Дъждовни облаци се скупчиха около плешивите чукари на Връх Уулскунраход („Кой Е Тоя Глупак, Дето Не Знай Кво Е Туй Планина“) и Багажът се настани по-удобно под капещо дърво, което безуспешно се опита да подхване разговор.
Двуцветко и Ринсуинд спореха. Личността, за която спореха, седеше върху гъбата си и ги зяпаше с интерес. Приличаше на някой, който живее в гъба и това смущаваше Двуцветко.
— Добре де, защо няма червена шапчица?
Ринсуинд се поколеба, като отчаяно се опитваше да се досети накъде бие Двуцветко.
— Какво? — предаде се той.
— Би трябвало да има червена шапчица — каза Двуцветко, — и определено би трябвало да е по чист и някак по-веселяк. Хич не ми прилича на никой вид гном.
— Какви ги дрънкаш?
— Виж му брадата — тросна му се Двуцветко. — Виждал съм по-добри бради върху парче сирене.
— Слушай, той е висок 6 инча и живее в гъба. — изръмжа Ринсуинд. — Сто на сто е гном, по дяволите!
— Заключението ти се основава само на неговите твърдения.
Ринсуинд погледна надолу към гнома.
— Извинете — каза. Отведе Двуцветко на другия край на сечището.
— Слушай — процеди през зъби. — Ако беше висок 15 фута и беше казал, че е великан и тогава щяхме да си изградим мнение само по негово твърдение, нали?
— Може да е горски дух — заяде се Двуцветко.
Ринсуинд се обърна назад към дребната фигурка, която усърдно си чоплеше носа.
— Е, хубаво де? — рече. — Кво от туй? Гном, горски дух, елф — кво от туй?
— Не е елф — твърдо заяви Двуцветко. — Елфовете са облечени в такива едни зелени гащиризони и островърхи шапчици и малки възлести антенести нещица се подават от главите им. Виждал съм картинки.
— Къде?
Двуцветко се поколеба, свел поглед към краката си.
— Мисля, че се казваше „мрън, мрън, мрън“.
— Как? Казваше се как?
Човечето внезапно откри, че му е много интересно да си гледа опакото на ръцете.
— „Наръчник на Цветните Феи за най-малките“ — измрънка.
Ринсуинд изглежда нищо не разбра.
— Книга за това как да се избягват ли? — попита.
— А, не — забърза Двуцветко, — казва ти къде да ги търсиш. Спомням си вече картинките.
Лицето му придоби замечтан вид и Ринсуинд вътрешно изпъшка.
— Имаше даже специална фея, която идва да ти вземе зъбите.
— Какво, идва и ти вади собствените зъби?…
— Не, не, грешиш. Искам да кажа, след като ти паднат, това, което се прави е, слагаш зъба под възглавницата си, а феята идва, взема го и ти оставя за него една монета рину.
— Защо?
— Защо какво?
— Защо събира зъби?
— Просто така.
Ринсуинд си състави представата за някакъв странен субект, който живее в замък от зъби. Беше от онези представи, които се опитваш да забравиш. Безуспешно.
— Пфу! — възкликна.
Червени шапчици! Двоумеше се дали да просвети туриста относно това какво всъщност представлява животът, когато жабата е добра гозба, заешката дупка е полезно място за подслон от дъжда, а бухалът, носещ се в нощта — тих ужас. Панталони от къртичена кожа звучаха много шик наистина, само да не се налага лично да ги сваляш от първоначалния им собственик, докато злобната гадинка е приклещена в дупката си. Що се отнася до червени шапки, всеки тръгнал из гората в нещо толкова ярко и биещо на очи, би го правил само много, много кратко.
Искаше да каже: „Слушай, животът на гномовете и горските духове е жесток, брутален и къс. Такива са и те самите.“
Искаше да му каже всичко това и не можеше. Човек, изгарящ да види цялата безкрайност, Двуцветко всъщност никога не излизаше извън собствената си глава. Да му каже истината щеше да бъде като да ритне кокер шпаньол.
— Суии уии уидъл уиит — каза едно гласче до крака му. Той погледна надолу. Гномът, който се беше представил като Суайърз, погледна нагоре.
На Ринсуинд много му се удаваха езиците. Гномът току-що беше казал: „Останал ми е от вчера малко шербет от тритони“.
