно от вратата.

— А, Траймън — каза без да се обръща и с известно задоволство отбеляза слабото стреснато поемане на дъх зад себе си. — Много мило, че идваш. Затвори вратата, ако обичаш.

Траймън блъсна тежката врата с безизразно лице. На високата полица над него най-различни консервирани невъзможни създания се заклатиха в туршиените си стъкленици и го наблюдаваха с интерес.

Като всички магьоснически работилници и тази изглеждаше така, сякаш препаратор си е зарязал стоката в леярна, после се е сбил с разярен стъклодухач, като междувременно е разбил главата на минаващ крокодил (последният висеше от тавана и силно миришеше на камфор). Имаше лампи и пръстени, които Траймън умираше от желание да потърка и огледала, които май си заслужаваше да погледнеш повторно. Чифт бързоходни ботуши неспокойно се размърда в една клетка. Цяла библиотека магьоснически книги, разбира се не толкова мощни като Октаво, но все пак натежали от заклинания, заскърцаха и задърпаха с веригите си, усещайки върху себе си алчния поглед на магьосника. Чистата и неподправена власт, която даваше всичко това, го развълнува, както нищо друго не го вълнуваше, но той се отврати от прахоляка и театралниченето на Галдър.

Например, случайно знаеше, че зелената течност, която мистериозно се пенеше през лабиринт от изкривени тръбички на една от масите, е само зелена боя в сапунена вода, тъй като бе подкупил един от прислужниците. Един ден, помисли си, всичко това ще изчезне. Като се започне от този гаден алигатор. Кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Е, значи — рече Галдър весело, окачайки престилката си и облягайки се назад в креслото, с облегалки за ръцете във форма на лъвски лапи и с крака като тези на патица, — ти ми изпрати оная пометка.

Траймън сви рамене.

— Паметка. Само изтъкнах, повелителю, че всички други Ордени са изпратили агенти в Гората Скънд за да хванат магията, докато Вие не предприемате нищо. Не се съмнявам, че своевременно ще разкриете причините за това.

— Твоята вяра ме прави за срам — рече Галдър.

— Магьосникът, който залови магията, ще донесе голяма чест на себе си и на ордена си — рече Траймън. — Другите използуват ботуши и всякакви други магии за пренасяне. Вие какво предлагате да използуваме, господарю?

— Нима забелязах мъничко сарказъм в речта Ви?

— Нищо подобно, господарю.

— Дори ей тоничко ли нямаше?

— И ей тоничко нямаше, господарю.

— Добре. Защото аз предлагам да не ходим.

Галдър посегна надолу и вдигна древна книга. Проломоти някаква команда и тя се отвори със скърцане; отметка за книги, подозрително прилична на език, мигновено се скри в подвързията.

Той порови до възглавницата си и измъкна кожена торбичка с тютюн и лула голяма колкото пещ. С цялата сръчност на самоунищожаващ се никотиноман, той стри между ръцете си топчица тютюн и я натъпка в лулата. Щракна с пръсти и припламна огън. Всмука дълбоко, въздъхна с облекчение…

…вдигна очи.

— Още ли си тук, Траймън?

— Вие ме повикахте, господарю — рече Траймън безизразно.

Поне това каза гласът му. Дълбоко в зелените му очи едва забележими пламъчета говореха, че води списък на всяка обида, всеки проблясък на превъзходство, всеки мек укор, всеки многозначителен поглед и за всеки един от тях живият мозък на Галдър щеше да прекара по година в киселина.

— О, да, наистина, така е. Прости скудоумието на един старец — рече Галдър приветливо. Той повдигна книгата, която четеше.

— Не съм привърженик на цялото това търчене насам-натам — каза. — Много е драматично да се хайтосва с вълшебни килимчета и други такива, но според мен това не е истинска магия. Вземи например бързоходните седемлевгови ботуши. Ако хората бяха предназначени да изминават двадесет и една миля на крачка, сигурен съм, че Господ щеше да ни даде по-дълги крака… Докъде бях стигнал?

— Не съм сигурен — студено процеди Траймън.

— Ах, да. Странно, че не можахме да открием нищо за Пирамидата на Тсорт в Библиотеката, човек би си помислил, че трябва да имаме нещо, нали?

— Библиотекарят, разбира се, ще бъде наказан.

Галдър го изгледа косо.

— Нищо драстично — каза, — може би ще му спрем бананите.

Гледаха се един друг известно време. Галдър пръв наруши мълчанието — да гледа Траймън право в очите винаги го бе смущавало. Получаваше се същия обезпокоителен ефект, както ако погледнеш в огледалото и не видиш никого.

— Както и да е — каза. — Странно, но намерих помощ другаде. Всъщност сред собствените си скромни книжни лавици. Дневникът на Скрелт Тепикошница, основателят на нашия орден. Ти, млади човече, така нетърпелив по-скоро да тръгнеш, знаеш ли какво става, когато умре магьосник?

— Магиите, които е запаметил, се казват сами — рече Траймън. — Едно от първите неща, които научаваме.