— Звучи чудесно — възкликна Ринсуинд.
Суайърз още веднъж го побутна по глезена.
— Другият по-голям добре ли е? — рече загрижено.
— Страда само от шок поради сблъсък с действителността — отвърна Ринсуинд. — Да имаш случайно червена шапчица?
— Каквуо?
— А, нищо, аз само така.
— Знам къде има храна за по-големи — рече гномът, — и подслон също. Не е далеч.
Ринсуинд погледна към надвисналото небе. Дневната светлина се оттичаше от пейзажа, а облаците поглеждаха така, сякаш бяха чули за сняг и обмисляха предложението. Разбира се, не можеше на всяка цена да се вярва на хора, които живееха в гъби, но точно сега един капан, зареден с топло ядене и чисти чаршафи, би накарал магьосника да хлопа с всичка сила, за да влезе.
Потеглиха. След секунди Багажът внимателно се вдигна на крака и ги последва.
— Псст!
Той се извърна предпазливо, движейки малките си крачета в сложни конфигурации и сякаш погледна нагоре.
— Хубаво ли е да си дърводелско изделие? — попита тревожно дървото. — Болеше ли?
Багажът изглежда се замисли върху това. Всяка една от пиринчените дръжки, всяка дупка от чеп излъчваха крайно съсредоточаване.
После вдигна капак и се отдалечи, клатушкайки се.
Дървото въздъхна и отрони няколко мъртви листа от клоните си.
Къщурката беше малка, порутена и натруфена като дантела. Някакъв побъркан резбар се е захванал да я украсява, реши Ринсуинд и е натворил ужасни поразии, преди да успеят да го изхвърлят. Върху всяка врата, върху всеки кепенец се мъдреха чепки дървено грозде и полумесеци, а по всички стени имаше масови изблици на дялани шишарки. Нямаше да се изненада, ако през един от горните прозорци внезапно изскочи някоя гигантска кукувица.
Другото нещо, което забеляза, беше характерното усещане за мазнота на въздуха. Изпод ноктите му искряха мънички зелени и пурпурни пламъчета.
— Силно магическо поле — промърмори. — Поне 100 милитома2.
— Магията тук е навсякъде — рече Суайърз. — Преди тук живееше стара вещица. Отиде си много отдавна, но магията все още поддържа къщата.
— Тая врата тук нещо не е наред — каза Двуцветко.
— Защо й е на една къща магия, за да я поддържа? — попита Ринсуинд.
Двуцветко предпазливо попипа една от стените.
— Цялата лепне!
— Нуга — обясни Суайърз.
— Велики боже! Истинска захарна къщичка! Ринсуинд, истинска.
Ринсуинд кимна нещастно.
— Ъхъ, Сладкарската школа в Архитектурата — каза. — Няма много последователи.
Погледнаха подозрително бонбоненото чукче на вратата.
— Тя някакси регенерира — поясни Суайърз. — Великолепно, наистина. В днешно време вече е просто невъзможно да се направи такова нещо, не можеш да си набавиш медено тесто.
— Така ли? — мрачно рече Ринсуинд.
— Хайде да влезем — подкани гномът, — но внимавайте с изтривалката.
— Защо?
— Захарен памук.
Огромният Диск бавно се въртеше под своето отрудено слънце, дневната светлина започна да се сбира в долчинките и накрая потъна с падането на нощта.
В студената си стая в Невидимия Университет Траймън задълбочено изучаваше книгата и устните му безгласно помръдваха, докато пръстът му следеше непознатото древно писмо. Прочете, че Великата Пирамида на Тсорт, вече отдавна изчезнала, била построена от три хиляди и десет варовикови блока. Прочете, че десет хиляди роби са били принудени да работят до смърт за нейното изграждане. Научи, че тя представлявала лабиринт от тайни тунели, чиито стени уж били украсени с концентрираната мъдрост на древен Тсорт. Прочете, че височината плюс дължината, делени на половината от ширината й правели точно 1.67563, или точно 1 257.98712567 пъти разликата между разстоянието до слънцето и теглото на малък портокал. Научи, че на нейния строеж били посветени цели шестдесет години.
Струваше му се абсурдно да се хвърля толкова много труд, само за да се наточи острието на бръснача.